Начало Идеи Актуално „Бъдете като себе си!“
Актуално

„Бъдете като себе си!“

519
Christian Boltanski, Animitas (Blanc), 2017

1.
Разумът, кой­то проникна в тайни­те на мирозданието, и от дру­га стра­на – все същите терзания, съмнения и отчаяния, които измъчват човека от древността до днес.
Животът продължава, а жадуваната пълнота, копнежът ни за повече истина и справедливост ще си остане отново само в умореното ни съзнание.
„Ужасно е да гледаш как по хълма се задава – / задъхана от тичане мечтата как край тебе отминава“ (Борис Христов, „Сърдечен удар“). Но тука е така, както бе го казал отдавна Георги Марков…

2.
И пак стародавният въпрос, задал го този път Дюренмат – „… накъде върви човекът.“  Той твърдеше, че вероятността човекът „да разруши самия себе си е несравнимо по-голяма, отколкото да бъде разрушен отвън.“

3.
Едно безпардонно време на масовия вкус, на бързопреходната мода на всичко. Това е време на безличното. Една извратеност в поведението на много от нашите сънародници, които нямат верен поглед за случващото се и неговите причини… Това е времето на простака, ориентирал се добре къде са най-големите облаги. Докопа ли се до властта, той заема позата на спасител и с една неистова перверзност започва да проповядва лъжите си. Живее с убеждението си, че само той е правият, че всичко му е позволено. Той не мисли, не разбира, не иска да разбере, защото е безмозъчно двуного. И още по-страшното е, че се плоди със скорост, която може да се окаже гибелна за живота ни.

4.
Един френски автор казваше, че „когато една нация започне да вехне“, тя се „устремява към участта на маса“. Понякога, обладан от мрачни мисли, си казвам, че тази участ сполетя и нашия народ. Но не искам да съм прав, защото знам за онези наши съвременници, съхранили достойнството си на морални люде. Те, заедно със спомена, че сме били народ, имал своето Възраждане, а после и значимите си традиции и духовни постижения, не ми позволяват да се предам на трайния песимизъм.

5.
Такава е човешката ни участ: да губим непрестанно. Но човекът има и упованието за светлото, което е преживял. Паметта му го връща в отминалото, заради което са неговите угризения и съжаления. Но там са и ресурсите му, от които черпи, за да продължи да живее.

6.
И пак си спомням за нашите предци. Чета написаното от тях, с което изповядват болките си. Печалните им думи сякаш са написани днес. Ето го споделеното в дневника на Боян Пенев през 1913 г.: „В името на какво можем да работим ние тук? В името на човещината и културата ли? Но не е ли всичко това една фикция само? Кой ще ни гарантира, че още десет години, че още три години ще живеем спокойно, независимо, ще бъдем свободна държава, свободен народ? Отвред се протягат към нас алчни ръце, отвред надничат вълци и хиени. Ние стоим пред един твърде мъчителен въпрос: ще съществуваме ли като отделна народност, или не?“
Ще се позова и на Яворовото стихотворение „В часа на синята мъгла“: „Живот и смърт се разминават всеки час. / Но кой ще назове честта и кой позора?“ След тези два стиха е стихът „Деца, боя се зарад вас.“

7.
Записано в дневника на Александър Геров през 1965: „Отчаян съм от човешката природа. В някои моменти виждам как просто по всичко се слива с животинската: човешките мисли са като инстинктите, човешките действия са като на мравките – има само разлика в степента на познанието и на съзнанието – иначе просто не виждам разлика. Наблюдавах вчера между рамките на прозореца една голяма муха и едно малко паяче. То я оплете и почна да я инжектира, докато я умъртви. А след това я прибра под черчевето. Каква е разликата между различните хора и тези инсекти“.

8.
Безброй думи във фейсбука, в медиите, навсякъде! И резултатът е никакъв, ако става дума за онази плодотворна истина, която би трябвало да прегърнат всички, независимо от различията помежду им. Затова се сещам за поета Йован Христич, който казваше, че е време да помълчим.

9.
Реймон Арон: „Въпреки че политически вярвам в необходимостта от власт, аз лично я мразя (…) В личния си живот съм най-малко авторитарният човек и в този смисъл за мен най-неприятната истина е да призная макиавелистката същност на политиката, мразейки тази същност“.

10.
„Вместо да вземем решение – пише Ясперс – ние се люшкаме и лутаме из живота, свързваме едното с другото и съвсем не признаваме това за необходимо противоречие. Тази нерешеност е злото. Човек се пробужда, едва когато различи доброто от злото. Той става себе си, когато е решил в каква посока ще поемат неговите дела. Всички ние трябва постоянно да отвоюваме себе си от нерешеността.“

11.
Франц Кафка твърди, че „съществуват два фундаментални човешки порока, от които произтичат всички останали: нетърпеливост и немарливост.“ Да казвам ли, че обществото ни е твърде подвластно на тези пороци. Особено на втория. Какво ли не стори тази наша немарливост на мързеливото съзнание, на покварения разум, неспособен да проумее, че спасението ни не е в опакото на живота, където ценностите са умрели. Спасението е в способността да се пробудиш и да обърнеш лицето си към истински значимото, към Смисъла.

12.
Боян Пенев твърди, че „само стадното честолюбие, политическата злоба и отмъстителният деспотизъм, само съмнителните цели и тъмните домогвания създават у нас по-дълбоки връзки и колективност“.

13.
Ришард Капушчински казва в книгата си „Лапидарии“: „Много неща започваме да разбираме късно, още повече – много късно, най-много – прекалено късно.“ Това са думи за драмата на човешкото познание. Те обясняват нашите провали, това, че рядко сме своевременни, когато търсим отговор на въпросите и дилемите си. Колко по-различно щеше да бъде, ако не разбирахме късно и прекалено късно. Светът тогава щеше да бъде по-друг и злото щеше да бъде по-малко.

14.
Интелектуалецът стои възвишено смутен пред досегашните открития на човешкия дух, обладан от своите съмнения дали ще може на свой ред да направи нещо значимо. Той ненавижда онази полуинтелигенция с полуморал и полуталант, която предизвикваше толкова ненавист още у Пенчо Славейков. Той е бдителност, съзнание за дълг. Той е свобода и независимост, една постоянна неудовлетвореност заради недостига на висшето, на мъдростта, с която трябва да загърбим неистинското съществуване.

15.
В „Ливада“ Николай Кънчев казваше: „Толкова калпаци, а главите са изчезнали, / де са те, главите, да се върнат и да мислят?“ Отдавнашно стихотворение, но и сега предизвиква много размисъл, ако става дума за днешното ни време.
През далечната вече 1993 г. поетът ми бе споделил: „Много неща са се натрупали, много камъни трябва да бъдат отместени внимателно, защото под тях са се свили всякакви влечуги, най-вече отровни. Самите ние си тровим душите с какви ли не глупости. Не трябва да се заблуждаваме: точно с тези камъни ни е писано да си изградим общоевропейския дом, или не зная как ще го наричаме. Но не трябва да се остава в каменната пустош. Трябва нещо да се направи…“.

16.
Поривът на поетите към онази „иманентна трансцендентност“, за която пише Люк Фери. Именно тя е различното от живота с неговите „обективни подредби“, които не признават живота като спонтанност, като разбирането, че най-чудното е „туй, че ний живеем“ (Александър Геров). Но да спомена и за Далчев, дефинирал поезията като одухотворяване на битието, като неговото разширяване и като способността да открива чудото дори в най-обикновеното. Нима онази „безсмисленост щастлива“, както той определя живота в „Задните дворове“, не е чудо? А образът на Далчев е в съзвучие с мисълта на Судзуки, че Дзен „сваля на земята всичко, което преди е било на небето“.

17.
Представям си съществуването на човека, който не изпитва потребност от богатствата на изкуството, на всичко, създадено от търсещия и творящ дух. Това не е живот, а състояние, напомнящо ми за смъртта, за Нищото.

18.
Карл Ясперс: Светът като че ли е обречен да попадне в ръцете на посредствеността, на хората без съдба, без ранг и без истинска човешка същност. Възможният героизъм на човека днес е дейността без блясък, във въздействието без слава. Основният въпрос на времето като че ли се свежда до това дали все още е възможен независимият човек, взел съдбата в собствените си ръце.

19.
Алберт Швайцер ни призоваваше: „Останете човеци със собствена душа. Не ставайте човекопредмети, които позволяват да им бъде вложена душа, нагодена към масовата воля и пулсираща в такт с нея!“ А в същия текст Швайцер казваше и това: „Липсва ли му доброта, човекът не е в истинския смисъл човек“.

20.
Колко пъти, угнетен и безпомощен, съм си припомнял Далчевия стих: „Изведи ме вън от всяка сложност,/ научи ме пак на простота…“ („Молитва“). Но как да се случи, как да се преборя с внушенията на горчивото в моя опит, в моето познание.

21.
Въплътеното безумие в действията на някои властващи, заплахите им за ядрен удар ме карат да си мисля понякога, че този свят е пред изчезването си. Въпреки това, не бива да унивам. И както казва Албер Камю, „напразно би било да оплакваме духа; трябва да се хванем на работа за него“.

22.
В едно от своите есета Георги Марков споделяше: … „тъкмо защото вярвам, че все нещо остава и вечно съществува, моето пожелание е – щастието да бъдете себе си. Щастието да сте притежатели не само на собствените си тела, но и на собствените си души. И не само за времето, в което живеете, но и за времето, когато ще се преселите в спомените на другите. Бъдете като себе си!“

10 юни 2024 г.

Божидар Кунчев е литературен критик, професор в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите „Един бял лист, едно перо” (1981), „Александър Вутимски” (1984), „Иван Пейчев” (1986), „Александър Геров” (1987), „Поглед върху поезията” (1990), „Насаме с Гъливер” (1997), „Човешката участ в творчеството на Атанас Далчев, Александър Вутимски и Александър Геров” (2003), „Да отидеш отвъд себе си” (2007), „Когато времето кристализира” (2012), „Всичко мое“ (2015), „Насаме с Радой Ралин“ (2018).

Свързани статии