0
787

Бъдещето вече е тук

Арнд Веземан

Как се променят специализираните издания за култура? Как да се пише за танца и какво е бъдещето пред това изкуство? С главния редактор на германското списание tanz разговаря Ина Дублекова. 

Арнд Веземан е завършил театрознание в Германия, от 1997 г. е редактор на списание tanz, което се издава в Берлин и е сред водещите европейски издания за това изкуство. Има няколко книги, сред които е и „Вечният празник на танца“ (2006) – есета върху историята на танца. Арнд Веземан гостува на премиерата на българското „Списание за танц“. В рамките на фестивала „Антистатик“ той направи семинар за журналисти и критици върху писането за танц.

Вече над 20 години сте един от хората, които определят редакторската политика и съдържанието на емблематичното германско списание tanz. Каква е ролята на този тип специализирани издания в настоящата културна ситуация в Западна Европа?

Честно казано, те вече са нишови издания. Пространства, в които можеш да заслониш и защитиш света на танца и в които можеш да поместиш информация, която е невъзможно да излезе другаде. Списание tanz беше замислено да бъде професионален инструмент, чрез който хората да научават повече за изгряващите хореографи, както и за историческия контекст. Но новите медии ни отнеха голяма част от тези функции. Когато днес един хореограф търси изпълнители за следващото си представление, той или тя вече не публикува обява при нас, а просто я пуска във Фейсбук.

А каква беше ролята на тези издания в началото на вашия професионален път?

Преди 20 години този тип медии бяха централни и водещи. В началото списание tanz беше важен инструмент за общуване, затова беше и двуезично – списваше се на английски и немски език, защото половината танцов свят говореше английски. Списанието е важно и днес, но по-скоро има функцията на пътеводител, защото публикуваме текстове, на които трябва да отделиш повече време и да прочетеш внимателно. Имаме да кажем повече неща, отколкото Фейсбук, предлагаме повече съдържание и това ни прави качествено издание.

Как виждате бъдещето на специализираните издания за изкуство и култура?

Всички медии ще станат мултимедии. Вече наблюдаваме процес на сливане в едно на телевизионната и печатната журналистика, на обединяване на канали. И всъщност не е нужно да си го представяме, защото бъдещето вече е тук: днес, когато четеш критически текст за танцово представление, имаш възможност едновременно с това да гледаш видео от спектакъла, докато слушаш изказване на хореографа, кликаш върху уеб страницата му, където е достъпна още информация. И не трябва да забавяме този процес, а да променим културната си нагласа спрямо него: хората трябва да се научат да се наслаждават на тези нови медии, вместо постоянно да бързат да ги изконсумират. Трябва да си позволим да се радваме на платформи като Нетфликс, а когато четем задълбочена статия, да правим само това.

Каква е вашата формула като редактор за постигането на баланс между този бързо променящ се свят, навлизането на нови средства и установените традиции, които все още работят добре и не са се изпразнили от съдържание?

Според мен това са две сърца, които всеки носи в гърдите си. По-възрастните ни читатели, които добре познават имена като Пина Бауш и Морис Бежар и лично са гледали техни представления, далеч повече се вълнуват от бъдещето, отколкото по-младите ни читатели, които не познават тези хореографи. От друга страна, точно по-младите ни читатели, които са наясно с най-новите изпълнители на сцената, искат да научат повече за миналото и традициите, отколкото по-възрастните ни читатели. И ние имаме задача да удовлетворим и двете групи.

А стремите ли се да съчетавате различните жанрови предпочитания на читателите си и как?

Противоборство винаги има: едни читатели искат да има повече материали за класически балет, други настояват за повече съвременен танц. И тук вече можеш да направиш две отделни списания. После се появяват хората, които харесват танго, любителите на джаза, феновете на хип-хопа… И така накрая може да се окаже, че са нужни 20 различни списания, за да се угоди на всеки. Другият вариант е да поместиш по малко за всяка тема в едно списание и да накараш всички тези хора да го купуват заради три или четири страници, които са им интересни. Но в крайна сметка и двата варианта няма да проработят. Затова ние постоянно се питаме: какво е най-интересно от случващото се в момента? Ако например брейк денсът се превръща в ново движение, то пишем за него.

Но от друга страна, като експерти в полето, вие също можете да посочите кое е важно, да задвижвате тенденции, да формирате вкуса на публиката.

Това е задачата на отделните автори. Един добър автор, за който зная, че има вълнуващ стил и интересен начин на мислене, може да ми предложи всякакъв текст.

Какво означава „добър автор“, каква е вашата дефиниция за добър танцов критик?

Често се твърди, че светът на танца е сложен, но според мен истината е, че това впечатление идва поради факта, че критиците пишат сложно за него. А всъщност танцът е нещо много достъпно – реално всеки може да танцува.

Затова един добър автор трябва да владее основните инструменти на журналистиката: логическа мисъл, навик за проверяване на фактите и т.н, защото това занимание със сигурност е част от културната журналистика. А ако се занимава с танцова критика, е добре да има и поне малък интерес към танца. Но от друга страна, никога не трябва да пише текстовете си само за читатели от полето на танца! Затова е важно, когато пишеш, да си представяш един въображаем читател, който е умен, но не знае всичко, за което говориш, и с думите си можеш да го заинтригуваш, да го просветлиш. 

Следователно според вас сложните идеи и философските концепции, които често стоят в ядрото на дадено произведение, могат да бъдат обговорени по достъпен начин, без това да ги олекотява и да отнема от съдържанието им?

Артистите често влизат в съревнование с интелектуалците на своето време. И колкото по-комплексни разсъждания предлагат интелектуалците, толкова по-усложнен отговор се опитват да дадат самите артисти. Често става така, че започват да четат интелектуални трудове, без да ги разбират напълно. Имаше период, в който всеки хореограф цитираше „Анти-Едип“ на Жил Дельоз и Феликс Гатари. А това е книга с над 600 страници! Веднъж трябваше да търся в нея откъде е взет един дълъг цитат, бях притеснен как ще го открия, докато не отгърнах първата страница и не го видях там. Така че дали наистина всичко е толкова сложно? Аз лично по-лесно не бях откривал цитат.
Освен това този стремеж към усложняване идва и от нещо друго: опитът за подражание на пазара на другите изкуства. Във визуалните изкуства той функционира така, че колкото по-силно впечатлиш бъдещия купувач на една картина с високо интелектуално, дори философско нейно представяне, толкова по-висока става цената ѝ. И често пъти артистите в полето на танца си мислят, че трябва да правят същото. Но когато приложиш тази стратегия към едно танцово представление, нито субсидията ти нараства, нито броят зрители, които влизат в залата. Така че аз не разбирам защо е нужно, когато говорим за танц, да ползваме този недостъпен или скучен език, при положение, че водим диалог с нормални хора, а не с интелектуалци. Без съмнение част от проблема е академичното образование, което налага този стил на писане, а след това на завършилите са им необходими около три години, за да се отърсят от него.

Често засягате темата за пазара на изкуствата и регулативните му функции за структурирането на властовите отношения в полето на танца от различни перспективи. В статията ви, публикувана в брой 1 на българското Списание за танц, обсъждате как разликите в производствената цена на артистични продукти в различни части на Европа определят социалния им престиж и това е сред водещите причини да ценим повече танцови представления на хореографи от северозападна Европа пред тези от югоизточна. Какво е вашето разбиране за пазара?

Опитвам се да вложа едно по-човешко разбиране. За мен пазарът не е експлоатация, а е търсене. Той е нещо, което ми служи, за да получа онова, което искам, или да започна да предлагам това, което друг още не се е сетил. В този смисъл аз разбирам пазара по много базов начин. И когато един артист желае да започне да се себеизразява, единственият начин, по който може да го направи, е пред публика. И трябва да предложи продукта си на достатъчен брой хора. Всеки хореограф би бил щастлив, ако залата е препълнена. Най-често става дума за зали от по 200 души. И ти трябва да убедиш тези 200 души да платят билет, да ти отделят от времето си, вместо да гледат Нетфликс. Ето това разбирам под пазар.

Но търсенето също така може да се създава.

Това, което създава търсенето, е мълвата в града, а не самите артисти. Ако чуеш приятелите ти да говорят колко е страхотно най-новото представление на Ива Свещарова и Вили Прагер, отиваш да го видиш. Но никой не може да контролира тази мълва, тя е много човешко свойство.

А не е ли обратното – нали именно защото смятаме, че вече достатъчно добре познаваме човешката психология и знаем как да създаваме и насочваме това, което наричате „мълвата на града“, използваме различни подходи. Включително въвличането на комуникационни експерти, най-новата брънка в тези отношения?

Нуждата от пиар се появява в момента, когато вечер в града можеш да правиш повече от едно нещо. Ако имаш само един телевизионен канал или един театър, всички ще са там. Но този процес не е толкова изкуствен, колкото го описвате. Артистите са длъжни да създават произведения, които са важни не само за самите тях, а за по-широк кръг от хора. И пиарът може да ускори даден процес, но не може да създаде мълвата на града.

Водещата тема на брой 1 на Списание за танц е „Красотата в танца“. Какво е тя за вас?

Човешкото тяло е красиво. А в танца е видима силна тенденция то да се направи невидимо, анонимно, да се скрие под някакви защитни пластове. И разбира се, тук идва въпросът „кой притежава тялото днес?“ – модната, козметичната или фармацевтичната индустрия? Всички постоянно се грижим за телата си, взимаме хапчета, ходим на фитнес, какво ли не. Дори ако погледнете кои са най-дълго оцеляващите магазини по улиците на един град, като изключим тези за мобилни телефони, то всички други са свързани с грижата за тялото – аптеки, салони, тренировъчни зали. Така че тялото е в центъра. А понякога ми се струва, че в съвременната култура танцът губи водещата си роля, която преди е имал. Танцът е изкуството на тялото. И тялото по право принадлежи на танца. А днес тялото е завзето от модната индустрия, от спортната индустрия, но забележете, че всички те са именно индустрии.

Тогава каква е вашата прогноза за бъдещето на танца и танцовата критика?

Има два възможни сценария. Песимистичният гласи, че парите ще продължат да управляват света. А за танца няма пари. За да променим това, можем да „пропагандираме“ ролята на това изкуство спрямо човешкото тяло, за да разберат за нея повече хора.

Всъщност аз си мечтая да се завърне начинът на мислене по отношение на изкуството от края на XIX век! Това, което държавите са направили тогава, построявайки големи театри и предоставяйки убежище на артистите, в което да правят каквото пожелаят, е впечатляващо. Но можете ли да си представите някой да даде толкова много пари за сценичните изкуства днес? А те се нуждаят от защита от капиталистическия пазар, за да се завърнат на пазара на човешките потребности. Тогава, ако много хора искат да гледат „Лебедово езеро“, то и много балети ще го поставят. А ако има голямо търсене за представления, обсъждащи отношенията между тялото, изкуствения интелект и роботите, тогава трябва да насочим усилията си в тази посока. Именно това е нашата култура.
Също трябва да направим танца отново забавен и развлекателен, защото тази негова страна се изгуби. Каквото и да означава „развлекателен“, но аз например смятам, че Чарли Чаплин е велик артист, при все че той е бил смятан за голям комик и шоумен. Ако помислите за работата на Иво Димчев, това твърдение също няма да е погрешно. 

А каква е оптимистичната прогноза?

Танцът да получи парите, от които се нуждае – милиони евро.