0
1982

Бутане на плевня

Беше дълга двайсет метра и широка осем. И висока пет. На два етажа. Приличаше повече на кораб, отколкото на плевня. Беше строена с десетметрови греди, дебели като мачти.  Как ли са ги сваляли навремето от планината тези трупи, тогава, когато е била строена плевнята, преди деветдесет години – без техника, без транспорт, с волски коля? Ами как са ги дялали, с жлебовете, с клиновете, така че да паснат една с друга. Само със секирките и с теслите.

Горният етаж беше едно цяло помещение, за сеното, за царевичака.

Долу вляво беше сайвантът, който заемаше една трета от дължината на постройката. Другите две трети бяха стопанските помещения – едно по-голямо за склад и две по-малки, обор за кравата и пилчарник.

Отпред, челно долният етаж беше с каменна стена, дебел зид, като манастирски. Всички останали стени, и горе, и долу бяха с плетени клони, замазани с пръст. Това правеше плевнята да изглежда хем внушителна, хем лека, крилата.

Но и тя остаря, деветдесет години са това. Остаря като човек, изсъхна, замазката на стените от кал започна да се рони, от единия край покривът се разтури и циглите започнаха да падат, точно там, където клоните на сливата биеха с рога в покрива при всеки вятър.

Иначе гредите не бяха трепнали, гръдният ѝ кош стоеше цял, но в помещенията долу дишаше вече забравата, влагата, миризмата на мишина и плъхове, дебели като къдели паяжини те удряха в лицето, ако направиш няколко крачки в сумрака вътре, нещо току ще се преметне в ъгъла и звукът ще отекне в закачените за пирони менци. Завряната под горната греда коса ще лъсне с ръждивата си страшна усмивка на слабия лъч светлина, който идва от отворената врата, обсипан като мъглявина с прах. Ще бутнеш четиризъбата вила и дръжката й ще се тресне в старата чугунена пернишка печка, сякаш кадифена от ръждата. Едни медни чинели, захвърлени кой знае откога, ще звъннат в наситената с неизвестен живот тишина вътре. Късове време, стрито на прах. Изтляли куфари, пълни с писма. Стар продънен акордеон. Стари матраци и фотьойли, стари изкорубени пружини, чували с дрехи, връзки вестници. Катраници, скъсана бичкия, тенджери без дъно, учебник по овощарство.

Дойдоха хората, огледаха. И казаха – ще стане. Докараха малкото японско багерче, приличащо на детска играчка. Завързаха едно стоманено въже за носещата греда, която минаваше открай до край по дължината на плевнята под покрива, багерчето се дръпна на десетина метра, завързаха и стегнаха стоманеното въже за стрелата му и то започна да свива и да разпуска стрелата като ръка. Плевнята започна да пъшка и да пращи, но не падаше. Това продължи над пет минути. Багерчето отпускаше и дръпваше ръката си и плевнята леко се люлееше.

Най-сетне се понесе на едната страна и горният етаж рухна. И над селото тръгна непрогледен облак прах.

За два дена камионите изнесоха всичко – и гредите, и останките от многото животи вътре. Само камъните от съборения зид останаха като планина в единия край на двора. Пръстта отдолу, която се ширна, е мека и черна, невидяла толкова време светлина. Сякаш е пръст от друга планета.

На сутринта, когато вече плевнята я нямаше, двете лисици, които обикаляха редовно нощем из двора и само белите краища на опашките им просветваха тук и там между храстите и буренака, пак се появиха, за пръв път по видело и потанцуваха като върху дансинг отгоре на разпиляната купчина жито, изсипало се от ламаринения контейнер, където беше преседяло десетилетия.  

Това явно беше техният прощален танц.

Те повече не се появиха.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияГеометрия на свободата
Следваща статияПовтарящият се ритъм на живота