
Сега ни остава да очакваме пролетта. Въпросът, който буди тревога, е какво ще се случи с енергията на улицата, с вярата на младите, интелигентни, образовани хора в промяната и в това, че те могат да станат носители на тази промяна.
Всички се питаме какво ще се случи. Уравнението е с много неизвестни, но съдържа величини, които не можем да пренебрегнем. В понеделник в Европейския парламент се състоя важен дебат, на който се обсъждаше как да се обвърже финансовата подкрепа за държавите членки с върховенството на закона и медийната свобода, нещо повече, дискусията продължи със специална точка от дневния ред, посветена на България. Повториха се болезнено познати послания, че това е страна с дълбоки и системни проблеми с корупцията. На пръв поглед ограничените във времето изказвания звучаха еднотипно със своя сдържан дипломатичен тон. Беше очертана разделителна линия в ценностен план между голямото сплотено европейско семейство и България, която формално е негова неделима част, а на практика стои встрани от общността, не спазва нейните правила, не е стигнала необходимата степен на политическа и цивилизационна зрялост, за да приложи на практика универсалните демократични принципи. Беше направен опит да се легитимира своеобразен вододел между българите и европейците, подобен на исторически известното противопоставяне между варварство и цивилизация, конституиращо варварина като носител на неприемливи и неадаптивни към цивилизацията морални принципи и императиви. Обръщайки се към актуалния политически контекст, забелязваме, че ЕП признава, че съществува общ проблем, но нашата страна е най-яркият емпиричен пример за неговите конкретни проявления, тя става отделна част от дневния ред, сочена е с пръст, скандализира, буди тревога. Гражданският протест срещу корупцията дава допълнителни основания на евродепутатите да изострят своето внимание. Точно тук започва зоната на парадоксите. Чуха се изказвания в подкрепа на протеста като форма на недоволство срещу корупционната среда, но неговите искания за оставките на правителството и на главния прокурор и за цялостна подмяна на елита представляват гражданската рецепта за справяне с проблема, рецепта, която няма как да бъде посочена с езика на европейските бюрократи. Манфред Вебер декларира, че редовните избори през март ще решат въпроса за политическото бъдеще на България, Радан Кънев не беше допуснат да направи своето изказване в пленарната зала. Може да се каже, че изглежда сякаш ЕНП твърдо застана зад Борисов. На втори план подкрепата е доста условна; Вебер предвеща непредвидима развръзка, стояща изцяло в ръцете на суверена. Едва ли нашият премиер е очаквал точно такава форма на солидарност, в която би могъл да се разчете елемент на завоалирано скрито дистанциране, едва ли е останал удовлетворен от нея. Големият парадокс обаче е, че сега, когато ЕС признава за изпълнени повечето ангажименти на нашата страна за промени на законодателната рамка в областта на противодействието на корупцията, назрява моментът да бъдат спрени еврофондовете в края на вероятно последния мандат на Бойко Борисов. Нали точно Борисов беше най-големият критик на правителствата на Станишев и Орешарски именно заради замразените европари, нали той дълго правеше доказалото се с времето си като невярно внушение, че политическото доверие към неговата фигура и към неговата партия е гаранция за пускането на европейските финансови потоци. Евродепутатите забелязаха, че мониторинговият механизъм над България беше въведен с присъединяването на страната в далечната 2007 г. и четиринайсет години по-късно още не е отменен. От всичко казано дотук се налага един извод, който се чете между редовете: българската държава има системен проблем с корупцията и налагането на върховенството на закона. Този проблем не се решава нито със смяната на правителства и парламентарни мнозинства, нито чрез приемане на законодателни промени и създаване на нови институционални органи, той е отвъд политическите възможности на партиите, той е персонален и повсеместен, засяга конкретната личност, която се възползва от заеманата политическа позиция, за да извърши корупционния акт.
Българският протест има основания за задоволство от дебата в ЕП. Арман Бабикян нарече случилото се „шамар за властта”. По-важно е какво ще се случи във вътрешен план. Бабикян правилно отбеляза, че Брюксел не може публично да се разграничи от Борисов. В този смисъл протестиращите у нас не могат да разчитат на подкрепа отвън. Правителството ще изкара мандата си докрай. Конституционният проект няма да издържи в парламента. Пред протеста обаче стои много по-голям въпрос: улицата акумулира мощна обществена енергия за промяна, енергия, която сама по себе си е изпълнена с идеен заряд и с нравствени императиви, или казано най-точно, това е енергия на посланието, а не на физическото надмощие и числеността. Ако вместо 60 000, на площада имаше 600 000 души, кабинетът сигурно щеше да падне и след него щеше да дойде друг. Сега ни остава да очакваме пролетта. Въпросът, който буди тревога, е какво ще се случи с енергията на улицата, с вярата на младите, интелигентни, образовани хора в промяната и в това, че те могат да станат носители на тази промяна, като изберат свое легитимно политическо представителство, свой неподатлив на корупция политически елит. Дългата встъпителна част на този текст беше необходима, за да докаже, че корупцията е системен проблем на българската политика, че психологията на елита предпоставя податливостта към корупционните практики и отдалечеността от европейското цивилизационно пространство. Всеобща закономерност е, че там, където има политически елит, има и политическа корупция. У нас тя не може да бъде изкоренена, защото нетърпимостта на обществото към нея не е достигнала достатъчно висок праг, защото липсват психологически нагласи, които да трансформират атикорупционните обещания от популистки лозунги в реални управленски действия. Многократно е коментирана корупцията при Костов, Сакскобургготски, Станишев, Орешарски, Борисов, известно е как антикорупционната реторика на Сакскобургготски свали Костов от власт и как следващите правителства легитимираха различни корупционни управленски модели. Обещанията на бившия монарх за „почтеност във всичко” и за „борба с корупцията и политическата партизанщина” предизвикаха падането на СДС, а неизпълнението им доведе до окончателното слизане на НДСВ от политическата сцена след осемгодишно управление. Въпреки относително слабите ѝ електорални позиции, оформяща се като единствената видима засега алтернатива на статуквото, БСП е участник в останалите в историята емблематични с корупционните си практики кабинети на Станишев и Орешарски. Не бива да се подценява и ролята на ДПС с обръчите от фирми, медийното влияние, финансовите далавери, съчетани с политическа подкрепа като открит коалиционен партньор или като субект, който дава едно парламентарно рамо на когото и когато е необходимо. След т.нар. корупционен провал на Костов, който е несравнимо малък спрямо случилото се през следващите двайсет години, старата десница преживя различни периоди на дезинтеграция и последващи я коалиционни обединения, но нейната политическа съдба не успя да я превърне в достатъчно силен фактор. Формално десните не изчезнаха като НДСВ, даже успяха да излъчат свои министри във втория кабинет на ГЕРБ. Същевременно те се оказаха жертва на дълга медийна кампания, която в определени моменти постигаше маргинализиращ ефект. В актуалната ситуация позицията на Демократична България е изключително важна и деликатна. Тя се очертава като основна алтернатива по силата на обстоятелството, че изглежда основен опонент на всички останали. Официалното сътрудничество с БСП е априори немислимо. То е равнозначно на взаимна гибелна прегръдка между лявото и дясното. Корените на случката, от която тръгна протестът, изключват взаимодействие с ДПС. От идеологическа позиция Демократична България стои най-близо до ГЕРБ. Същевременно в антиправителствените прояви на гражданите тя се явява като основен двигател с партийно участие. Христо Иванов дава заявки за евентуално партньорство с ГЕРБ при неизпълними условия – оставка на Бойко Борисов като председател на партията, реално, а не само вербално разграничение от Пеевски и ангажименти за редица управленски реформи най-вече в сферата на съдебната система. Оформя се нов политически субект. „Има такъв народ” застава изцяло на страната на протеста, дистанцира се от двете „големи” партии ГЕРБ и БСП, обещава да не влиза в коалиции с тях, както и с ДПС. Слави Трифонов е естествен продължител на персоналистичната тенденция в политиката. Тя проправи своя път от строго аристократичното начало, премина през неговата генетична противоположност, видима в образа на обикновения човек от народа, за да стигне до политическата легитимация на чалга културата. Опосредстването на ниската тоналност от чувства и възприятия съдържа в себе си не само културен, а и политически код и в този смисъл тясно се доближава до популистките нагласи. Доколкото подобен тип нагласи в сферата на политическото доминират в различни публични изяви на лидерите на ГЕРБ и на БСП, коалицията на „Има такъв народ” с всяка една от двете партии би изглеждала естествено. Следвайки данните от социологическите проучвания към този момент, има известна вероятност в следващия парламент да влезе и формацията на Мая Манолова. Политическата биография на лидера предпоставя взаимодействие в ляво. Публичните изявления допускат възможността за десен завой, а основният проблематичен елемент се състои в това, че Манолова е подкрепяла правителствата на Станишев и на Орешарски и няма как да се раздели с негативизма, който се е натрупал вследствие на досегашната ѝ политическа кариера. Допускайки, че социологическите проучвания представляват моментна актуална картина на реалните електорални нагласи, се очертава една изключителна трудна бъдеща парламентарна конфигурация. Това, което ни интересува тук, не е как ще бъде формирано следващото правителство, а как ще се материализира така силно изявената воля на протеста за промяна, разбирана най-вече в контекста на нейните морални императиви. На хоризонта не се виждат перспективи нито да бъде преодоляна дистинкцията елит – народ, нито да отпадне очертаното в началото ценностно разграничение Европа – България. Европа е едно леко идеализирано политическо понятие, което може да служи като еталон за постигане на определени вътрешни политически и правни стандарти. Тяхното прилагане в действие среща отпора на средата, който е по-скоро свързан с манталитета и оттук се обяснява неефективността на множеството институционални промени. Циркулацията на елитите досега не е довела до качествени изменения на системата. Така като основен риск пред протеста се очертава пропиляването на надеждите. Защото отсъства емпиричен инструментариум очакваната идеална картина да се припокрие с реалността. Сблъсъкът между теоретично и емпирично в случая може да попари създалите се илюзии за нормалност и да генерира нови екстраординерни ситуации с потенциална непредвидимост. Вече се е създал митът за интелигентните млади хора, които ще бъдат носители на промяната. Но всеки политически мит може да бъде разомагьосан чрез силата на реалността по същия начин, по който всеки млад човек остарява, всяка промяна носи след себе си следваща, така, както реката на Хераклит никога не остава същата. Опитът на предходните поколения сочи, че разочарованието е естествена характеристика на политическите нагласи. Ако доверието към елита беше константна величина, изборите и демокрацията нямаше да имат смисъл. Промяната в овластената и подчинената генерация не може да материализира идеалната управленска утопия, защото чисто етимологически тя е място, което не съществува. Това означава, че възможността за промяна не бива да бъде отричана априори. Тя е нещо неизбежно, но дали е натоварена с положителен или отрицателен знак се предпоставя от устойчивостта на цитаделата и силата на вълните, които връхлитат, за да я разрушат.
На главната страница: 64-ти ден на протеста, снимка Васил Гарнизов