0
3399

Буца сол

Понякога това, което се каниш да напишеш, седи вътре в теб и прилича на голяма буца сол. Трябват много дни, за да добие форма. Но тези дни ги няма, има я само нощта срещу сряда. Знаеш, че написаното ще си остане само една голяма буца сол. Но понеже е нощта срещу сряда, сядаш и го написваш…

Младичката учителка влезе в библиотеката да вземе някакви албуми, за да ги показва на учениците, но като ги взе, не си тръгна, а постоя така, с тежките албуми в ръце, беше толкова младичка, че по стълбите, когато човек се разминаваше с нея, спокойно можеше да я сбърка с ученичка, особено с тия маски сега, после изведнъж седна на стола до вратата, не си тръгваше, не бързаше да влезе в час, помълча и каза, че е починала баба ѝ. И дядо сега остана сам. Той ще се оправи, продължи тя след дълга пауза, на предложението ми да го запишат на социален патронаж дори се обиди, дядо може да си готви, каза тя. Но с баба беше друго, той обядваше точно в дванайсет, а в шест вечеряше. Сутрин ходеше до магазинчето, там пиеше кафе, понякога играеше карти с приятелите на масичката пред магазинчето, купуваше каквото му беше заръчала баба, защото баба готвеше и раздаваше на цялата улица, и преди дванайсет си беше в къщи, за да може да обядва точно в дванайсет, не в дванайсет без пет или дванайсет и пет, точно в дванайсет. Докато обядваше, гледаше новините, после малко си поспиваше и като станеше, можеше пак да отиде до магазинчето, ако времето позволяваше, ако беше тихо, ако не валеше сняг или дъжд… Защото в онзи далечен родопски градец времето е доста сурово.

Изкарах месец и половина при тях, помагах им, колкото можех, вечер сядахме и си разказвахме истории, те знаеха много истории, а аз какво можех да им разкажа, само за дивите котки, с моя приятел правим дълги обиколки с колелата около София и веднъж попаднахме на диви котки, никога дотогава не бях виждала диви котки, много са големи, ей толкова, и младичката учителка разпери ръце да покаже колко са големи, и едни такива пухкави, с много дълга козина, а опашките им са дебели и на пръстени, това е на трийсет-четиресет километра от София, та само за това им разказах, за дивите котки, а баба веднага вика, Але, да не се приближаваш, че може да те одраскат, чуваш ли, дядо и той така, Але, да се пазиш, вика. После се прибрах тука, защото почвахме занятия с учениците, а после роднини ми се обадиха и ми казаха, че баба е починала. Отидох, дядо го бяха натъпкали с успокоителни, диазепами и други такива неща, седеше на стола, гледаше пред себе си и нищо не говореше. Забраних на роднините да му дават такива лекарства, моят дядо и без такива лекарства ще се стегне и ще се оправи, само се иска малко време…

После младичката учителка си погледна часовника и стана.

Обадих ѝ се следобед по телефона, за да я попитам дали мога да напиша това, което ми разказа. Разбира се, няма никакъв проблем, каза тя. Не ѝ казах, че написаното ще прилича просто на голяма буца сол. Защото, за да добие форма солта, е нужно време, много време.

Но мисля, че нямаше нужда да ѝ казвам нищо. Защото тя знаеше вече всичко за солта…

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияЗа бъдещето като холограма
Следваща статияЛабиринтът на катастрофата