Понякога това, което се каниш да напишеш, седи вътре в теб и прилича на голяма буца сол. Трябват много дни, за да добие форма. Но тези дни ги няма, има я само нощта срещу сряда. Знаеш, че написаното ще си остане само една голяма буца сол. Но понеже е нощта срещу сряда, сядаш и го написваш…
Младичката учителка влезе в библиотеката да вземе някакви албуми, за да ги показва на учениците, но като ги взе, не си тръгна, а постоя така, с тежките албуми в ръце, беше толкова младичка, че по стълбите, когато човек се разминаваше с нея, спокойно можеше да я сбърка с ученичка, особено с тия маски сега, после изведнъж седна на стола до вратата, не си тръгваше, не бързаше да влезе в час, помълча и каза, че е починала баба ѝ. И дядо сега остана сам. Той ще се оправи, продължи тя след дълга пауза, на предложението ми да го запишат на социален патронаж дори се обиди, дядо може да си готви, каза тя. Но с баба беше друго, той обядваше точно в дванайсет, а в шест вечеряше. Сутрин ходеше до магазинчето, там пиеше кафе, понякога играеше карти с приятелите на масичката пред магазинчето, купуваше каквото му беше заръчала баба, защото баба готвеше и раздаваше на цялата улица, и преди дванайсет си беше в къщи, за да може да обядва точно в дванайсет, не в дванайсет без пет или дванайсет и пет, точно в дванайсет. Докато обядваше, гледаше новините, после малко си поспиваше и като станеше, можеше пак да отиде до магазинчето, ако времето позволяваше, ако беше тихо, ако не валеше сняг или дъжд… Защото в онзи далечен родопски градец времето е доста сурово.
Изкарах месец и половина при тях, помагах им, колкото можех, вечер сядахме и си разказвахме истории, те знаеха много истории, а аз какво можех да им разкажа, само за дивите котки, с моя приятел правим дълги обиколки с колелата около София и веднъж попаднахме на диви котки, никога дотогава не бях виждала диви котки, много са големи, ей толкова, и младичката учителка разпери ръце да покаже колко са големи, и едни такива пухкави, с много дълга козина, а опашките им са дебели и на пръстени, това е на трийсет-четиресет километра от София, та само за това им разказах, за дивите котки, а баба веднага вика, Але, да не се приближаваш, че може да те одраскат, чуваш ли, дядо и той така, Але, да се пазиш, вика. После се прибрах тука, защото почвахме занятия с учениците, а после роднини ми се обадиха и ми казаха, че баба е починала. Отидох, дядо го бяха натъпкали с успокоителни, диазепами и други такива неща, седеше на стола, гледаше пред себе си и нищо не говореше. Забраних на роднините да му дават такива лекарства, моят дядо и без такива лекарства ще се стегне и ще се оправи, само се иска малко време…
После младичката учителка си погледна часовника и стана.
Обадих ѝ се следобед по телефона, за да я попитам дали мога да напиша това, което ми разказа. Разбира се, няма никакъв проблем, каза тя. Не ѝ казах, че написаното ще прилича просто на голяма буца сол. Защото, за да добие форма солта, е нужно време, много време.
Но мисля, че нямаше нужда да ѝ казвам нищо. Защото тя знаеше вече всичко за солта…
