“Дайте ми аргумент за защита на бурките!” (Професор по културология, нейде из интернет)

“Вижте, забраните са нещо… привлекателно” Селянин на нивата си в Пазарджишко (BIT Телевизия)

 

Повод за тези редове е чудесен репортаж по BIT телевизия, в който Лора Филева (в. „Дневник“) разказва наблюденията си за гигантския проблем на съвременна демократична България, член на ЕС и НАТО, именно бурките. Репортажът е от най-чувствителното място, Пазарджик, където бурките не просто смущават местния обществен ред, но заплашват националната сигурност, оцеляването на областта и общината, изобщо вещаят Пазарджик да потъне като Атлантида в бездните и от него да остане парче кал.

Дали да се забраняват или разрешават бурки е измислен въпрос, ясно показват репортажът и съпровождащият го коментар. Хората, казва Лора Филева, странят от екипа журналисти, защото им е писнало ден по ден да ги питат за бурките. Те дори не знаят какво да кажат, чудят се откъде тези въпроси за някакви бурки. Изобщо реагират така, сякаш ги питат дали са съгласни с уравнението на Ервин Шрьодингер за квантовите състояния. Бурките не са популярна форма сред мюсюлманите в България и въпросите за тях естествено смущават. Хората са прави да се питат защо са обект на специално внимание по повод нещо, което не им минава през ума. С известни уговорки може да се твърди, че бурката не е особено съществен проблем и в страните, които въведоха силна или по-слаба забрана. Във Франция има 5 милиона мюсюлмани, някакво незначителна група от 1,500-2,000 традиционно носят бурки, но превръщането на бурката в полтическа драма е нова мода.

Бурките обаче са интересен за изследване казус от гледна точка на страховете, които вдигна истерията около тях. Най-напред се възбуждат страхове от една-две изтървани фрази от висши държавни служители. После те се усилват сами, стават масови и стигат до мащаби, които, подобно на страховете около някоя валута или акции на публично дружество, могат да сринат борсата. Не бурките, а тази психологическа нестабилност, податливост на внушения и страст към суеверията е риск за сигурността в широк обществен план. Доколкото критерий за разумност е да не допускаш фантазирани проблеми да колонизират вниманието ти, случаят е поредна проверка на тази гражданска разумност.

Интересно е да се проследи какви условия в конкретния случай с бурките пораждат тази уязвимост. Високата готовност за внушения вероятно се подсилва от новата имигрантска вълна. Прикриването на лицето е продължение на масовия страх от имигрантско нашествие, каквото всъщност няма. Те не само нахлуват с хиляди в България, но се и крият, идват маскирани, без лица, значи има какво да крият…и т. н. Такъв страх сам се подпалва, тъй като наличието на образ има транквилизираща функция и набавя фалшиво чувство за сигурност, а отсъствието на лице само по себе си се вижда като заплаха. Тук вече напускаме България, в цяла Европа тези страхове са силни, с водещи страни Франция и Белгия, след тях, макар по-умерено, и Холандия. В САЩ, обратно, няма подобна драма.

След като тревожността от въобразената заплаха е повишена, вече се пита и за аргументи за и против, за да се вземат мерки, от каквито мерки всъщност няма нужда. Начинът, по който се формулират въпросите обаче, е доста показателен. От него до голяма степен зависи и какви решения ще се вземат, било от законодател, било от общинската власт в град като Пазарджик. Тревогата може да стигне и до паника, но по-хладният разсъдък търси аргументи. С тях се опитваме да разберем има ли сериозните отвъдпсихологически основания за тревога.

Медиите показаха масово объркване в начина, по който се пита. Едновременно и без специални разчленения се пита дали да бъдат забранявани или разрешавани бурките. Към това питане се добавят лични впечатления дали са невинни или опасни, дали са вредни, дали са поносими, дали са си личен въпрос и т. н. Така в преобладаващия случай на обществено говорене, се заплитат неопределен брой мнения, въпросът не става по-ясен, отговори не се очертават, освен през произволите на властта. В широк публичен план се получава злокачественият ефект изкуствено генериран страх да се пренесе и върху плоскостта на аргументите и те да станат проекции на страховете, от които тръгва цялата драма. Ако тази ситуация е представителна за състоянието на масово-психологическите нагласи, именно тя е риск за сигурността, а не бурките.

* * *

Няма такъв въпрос: дали да бъдат разрешавани и как да бъдат защитавани бурките. Валиден е само противоположният въпрос въпрос: има ли основания да се въвежда забрана. Но не разрешение. Това е добре разбрано от цитирания по-горе гражданин в репортажа, който поставя акцент върху забраната и буквално добавя, че забраните “са привлекателни”. Така човекът ясно и простичко казва, че, от една страна, основанията за забрана са водещият въпрос, а не дали е добре да има бурки. А от друга, че ако такива основания няма, все пак забраната си има и друг мотив, тя просто е привлекателна. Властта има влечение към повече забрани, това е нейната природа. Това е правилният начин, по който се поставя въпросът. Няма значение дали човекът на нивата може да обясни логическата граматика на конституционната държава, от която произтича тази посока на аргументацията.

Бурките са особен въпрос, било пряко конституционен, било с по-далечни конституционни импликации. Но не са въпрос от порядъка на смъртното наказание, евтаназията, абортите и изобщо граничните дилеми за живот и смърт. Дори не са въпрос от порядъка на хомосексуалните бракове, проституцията и меката дрога. Те засягат публична видимост/невидимост на лице. Тук веднага искам да обособя личния си възглед, по-скоро мнение, а още по-точно чувство: аз се смущавам от идеята утре половината град да е с невидими лица. Но от какво аз се смущавам си е моя лична работа. От това, че аз имам неспокойствия не следва да очаквам аргументи, които да защитават бурките, та и аз накрая да набавя спокойствие на душата си.

Но има начин да проверя валидността на своето мнение: като обърна реда. Нека си представя, че аз изпълнявам това действие, закриване на лицето, носене на бурка. Сега мога да поставя въпроса по класическия кантиански начин и да попитам: може ли максимата на моята постъпка (максима е по-общото правило, което постъпката следва) да бъде стане принцип на всеобщо морално законодателство? Грубо казано, допустим ли е свят на закрити лица? Питането се прави от по-тясна морална гледна точка. Въпросът е формален, търси се скрито противоречие в това допускане, а не дали бурката е хубаво или лошо нещо. За да направим проверка за противоречие, трябва да си представим свят на закрити лица. Ако преценим че така организираният свят би се самоунищожил, откриваме противоречие в допускането.

Това е класическа процедура за проверка на етическата допустимост на действието. Тя, обаче, в конкретния случай не води до еднозначен отговор. По-скоро отговорът е отрицателен, противоречие няма и поведението няма да бъде отхвърлено. Но отказът да се показва лице е въпрос по-особен и по-модерен. Кантианският императив не е мислен в перспективата на публичната сфера и дискурсивния обмен като условия на политическия разум. Ако има явно противоречие, отговорът е лесен. Той не зависи от условието на публичността и е от порядъка на грешката 2+2=3. Но ако няма явно противорече, все още не сме сигурни, както 2+2=3 не е безусловно недопустимо при късния Витгенщайн.

Затова аргументацията, свързана с (морална) допустимост на отсъствието на лице в публичната сфера, се пренася на друго ниво. Отново се търси противоречие, но в един по-широк план. Аргументацията изглежда важна, доколкото отказът от лице влиза във видимо (или в привидно) противоречие с идеята за публичност, развита в европейски контекст. Публичността е явяване, виждане, видимост, откритост, отвореност, явност и така нататък. Макар така конституирана, буквалната физическа видимост, включително на лица, в макропространството не е водеща. Напротив, тя е следствие. Публичността е език в динамика, тоест дискурсивност. Презумпцията е, че дискурсивната въвлеченост води до разбиране и яснота по общите дела, които информират вземането на решения и укротяват властта. Така публичността като дискурсивна сфера има изконна насоченост към яснота и откритост. Оттук неслучайно погледът, гледането, окото стават важни фигури в европейски контекст.

Разгледан в този план отказът от лице не е отказ за пред себе си, а отказ от явяване пред другите, спиране на техния поглед. Отдръпването от видимост на лицето не води до оттегляне в частно пространство. Бурката е отказ от публичност-видимост, който присъства в същата тази сфера на публичност. В този смисъл тя може да се привижда като отхвърляне на публичността чрез символен жест вътре в самата нея. Публичността обаче е презумпция на конституционната държава. (Не е случайно, че забрани на бурките масово се предприемат в самия ислямски свят при кампании за форсирана секуларизация на държавата и публичния живот.) Такъв тип разсъждения не са лишени от основание. Но те принадлежат на една културна феноменология на погледа, а не на политическа философия, която информира бъдещи решения. От гледна точка на общата ориентация на политическата философия на модерността може да се каже, че не изглежда възможно въпросът за скриване на лицето да се окаже съществен въпрос. Условието на публичността, както казах по-горе, е дискурсивно и нe се обвързва с физическата видимост на лице. Освен всичко друго, подобни размисли са академично-свободни и лишени от висока политическа отговорност. Затова въпросът трябва да се стесни, така че отговорът му да е преносим в сферата на политиките. Съществени са не свободни разсъждения като горното, а статусът им на аргумент за политики.

Независмо колко ще се усложни въпросът в даден контекст, принцъпът на аргументация, валиден в конституционната държава, трябва да се запази. Очакват се законодателни решения, както в България, така и в други европейски страни. Добре би било те да се вземат под условието на либерално-демократичните стандарти. Информираният гражданин, който не е фигура на властта, но е пазител на критически разум, предпоставя този хоризонт. В него се пита за основанията на забраната. Не се пита за основанията за разрешаване, допустимост, полезност и прочие. Такава е, както казах, самата логическа граматика на конституционната идея. Този принцип е един и същ след Джон Лок, после още по-ясно и силно артикулиран, а и онтологически основан при Кант. По-късно се доразвива от по-популярни и практично ориентирани автори в британската традиция като Джон Стюарт Мил, както и в практиката на конституционните съдилища. Принципното положение е да не се пита за позитивни неща. Всеки, който се интерсува от фундамента на конституционната идея, трябва да направи една спокойна пауза на това място и да се замисли върху този ред.

Конституционната държава е изградена върху негативни понятия, а не върху представи за ценност, макар някои да споделят неяснотото мнение, че ценностите са в основата. Разделянето на властите, едното измерение, предпоставено като условие за конституционност, е негативен принцип. Свободата, другото основно измерение, също е негативно понятие. (Демократичният принцип също, той означава отказ от предпоставен авторитет, тоест също е негативен принцип.) Тя е свръхценност, но не е представа, няма съответен предмет, понятие без наглед е, както би казал Кант. Това негативно понятие лежи в основата на хартата за правата и се преформулира в нея като право. Но съществено е, че “право на…” не заличава негативния характер на предпоставеното понятие за свобода. “Право на…” означава отсъствие на предпоставена забрана. Оттук и отсъствие на необходимост да се аргументира. Защо някой прави нещо, слага си бурка или върши каквото и да е друго, не се обосновава и защитава.

Това положение формира стандарта, при който всичко е допустимо до появата на забрана. Забраната идва на второ място. Тя е вторична и, разбира се, трябва да е обоснована, освен ако принципът на конституционната държава не бъде изоставен някъде по пътя. Модерната конституция може да се мисли като позитивно-правен образ или като действителен ред и организация. Независимо как се взема, тя е политическа форма, в която, както казва Кант, свободата на всеки е съвместима със свободата не всички останали. Този принцип не е съществено променен до днес. От него следва, че дори при въвеждане на забрана се мисли за това как свободата на един може да се окаже несъвместима със свободата на всички останали. Така идеята за обществена вреда също се мисли през негативния принцип на свободата. Не се постулира образ на общото благо, от който да се извеждат съждения какво е добро и какво е още по-добро. Този логически синтаксис, колкото абстрактен, толкова и основополагащ, не трябва да се изоставя при дискусии за и против едно или друго нещо.

* * *

Оттук нататък започват трудностите с горките бурки. Но и те не променят посоката на аргументация. Трябва да се обосновава защо да бъдат забранявани и ако аргументите не са достатъчно солидни, забрана не се приема. Този ред не усложнява пътя, по който се стига до решения. Напротив, по идея трябва да създава условия за либерална икономия на държавните намеси. Обратният ред е черна утопия: ако си представим, че за всяко нещо, по подобие на бурката, се търси обосновано разрешение и защита, теоретическият абсурд е очевиден. Това е мислима ситуация в свръхрегулирани общества, от племенни общности до социалистически народни републики. Там всекидневно се пита защо: защо бурка, защо маска, защо филцова шапка, защо кофа на главата, защо “х, y, z…”. Конституционната държава отменя безкрайния списък позитивни питания (за разрешение) и ги заменя с негативни (за забрана). Нещо повече, ако такива редове питания бяха допустими, самата тя не би била възможна по същество, а не само заради липсата на икономия.

По отношение на бурките има разнообразни аргументи за забрана. Тук ще изброя някои, които се по-представителни и са обсъждани в академични среди, напоследък и у нас (виж например Martha Nussbaum, “Veiled Threats,” The Stone, July 2010, която съм ползвал тук; и чудесна статия на Ружа Смилова, “Някои съображения против забраната за носене на бурки на публични места”, в личния й блог).

Първо, съображения за сигурност е най-често срещаният аргумент. Внушава се едва ли не, че под бурката може да се подвизава функционер на Ал Кайда или на Ислямска държава. Това, разбира се, е нелепо. Ако е така, излиза че бойците на Ислямска държава ходят обозначени, бурката е тяхното малко знаме-табелка. Аргументът не издържа множество проверки. Хората в различни ситуации си закриват лицата, по карнавали или в студено време, без това да предизвиква смут. Въпреки подобни съображения обаче, Белгийският конституционен съд и Конституционният съвет на Франция приемат, че законодателят има основания, тъй като затруднената идентификация с прикриване на лицето е риск за обществения ред. Както всяко решение за сигурността, това са превантивни решения. Но тази политика отива твърде далеч и става про-активна (пре-емптивна). Това я прави особено подозрителна от гледна точка на една харта за правата.

Второ, бурката смущава, дори фрустрира установения в публична среда стандарт за откритост. Тя влиза в противоречие с една неизказана, но общо интуитивно  презумирана реципрочна видимост. Това е правдоподобно, по-скоро всеки има право да го вижда по този начин, по-горе го споменах. Този аргумент може да се развива в една културна феноменология на лица, образи, публичност. Изобщо, интересна е темата дали, какво, по какви причини нарушава симетрията във видимостта на лицата в публичния свят и какви значения смутената симетрия има за общността. Но това не е база за законодателни решения, просто е несериозно дори от пръв поглед. Още по-малко е основание за истерии по медии и социални мрежи.

Трето, въпреки трудността за аргументиране на универсална забрана, има случаи, в които скриване на лице може да се приеме за недопутимо, например съдебна зала, училище или политическа институция. Модерният съдебен процес има организация, която може да налага масимално присъствие на персоната на свидетел или обвиняем. И това присъствие, с други думи, да не може да се сведе до глас, такава редукция на присъствието да бъде отчетена като дефицит в самия процес, който деформира хода му. Това са конкретни контексти, от които не следва цялостна забрана. Те са малък брой и за тях може да се приемат изключителни регулации.

Четвърто, една критика на бурката е развита по линията на привиден феминизъм. Според нея прикриването на лицето е насилие от страна на исляма като религиозна доктрина, пренесено вътре в конкретни ислямски общности. Закриването на лицето, според коментарите на специалисти и многобройни цитати от Корана, привеждани в тази връзка, не е изрична инструкция, дори не е препоръка. Коранът препоръчва скромност в облеклата, която може да се забележи масово в начина на обличане на мъже и жени от ислямски страни. Пряка връзка между Корана и бурката няма, както впрочем няма и между Исляма и всякакви форми на радикализация на ислямски общности.

Пето, по-сериозна изглежда констатацията за насилие от мъже върху жени. Тук забраната идва като един вид освободителна акция. Не е приемлив преходът, обаче, от констатацията на факт към аргументация на принцип, според която освобождението на жената-мюсюлманка е работа на европейски тип забранителни мерки. Има противоречие между заявената цел и патерналистичната политическа платформа. Оставям настрана популярния в съвременен либерален контекст въпрос за достойнството. Само ще посоча, че забраните на бурките се практикуват в историята на ХХ век най-вече от Турция, Иран и арабски режими, които имат диктаторски проект за модернизация. Под такова условие забраната цели не толкова освобождение, а ликвидация на предмодерни консервативни навици. Това е външна и нестабилна форма на обществена модернизация, както разбираме в последното десетилетие. Въпреки тези съображения обаче, Белгийският конституционен съд приема доустимостта на обществени мерки за еманципация на жените. Това е конюнктурно решение. В друг контекст може да натежи противоположният аргумент, че еманципацията не се постига с патерналистични грижи и презумпции за инфантилност.

* * *

Тези и други аргументи се опитват да обяснят обществената вреда от прикриване на лице. В крайна сметка те се свеждат до следното:

– не е приемливо от гледна точка на обществена сигурност прикриването на лице;

– не е приемливо от гледна точка на публичността като всеобща откритост да се прикрива лице;

– не приемливо да се прикрива лице, тъй като това е скрита репресия върху жените, било от мъжкия пол, било от религията им.

Трудно е обаче да бъдат солидно и консистентно развити тези аргументи. Все пак, дори тук да не се съгласявам с тях, те действат и навлизат в законодателен процес. В този случай може да се направи и следваща проверка (тя би била прагматизиран вариант на цитираната кантианска проверка за валидност на максимата на постъпката). Доколко една приета забрана, независимо от обосноваването си в посочения по-горе стил, ще има благоприятен ефект върху общността? Как ще се отрази, какви бъдещи събития могат да се очакват от въвеждането й, какви по-далечни вериги от следствия би имала?

Ето един възможен отговор в три части:

От една страна, забрана, за която няма изрична необходимост, прокарва нови граници и разделя политически. В случая с ислямските общности, тя по-скоро води до радикализация, отколкото до неутрализация на рискове. Така се получава парадоксът, че зад бурката може би няма атентатор на Ислямска държава, но зад забранената и свалена бурка и показалото се лице става по-вероятно да се появи. При несъществуващ на практика проблем една забрана би се свела до сигнал от етнически обозначеното славяно-християнско мнозинство към мюсюлманите в страната. Посланието би било, че вие там сте различни, други, но ще ви принудим да спазвате наложения от нас ред. Тъкмо този вид политики, от късния социализъм до днес, лежат в основата на консолидацията на турското малцинство около партията ДПС.

От друга страна, повод са бурките, но законът не може да бъде формулиран като закон за бурките, а за покриване на лице. Така при преход от конкретния повод към закона ще има диспоропорционално разширение. Законът ще обхваща трудно определим брой казуси. Тази неопределеност е по принцип нежелателна в демократичен контекст. Законът ще засяга не само скриване на лице по лични съображения, но и в политически демонстрации, когато участниците прикриват лицата си за да избегнат преследване от страна на властите. Тези момент са отчетени при по-разумната политика в Холандия, която задължава гражданите да показват лицата си при полоцейска проверка за идентичност.

На трето място, с въвеждането си в законодателната политика на държавата от фантазиран този проблем може да стане истински. Довчера въпросът за бурката предизвиква учудване сред мюсюлманите в Пазарджик. Утре той може да стане действителен проблем, неусетно бурката да се превърне във важно нещо. Подобни неща стават проблем, когато започнат да се преживяват като проблем. Така самовъзбудилите се страхове и суеверия могат доведат до нелепа драма по странен въпрос. Българския преход изобилства от подобни фантазирани въпроси, маскирани зад сериозни реторики. Редица бутафорни партии в България това и правят. Ангажирани в трескава работа по превръщане на фантазирани проблеми в действителни набавят основания за съществуването си.

Ако този коментар има читател, стигнал дотук, нека изнеса едно единствено изречение като по-съществено: Мислете негативно, оставете настрана защитата на бурките, питайте се само дали може солидно да се аргументира необходимост за забрана и дали, ако има забрана, тя не трябва да визира конкретни случаи, тоест да бъде изведена като изключение.

Стефан Попов е доктор на философските науки, изпълнителен директор на „Риск Монитор“.