Публикуваме откъс от романа на Йоана Първулеску „Бъдещето започва в понеделник” и думи на преводача Христо Боев.
Двата романа на известната румънска писателка Йоана Първулеску – „Животът започва в петък” и „Бъдещето започва в понеделник”, излизат в издателство „Персей“ (програма „Творческа Европа”) в превод на Христо Боев. Героите пътешестват във времето между XIX и XXI век, а авторката смесва по изкусен начин документалност и фикция. Първият от двата романа, за който тя получава Наградата на Европейския съюз за литература през 2013 г., вече има 12 превода на други езици, а вторият – „Бъдещето започва в понеделник”, е преведен първо на български.
От преводача
Със съкращения
Йоана Първулеску е родена на 10 януари 1960 г. в Брашов, Румъния. Тя е есеист, публицист, литературен критик, преводач от и на френски и немски език, професор по литература в университета „Букурещ“ и писател. От 1993 г. е редактор на седмичника Ромъния литерара, съавтор е на учебниците по румънски език и литература за IX-XII клас, издателство „Хуманитас“. През 1999 г. става доктор по филология като защитава теза на тема „Литературните предразсъдъци: удобните мнения при тълкуването на румънската литература“. От 2004 г. е професор по литература в университета „Букурещ“. Романът ѝ Животът започва в петък е публикуван през 2009 г. от издателство „Хуманитас“, а неговото продължение, Бъдещето започва в понеделник, през 2012 г., от същото издателство. За първия роман печели Наградата на Европейския съюз за литература през 2013 г.
Романът Животът започва в петък е пост-постмодерен отговор на редица класически румънски романи, ситуирани в Букурещ в началото на ХХ век. Фаталните жени от романи на писатели като Мирча Елиаде, Камил Петреску, Чезар Петреску, Йонел Теодоряну, Михаил Друмеш, Джиб Михаеску и Михаил Себастиан се демитологизират чрез изображението на Юлия Маргулис, един от двамата разказвачи в първо лице в романа. Другият такъв разказвач е Дан Крецу и докато Юлия живее в своето време – 1897 г, то Дан идва от бъдещето – XXI век, пътува във времето – около 100 години назад, без да може да си обясни как, и се озовава в един динамичен приказен и зимен Букурещ, където събужда веднага подозрението на местните власти. В невъзможност да обясни откъде идва, той има късмет да намери приятели и дори да започне работа в известен вестник.
Авторката на романа ни представя градското всекидневие през много вълнуващо време на годината – от 19 декември до 31 декември, в което героите се разкриват със своите радости и тегоби, въжделения и стремежи и особено с любопитството си към своето време и бъдещето, което носи новият, ХХ век. Букурещ е представен в социален разрез на различни слоеве от обществото и професиите им, включително престъпния свят…
Градът в края на XIX век оживява за читателя със своите автомобили, файтони, трамваи, улици, булеварди, църкви и театри, градски институции, най-вече със своите обитатели. Със сигурност подходът на авторката съдържа научни елементи на изследване на времето, подобно на романа на Джон Фаулз, Момичето на френския лейтенант, който е изследване на Викторианската епоха от перспективата на постмодернизма. Градът е картографиран детайлно при движенията на героите във всекидневните им маршрути, културологичните референти на епохата също присъстват силно. В резултат на това, Букурещ престава да бъде странно познатият град от неизвестното за пътешественика във времето далечно минало и ни става близък. Ние вървим по неговите улици и го преживяваме със своите сетива, потапяме се в неговите миризми, светлини и звуци, дишаме заедно с героите му. За да бъде това усещане за градско преживяване по-плътно, както и да опознаем по-добре героите, авторката прибягва до комбинация от разказвачи – в първо лице единствено число – двама и, всезнаещия разказвач – в трето лице единствено число…
Центърът на настоящия роман остава Букурещ в края на XIX век, преживян от хората на своето време и от нас, съвременните читатели, подобно на редица романизирани изследвания на града като Лондон на Дикенс и Вирджиния Улф, Париж на Виктор Юго, Реймон Кьоно и Хенри Милър, Дъблин на Джеймс Джойс, Санкт Петербург на Андрей Бели или Ню Йорк на Дос Пасос, Том Улф и Джонатан Френзън.
**
Романът Бъдещето започва в понеделник обхваща период от една седмица, около два месеца след хронологичния край на Животът започва в петък. Авторката ни представя градското всекидневие от 23 февруари до 1 март 1898, в което героите продължават своите приключения в Букурещ, като Дан Крецу остава в XIX, а Юлия се озовава в XXI век. Запазва се многопластовото изображение на града чрез перспективите на голям брой герои, като читателят съпреживява реакцията им към изобразяваните събития. Основният разказвач в този роман е Павел Мирто, колега на Дан Крецу във вестник Универсул, но авторката ни предлага и други възприятия в първо лице единствено число, което спомага за по-пълнокръвното развитие на героите от първия роман.
Книгата запазва и формалната повествователна рамка – полицейско-детективско разследване, този път с по-дебело очертани исторически рамки на конкретно събитие – неуспешния атентат върху краля на Румъния, Карол I…
Христо Боев е литературен изследовател, преподавател по английски език и литература и преводач от и на румънски и английски език. Неговите критически интереси са в областта на литературния урбанизъм, модернизъм, румънския модернизъм и постмодернизъм.
Йоана Първулеску „Бъдещето започва в понеделник”, изд. „Персей“, 2016, превод от румънски Христо Боев.
Бъдещето започва в понеделник
Вали и ми е мъчно за пролетта. Мъчно ми е за разцъфналия люляк, бит от вятъра, за редкия му мирис и цвят, за мекото слънце и за разходките сред напоените с ухание градини. Мъчно ми е за бъдещето. Виждам се как се разхождам в него щастлива, точно като в ухаеща пролетна градина със слънце и мирис на люляк. Мъчно ми е да не обичам Александру повече.
Татко дойде днес малко по-весел вкъщи. Напоследък е сякаш друг човек: и преди не бликаше от ведрина, но сега е станал намръщен, дребнав и пепеляв като днешния дъжд. Сякаш дори не крачи с големите си стъпки. Известно време си мислех, че е загрижен заради мен, но си дадох сметка, че няма как да знае. Днес ни каза, че е бил на посещение на „младия Димитрие“.
– В деня на конференцията? – удиви се мама.
– Да, тъкмо затова, извика ме да се консултира с мен относно някои подробности.
Мама не каза нищо, но ми се тросна: „Юлия, колко пъти те молих да стоиш изправена, когато четеш!“ Аз дори не четях, само вестникът ми бе разтворен в полата. И стоях изправена! За сметка на това, забелязах, че на татко започват да му се гънат раменете, сякаш носеше товар. Пред мен нямаше тайни, но напоследък не ми казва нищо, нито добро, нито лошо. Ясно е: татко ме кара да се безпокоя. И отново господин доктор Герота ме нервира. Притежава всички необходими качества, най-малко благост. Днес следва да отидем по неволя на конференцията на негова милост. Никаква тайна за вестниците в Букурещ, и дори за моя дневник, че темата е корсетът, както писах вече вчера и завчера, но как може господин докторът да говори публично за нещо толкова интимно, не мога да си представя. За ефектите и недостатъците от носенето на корсет – самото заглавие е неприлично. Не съм забравила – писах и тук в дневника си, – че преди няколко месеца ни скастри, та едвам се сдържах да не се разплача, когато бях при него в кабинета, първо мен, понеже имам толкова стегнат корсет, после татко, в позицията си на медик, че ми позволява това. Татко знае как ще се развие всичко, неотдавна бе ходил на лекцията му в Института по гинекология на същата тема, само че там бе изложена в стриктно медицински термини. Върна се тогава доста смутен, като ни помоли, мама и мен, да не си стягаме толкова много връзките, или дори, каза той, може да е по-добре да се откажем напълно от корсета. Мама му каза много благо и търпеливо, каквато си е: „Аз го нося по цял ден, откакто бях на 10 години, а сега, на 42, сякаш е част от тялото ми. Въобще не ми прави нищо лошо, а ако не си го сложа, особено когато изляза в града, бих се почувствала сякаш се разхождам гола по улицата. Гледайте, въобще не е стегнат, има място за два юмрука тук.“ И мама ме кара да се чувствам притеснена, понеже излиза победител от всички спорове с татко. Аз, която съм свикнала да държа на татко, тъкмо понеже е вечният победен, й казах, че що се отнася до мен, ако е забелязала, най-малко вкъщи не го нося въобще от известно време (но не й казах, че правя това от посещението на Александру, и нито нещо друго, да пази Господ!…) и че, ако поиска той, няма да го слагам дори когато излизам на улицата. И тогава пак татко се уплаши да не ми се смеят хората. И каза, че има доверие на преценката ми. Добре, че имаш! – казах му, и вярвам, че съм изглеждала неблагоприлична, тъй като прозвуча съвсем различно от това, което беше, в целия си вид в съзнанието ми: „Добре, че имаш, господине, че аз нямам отдавна вече!“ Татко ни предупреди обаче, че излагането е понякога много брутално като неща казани „направо в лицето“, с плакати и впечатляващи модели, дори неприлични, „а ако жените не са обгрижвани, върхът е, че и мъжете не излизат по-добре, бих казала дори обратното“, но че, след всичко казано, е „възхитителна научна демонстрация“. Че младият му колега започва отвън навътре и показва, че страда кожата, после мускулите, костите, тоест, скелетът, дихателният апарат, кръвната циркулация и поред коремните органи, стомахът, червата, бъбреците и, о, Господи, матката, матрицата на живота, така че вероятно има и неблагоприятно въздействие върху детето! Бих желала да попитам мама дали е носила корсет, когато пораствах в матката, вероятно това е обяснението защо понякога се задушавам в този мой живот. Как ли наистина е било там, вътре? Идеята, че аз, сегашната аз, съм живяла някога, някъде под корсета й, незрящо създание, ме удивява неимоверно. Може би в бъдеще ще се изобрети средство да можем да почувстваме какво е било тогава, в началото на живота ни като създания. Може би ще се измисли нещо, което да ни дава продължителност, да ни свързва със световете, в които сме били и които сме забравили. Да не се прекъсваме толкова! Идеята, че всеки човек, и мама, и Александру, и господин Костаке, разбира се, без шапка и бастуна със сребърна дръжка, и директорът на Универсул, синьор Луиджи Казавилан, без внушителния му мустак, са стояли някога свити в една матка, съдържа в себе си нещо толкова успокояващо и странно в същото време. Бих желала да уча медицина, макар че татко казва, че би ме видял по-скоро в историята на изкуството и че медицината идва твърде тежка за момичетата.
Татко ни предупреди, че доктор Герота е работил, както и Леонардо, и върху трупове. При което не се сдържах и му казах, че се е привързал твърде много към доктор Герота, доколкото присъства два пъти по ред на същата публична лекция и му прощава всичките дефекти като човек, заслепен от любов. Нараних го, а мама ми хвърли поглед, в който се четеше повече удивление, отколкото недоволство (или обратно?), но не каза и дума. Мама обаче се притесни и за първи път я видях да се изчервява. Неотдавна ме попита как изглежда съпругата на Димитрие Герота, когото тя познава. Не й казах, че е млада, очарователна и румена. Понеже мама е различна в последно време. Сякаш се е появило нещо непознато в живота ни от Нова година насам, сякаш някой е забравил отворена вратата на света и всички нас ни срязва студ. Татко ми каза, че очите ми са оцъклени и воднисти, признак за треска, и поиска да си сложи ръка на челото ми, за да провери, но тогава нещо, което отдавна държах в себе си, цъфна навън: „Съществуват и други неща в живота, освен болестите, татко!“, и нахлуха отново сълзи в очите ми, тъй като му крещях за първи път през живота си, но не съжалих. „Като например?“ – попита ме той, без да се гневи. „Като например животът, нормалният живот!“. „Болестите са част от нормалния живот!“, затвори ми татко устата.
На същия ден господин Герота бе отложил наистина консултациите си, които даваше всеки понеделник от 6 вечерта. Идваха при него бременни жени, коремести, както казваха повечето от тях, както и хора, изпратени от други медици да ги оперира, идваха и такива с „деликатни“ проблеми. (Разбира се, дамите имаха отделни дни и часове.) Бях и аз веднъж при него в кабинета, слава Богу, не за себе си, а тогава, когато доктор Маргулис, недоволен от развитието на заболяването на нашия портиер, го изпрати в края на януари на консултация, но него го беше страх и не искаше за нищо на света да отива сам. След като се консултира основно с доктор Тома Йонеску, Герота бе този, който имаше дързостта да извади от жлъчния му мехур камъни с големина на цариградско грозде, които бе сложила жена му на единия край на леглото в торбичка, а операцията бе една от най-тежките и най-продължителните, извършени в болницата Филантропия. Болният бе добре единия ден, после бе имал пристъп, който го бе отслабил и усложнил оздравяването му. Хирургът вижда пациентите си два пъти дневно и всеки път, когато минава покрай леглото на чичо Черчел, високото му широко чело се сбърчва на три ката, а вълнистата му коса, сресана назад, го прави да изглежда още по-решителен.
*
Доктор Герота се опомни още сутринта със сериозно пресипване, което постави конференцията под въпрос. Въпреки че бе щерка на медик, Мария, съпругата му, със зачервени страни, като на девойка, му приготви бабешка рецепта, желе от мляко и нишесте с малко коняк, а докторът погълна кутийка антипирин, който не липсваше в долапа с лекарствата вкъщи. Бе му загряла и чай от звънче и му го даде с бялата си нежна ръка, която мъжът многократно целуна бързо. Не стоеше на бюрото, бе седнал удобно в един фотьойл на прозореца и разглеждаше отново бележника си. По навик и сега в ръката му се намираше розов молив, почти изразходван, с който доправяше този или онзи детайл. Планшетите с фигурите бяха вече подготвени долу в антрето. След няколко минути идваха да ги транспортират двамата студенти от Бел Арт, които ги бяха и изрисували под напътствията му. Докторът много се гордееше с тях, на нито една от конференциите от Атенеу не бе виждал досега такова нещо, бе сигурен, че ще впечатлят публиката. Образът, вярваше докторът, обяснява повече от думата, както и знаеше от медицинските трактати, по които бе учил. От миналата година водеше часове и в Бел Арт, където студентите учеха как да рисуват и скулптират хора и имаха нужда от сериозни познания по анатомия. Две момчета от неговия курс бяха работили ден и нощ, за да завършат планшетите. Герота бе забелязал, че често най-добрите студенти не са и най-сърдечните, а Теодор, един арделянин, по детски весел и който бе прекосил планини миналата година, и Джордже, букурещянин с белезникаво лице и екстравагантни идеи, който се считаше за революционер, бяха в тази категория.
Докторът искаше да предизвика революция в манталитета на букурещяните. Всичко бе започнало на срещата му с Юлия Маргулис, следваха го сълзите й при суровите му думи и последвалият ням стеснителен укор, който бе прочел в уморените очи на бащата. Ценеше доктор Маргулис, в когото виждаше честност и всеотдайност. Наистина се бе държал доста сурово, но сега искаше да поправи грешката си, ако бе грешка това, като докаже правотата си на една иначе недомислена конференция. И би я посветил на момичето, но не подобаваше.
– Доктор Маргулис, скъпи мой, те моли да му отделиш няколко минути, колкото и да си зает – чу в този момент гласът на Мария.
Скочи на крака да го посрещне, без да оставя бележника, който държеше в ръката си.
– Господин докторе, каква изненада… преглеждах лекцията си за довечера, макар че смятам, че я знам наизуст вече.
– О, тогава се чувствам още по-глупаво, много те моля да ми простиш, че така нахълтах, спешно е – каза Маргулис с притихнал глас и стисна ръката му с обичайната си резервираност, въпреки че искаше да вложи повече топлина в жеста. Лицето на Герота изразяваше сантименти на по-голям брат. Струваше му се, че може да му помогне да осъществи цел, която самият той можеше да има при други условия. Считаше го за волеви човек – какъвто беше и сам – и с голяма амбиция, каквато на него изцяло му липсваше. Седна на фотьойла, посочен от домакина. Стопанката на къщата се бе оттеглила и Маргулис директно засегна темата. И двамата бяха свикнали да правят нещата бързо и направо, тъй като болестта е тази, която се възползва от отлаганията и заобикалките. Но сега не ставаше въпрос за болест.
– За пари става въпрос – каза Маргулис. – Ще бъда кратък, няма да те задържам.
И каза всичко в три фрази. Завърши, като го погледна в очите:
– … колко лесно се подведох, а утре е падежът. Нито жената, нито децата подозират каквото и да е. А за Жак, който, както знаеш, не може да ходи на училище, имам да плащам на частен учител. От месец насам не съм му давал пари, скоро няма да идва… А Юлия би искала да следва във факултет, аз съм на нейна страна, въпреки че жена ми би предпочела за бъдещето й достоен заможен господин. – Герота едва тогава остави бележника си. Въздържа се от коментар, но на челото му се появиха трите ката бръчки.
– От каква сума имате нужда?
Доктор Маргулис забеляза пресипналия му глас и го изтълкува грешно. Каза сумата, като го гледаше право в очите, самият той уплашен от това, което изричаше.
Бръчките на челото на Герота се набраздиха още повече като пред операция.
– Почти колкото платих аз за всичко – каза с удивление и направи неопределен жест с главата, като се огледа наоколо. – Преди година имах тази сума, но си купих къщата, както знаете… В Скиту Магуряну над кабинета, където живях преди това, бяхме доста притиснати. Тук можем да дишаме. (Надигна глас.) От тази сутрин съм настинал… Искам деца, а по този въпрос не ставаше… казвам Ви тайна, жена ми… (и направи жест с ръката си, като очерта кръг на корема си). Но Ви пиша сега дори една бележка за един мой бивш пациент, Поповичу, Никифор Поповичу, който ми е много признателен, ако побързате, ще го хванете вкъщи (следобед е по-трудно да бъде намерен, но вечерта го поканих на конференцията), давам Ви адреса. Има пари, но си пада малко скръндза, ако няма и по-сериозна невроза, зависи в какво настроение ще го намерите. Бе много добър виолончелист, но сега му е останал само артистичният темперамент. Когато е добре, е ангел, когато го хванат нервите, е като жив дявол, със сигурност е болен, слушах в Париж няколко курса по патология на нервната система, но сме още доста неосведомени в тази сфера. Ако Ви протегне ръка, всичко е наред, ако я скрие зад гърба, опитайте се да си тръгнете, колкото се може по-бързо. Не е идеалното решение, но друго не ми идва наум. С Вашия файтон ли сте или аз да наредя да впрегнат моя? Ще идвате ли довечера на Атенеу?
Маргулис отвърна утвърдително и на двата въпроса и добави с усмивка, която трудно си проправи път по угриженото му лице.
– Идва и Юлия. Откакто й се скара, смятам, ти е малко сърдита, господине. И тя ми създава грижи – изохка докторът. – Държи ме на разстояние, отказва всякакви съвети, дори медицинските. Станала е мечтателна и мисля, тайно пише стихове. Не ме слуша вече въобще. А относно съветите, за вокалните струни на господина, гаргара със солен разтвор, колкото се може по-концентриран, би било всичко, което е необходимо. Няма да навреди в никакъв случай.
Излязоха през врата на кристални карета. В антрето с чуден тапет със зеленикава шарка на кремав фон видя госпожа Мария Герота с двама младежи, които обвиваха грижливо планшет с разрязан корем, пълен с черва:
– Каква красота само! – възкликна лекарят с възхищение, като си взе довиждане с госпожа докторшата, която, като счете, че е шега, се засмя.
След тръгването му Димитрие Герота си взе отново бележника, но не можа да се съсредоточи повече и освен това знаеше много добре какво има да казва. Онова, което не знаеше, бе дали ще може да приключи подобаващо подготовката за публичната лекция, и не само заради настинката. Това бе битката, от която зависеше бъдещето му в този непредвидим град…
