Размишления по повод „Малки бъркотии”, новия режисьорски филм на Алън Рикман.
Кое е най-важното за един филм: художествените му качества или умението да спечели зрителската съпричастност (идеалното им съвместяване не подлежи на коментар)? Интересен въпрос, който би могъл да взриви крехкото равновесие между критиката (бандата на „префърцунените всезнайковци” и публиката (бандата на „всеядните профани”). Затова едните избягват да парадират с естетическа терминология, а другите сами пишат рецензиите, които искат да прочетат. Освен ако не търсят „свада”, какъвто не е случаят на този текст, породен от размишления по повод „Малки бъркотии”, новия режисьорски филм на Алън Рикман.
Случвало ли ви се е да се разчувствате от една киноистория, а подсъзнателно да усещате, че нещо й куца? Когато филмът свърши, можете да „раздухате” проблема, или да го преглътнете в името на преживените емоции. Предлагам да направим първото, дори само заради удовлетворението от изясняването на въпроса „защо се получава така”.
Все още млада и доста независима вдовица попада в двора на Краля Слънце и получава възможност да докаже градинарските си умения (или по-скоро да се изяви като ландшафтен архитект) при изграждането на едно от многобройните природни чудеса в градините на Версай. Годината е 1682, кралският градинар Андре льо Нотр търси опитен помощник в грандиозната задача да озелени откритите площи на новия дворец, но воден от емоциите, се доверява на една талантлива и своенравна жена. А кралят Луи XIV, останал вдовец по същото време, получава няколко ценни урока за справяне с бурените в житейската си градина. Или нещо подобно…
Най-ценното насаждение в този филм са актьорите, останалото директно влиза в графата „малки бъркотии”. И въпреки това, много е възможно да се развълнувате, ако самотата на човека в света или отстояването на творческото кредо са сред актуалните ви „градински култури”. Не е нужно да мислите за предвидимостта на историята и клишираните ситуации – ако са събудили емоциите ви, значи филмът си е свършил работата. Но… при все въздействието и градинарските си умения „Малки бъркотии” е доста нетраен „разсад” от гледна точка на киноизкуството. Което е жалко, най-вече заради репутацията на Алън Рикман.
Седемнайсет години след режисьорския си дебют един от най-талантливите съвременни британски актьори решава да застане за втори път зад камерата. Избира сюжет за костюмен филм (от типа, в който се е доказал блестящо като актьор) и… прави каквото може. Но предимно пред камерата, в ролята на крал Луи XIV, където получаваме най-доброто от таланта му. Същото се отнася до Кейт Уинслет и Матиас Шонартс („Ръжда и кости”), които излъчват неподправена химия на екрана и дават възможност на зрителя почти физически да усеща сдържаните вибрации помежду им (в най-добрите традиции на Джеймс Айвъри). Но както вече стана дума, „Малки бъркотии” няма проблем с изпълнителите, дори напротив, това е актьорски филм.
От драматургична гледна точка филмът е средностатистически. Фабулата (написана от англичани за френския кралски двор) звучи доста недостоверно. Дали е съществувала, или не жена като Сабин дьо Бара, не е толкова важно в момента на гледането, въпросът е, че нейната самостоятелност и професионално самочувствие изглеждат недостоверни на фона на онова, което съвременният зрител (евентуално) е чувал за XVII век, и това прави цялата история на пробива й в двора на Луи IV някак неправдоподобна. Много от събитията във фабулния ред са или предвидими (като саботажът и ревността на съпругата), или повърхностно „проектирани” (отношенията на краля със семейството му, покровителството на принца, женското „съучастничество” в двора). Да не говорим, че всичко звучи някак по британски сдържано и премерено, което едва ли е било присъщо на френската фриволност, била тя аристократична, или плебейска.
От режисьорска гледна точка „Малки бъркотии” страда от най-сериозния „бурен”, този не неоригиналността. Ритъмът е неравномерен, на моменти дори леко протяжен, липсва вътрешна динамика на събитията и общото усещане е за плоска, малко прашасала, леко безцветна стилистика, лишена от специфична гледна точка. Умението за работа с актьорите очевидно не може да компенсира занаятчийския подход, който сглобява всички необходими елементи от една конструкция, но не успява да им вдъхне живец и собствена индивидуалност. Като че ли Алън Рикман се е захласнал в преживяването на някакви свои си емоции и в един момент е забравил, че е отговорен за цялостното завършване на киноградината.
И все пак, ще възразите, филмът ме трогна. Да, случва се, защото сте се припознали в него. Както ви трогва една житейска история, независимо от начина, по който е поднесена, или от външния вид на разказвача. И докато слушате/гледате, не се питате защо той ви занимава с тази история и има ли какво ново да разкаже, защото чувствате себе си в нея. Но когато историята свърши, не остава нищо освен споделената емоция и леко излъганото усещане, че сте били на крачка от „тайната градина” на изкуството, но кой знае защо не са ви пуснали в нея. И то в случай, че „Малки бъркотии” все пак ви е развълнувал лично. Иначе ще си излезете с досада, пуфтейки: „Айде стига бе, защо ме занимават с градинарство?!”
