0
4618

Буферен хуманизъм

Има едно важно правило в живота: трябва да можем да погледнем на кризите, стоварили се върху нас, не само през своите, но и през чужди очи. Включително и като ориентир за това какви хора сме ние, заради състоянието на българското общество и разделното време, в което живеем.

След 24 февруари много неща в България са съвършено различни. България влезе в руския списък на „вражеските държави“, колкото и това да наранява родните русофили. Изчезнаха предишни разделителни линии, появиха се нови, разделението русофили/русофоби е по-силно от всякога. А съдбата на Украйна се превърна в общ европейски проблем, включително заради милионите жени с деца, потърсили при нас убежище от войната.

Всяка война поляризира хората. Злото навдига глава, но и доброто в отговор избуява. Оказа се, че българите като цяло са състрадателни хора, независимо от вечните ни самоожалвания, че сме най-бедните и нещастните в света. Видя се, че гражданският сектор в страната е узрял за действия в критични ситуации: украинските бежанци биваха посрещани от самоорганизирани доброволци, хора им отваряха домовете си, навсякъде се събираха пари, дрехи и храна, преди да е ясно ще има ли или кога ще дойде съответната помощ от държавата. Дотук добре. Този тест по човечност българите издържаха не по-зле от поляците или румънците.

Онова, от което горчи, е реакцията на държавните институции. Няма да забравя как на 16 март, когато вълната от жени с деца прииждаше към нас, представителка на организация, подпомагаща бежанците на първа линия, с гняв заяви пред БНР, че я е срам от бездействието на държавата. Защото я няма. Доброволците изнемогват, огромен брой хора помагат с каквото могат, а българската държава отсъства. Последваха опровержения, уточнения, че вече е създаден Национален щаб, че той дори функционирал още преди да бъде официално създаден и т.н. Но съм запомнил тази дата. Става дума за първите две седмици на хуманитарната криза, в които доброволците поеха грижата за бежанците. И нека признаем – справиха се много добре.

След което държавните институции, тромаво и с оглед на техния административен капацитет, започнаха да влизат в ролята си. От средата на март настаняването в хотелите по морето стана „държавна поръчка“. Бяха заделени и съответните средства. Но нека уточним – компенсирани по европейски програми. По този начин правителството на Кирил Петков реши да даде рамо на българския туризъм. И успя. Хотелиерите бяха доволни. Представители на туристическия бранш признават, че никога по морето не е имало толкова успешен ранен сезон. Оказа се, че настаняването на украинците в хотелите дотук струва около 60 млн. лв. (данни, оповестени наскоро от заместник-министърка на туризма), а в края на април се пренасочиха 148 млн. лв. от европейските средства, специално за украинските бежанци. Ако теглим чертата, виждаме, че остават достатъчно средства. Има пари за втори, че и за трети етап до края на годината.

И тук изникват въпроси. Защо издръжката на украинските бежанци след 31 май беше рязко намалена от 40 лв. на 15 лв. на ден? Нима животът в България рязко е поевтинял? И кой във вътрешността на страната ще ги поеме при тези условия? Нали има отпуснат достатъчен европейски ресурс? И най-важното – какво се направи за интеграцията на тези хора? Имаше ли курсове по български език за украинките, които смятат да си търсят работа? Някой зае ли се (за тези два месеца!) да опише какви са професионалните умения на потърсилите закрила хора? Стана ясно, че сред тях има медицински кадри, преподаватели, хора с опит в земеделието.

Там е работата обаче, че администрацията в България винаги е заета с много неща. И най-вече със самата себе си. От поне два месеца телевизиите излъчват „тревожни репортажи“, в които украински майки с безпокойство споделят, че не знаят къде ще отидат след 31 май, нито какво ще правят след тази дата.

А най-големият проблем е, че българската администрация (и Националният щаб за бежанците) продължават да гледат на хората, избягали от войната, преди всичко като на имена в кутийките на екселска таблица. Слагаме тези тук и тези тук, а след 31 май ги местим там и там. Ние взимаме решенията. Защо да ги информираме? Трябва ли някой да разговаря с тях, поне да им каже къде отиват с децата си и колко ще останат там? Нима е необходимо? Как няма да са съгласни?

И ако по някакви причини откажат да се подчинят или протестират, тогава ги сплашваме и наказваме – с „буферен лагер“ от контейнери и ограждения с бодлива тел – да им уврат главите. Все пак не са изхвърлени на улицата, нали така… Въпрос на „буферен хуманизъм“.

* * *

Представете си как изглежда всичко това през погледа на украинска майка с дете, бежанка от Харков или Николаев. Руските бомбардировки са я принудили да бяга. Домът ѝ е поразен, мъжът ѝ е останал да защитава страната си. Успява да стигне до румънската граница като част от огромния поток бягащи хора. Там я посрещат доброволци от различни страни. Предлагат ѝ да замине за България. Близка страна с понятен език. Съгласява се. Настаняват я в малък хотел на морето. Хората, които я посрещат, са съпричастни, държат се добре. Постепенно започва да се съвзема. Трудно се ориентира къде е и какво ще прави. Има хаос с формулярите за закрила, няма информация на родния ѝ език. Чака цели дни на едни безкрайни опашки, но накрая получава заветната зелена карта за закрила. Смята, че тя и детето ѝ са на сигурно място. През април е студено и момчето се простудява. Боли го гърло, трябва да го заведе на лекар. В хотела ѝ обясняват, че с медицинската помощ е трудно в България. Сама плаща за преглед, тъй като няма личен лекар. Свиква и с това.  

Дните летят, но тя продължава да не знае какво ще прави след 31 май. В хотела хората са любезни, но и те не са на ясно. Обещават ѝ да попитат. Жените около нея също са притеснени. Опитват се да позвънят на някакъв даден им телефонен номер, но там никой не отговаря. Българската администрация е май доста тромава. От хотела им съобщават, че след 2 юни имат други резервации. Да са наясно, че няма как да останат, дори срещу заплащане.

От средата на май започват да се попълват някакви анкетни карти по електронен път. Опитва, но системата я изхвърля. Веднъж. Два пъти. Чак на 25 май успява. Говори се, че щели да ги разселват из вътрешността на страната. Никой не знае къде. Не познават България. Вижда притеснените лица и на други украинки. Едната от тях чака дете, бои се как ще понесе пътуването. Никой досега не я е потърсил, въпреки нейното положение.

Започват да говорят, че ще ги разпръснат в малки населени места в планините, където няма работа. Носят се всякакви слухове. Българи, с които се запознава, ѝ казват, че така е в България – всичко се узнава и се случва в последния момент. А тя е добра фризьорка, иска да е в по-голям град, където би могла да работи в моден салон. Синът ѝ е астматик, понякога прави кризи, трябва наблизо да има болница. Попълва тези си изисквания в анкетата. Не смята, че са „празни претенции“.

На 31 май ѝ съобщават да чака с куфар на рецепцията. Ще ги местят. Къде? Където има място, ѝ казват в отговор. В последния момент назовават мястото, тя проверява в интернет. Оказва се планински ваканционен лагер. Наоколо няма работа. До най-близката болница се пътува поне час и половина.

Решава да не замине. Ще търси квартира в Бургас с малкото скътани пари. Месец-два ще изкара някак. После ще види. Пред хотела се събират украинци, които протестират със същите аргументи. Казват, че имат правото да са информирани. И тогава да решат.

От името на властите дама на развален руски им заявява, че това били техни „капризи“. Наоколо плачат бебета. Детската храна е свършила. На възрастна жена ѝ прилошава, диабетичка е. Жената недоумява: „Информация – нула. Организация – нула“. Млада жена с дете също отказва да се качи в автобуса. Казва, че е лекарка от Херсон и заминава за Полша. В България всичко е хаос.

Съобщават им, че вицепремиерката Калина Константинова, отговаряща за украинските бежанци, е излязла с видео, субтитрирано на украински, има го в Youtube. Гледат го през телефоните си. От него разбират, че са черни неблагодарници. В сайта на организацията на украинците в България са цитирани и думи на премиера Петков, изречени в Брюксел. Призивът е: стига са водили „луксозно съществуване“, време е да заживеят като истински бежанци. Покрусата им е пълна.

* * *

Историята не е измислена, сглобена е от разказите и реакциите на украински бежанки, които проследих в телевизионните репортажи.

И не мога да не запитам: защо трябваше да се стигне дотук? Защо цялата тази вълна на безкористна помощ се оплеска по толкова безумен начин?

Направо е алогично. Справихме се като общество и държава с пика на бежанската вълна и то без да се разпъват палаткови лагери. Украинските майки с деца бяха посрещнати с отворени сърца. Очакваше се да започне процес на тяхната интеграция. Сега обратното – ще  ги набутваме в палаткови лагери, защото били „разглезени курортисти“, а трябвало да поживеят като бежанци. Нали правителството ги настани в същите тези хотели и то в подкрепа на туристическия бранш? А престоят им се заплати с европейски средства?   

Каква тогава е целта на безумното „показно“? На цялото това разделение, в което едни майки с деца (може би „най-послушните“) биват пращани в станции на Министерски съвет, а други майки с деца, слизайки от автобусите, се озовават в „буферната зона“ на Елхово, наблъскани в контейнери в жегата? Без климатик, без никаква зеленина за децата, с общи умивалници като в казармите. От медиите научаваме, че там има проблеми с прехраната, а и не достига вода.

Това наистина е позор.

Става дума за човешки съдби. Сред тях със сигурност има и хора с всевъзможни претенции или с лични възможности. Но нали в Путинова Русия хора се отвеждат по административен път и под конвой – без информираното им съгласие – там, където властта е решила да ги засели. В европейска България не могат да се случват подобни неща.

Срамно е да се наблюдава и друго. Как се прави опит този неуспех на администрацията и този пълен провал в комуникацията ѝ с бежанците да се стовари върху едни хора в беда. Боже опази, ако това е „ефективното управление“ на вицепремиерката Константинова. Хуманността няма нищо общо с този „буферен хуманизъм“.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема" ("Хермес", 2017) и "Спомнена София" ("Рива", 2021).
Предишна статияВеликото знание на древен Китай
Следваща статияАмерикански подправки по френска рецепта