Венецианското биенале в 2015 г. Бъдещето на света, видяно през миналото – картина на проблемите и страховете.
56-о биенале във Венеция, най-старото – на 120 години, и най-значимото. От май до ноември: експозиция All The World’s Futures (Всичкото бъдеще на света) с куратор Окуи Енвезор, 136 участници, от които 89 дебютанти, много от Африка, Азия, Латинска Америка. 89 национални павилиона (29 страни имат собствени пространства в Джардини, 59 наемат в Арсенале и на други места в града), 44 съпътстващи проекти… За първи път се представят Монголия и Сейшелите. За пореден път България я няма.
Венецианското биенале е физическо усилие. В юнската жега многобройна публика (туристически групи, студенти и ученици, млади и беловласи) преодолява бойко разстоянията в Арсенале и Джардини, във въздуха се усеща онова любопитство, което ти дава енергия да видиш още автори, да сравняваш този павилион с другия, да търсиш още измерения на кураторския прочит.
Думата бъдеще в мотото на биеналето е в множествено число. Става дума за хетерогенността на бъдещето, за разнопосочните бъдеще-та на този един, глобализиран и същевременно фрагментиран свят. Другото усилие – да осмислиш видяното, без сетивата да откажат в пресита. Някъде прочетох думите на Окуи Енвезор, че Венецианско биенале не може да се разгледа, то трябва да се сканира, и ги приех като известна доза успокоително.
Окуи Енвезор (1963 г.), роден в Нигерия, следвал в Ню Йорк, поет и философ, един от първите африкански куратори с международна кариера и пръв на Биеналето. Има солиден опит: 1996/7 г. ръководи Второто биенале в Йоханесбург, 1998 – 2002 Документа 11 в Касел, 2006 г. Биеналето за съвременно изкуство в Севиля, а през 2012 г. триеналето в Париж. От 2011 г. е начело на Хаус дер Кунст в Мюнхен.
След фокуса върху темата за перцепцията и светлината при куратора на 54-ото издание на Венецианското биенале (2011) Биче Куригер и върху артистичната креативност и вътрешните импулси при Масимилиано Джони през 2013 г., днес, в 2015 г., Окуи Енвезор изследва отношенията между изкуството и въздействията на външния свят. А състоянието на нещата е катастрофично, живеем в „епоха на страха“ – казва ни той, страх от политическа нестабилност, икономическа несигурност, от екологични катастрофи. „Нашата днешна ситуация се характеризира с голяма несигурност и крехкост“ – да цитираме едно интервю на Енвезор. „Същевременно през изминалите 20 години нарасна миграцията на стоки, хора и идеи, социални процеси, общности и населения се свързаха – оттам и заглавието. Но не е мислено утопично, изложбата е по-скоро опит да се мисли за „отломките и развалините.“[1]
Кураторското изложение е изградено върху апокалиптичния образ на Ангела на историята на Валтер Бенямин, който е интерпретация на рисунката на Паул Клее Angelus Novus (1920). Поводът за късото съединение през десетилетията е тъкмо моментът на фрагментираното, на разломеното настояще. С лик към миналото, Ангелът вижда една единствена катастрофа, която трупа развалини върху развалини в краката му. Вихърът го носи неудържимо към бъдещето, на което той е обърнал гръб, докато пред него расте купчината развалини.
Върху идеята за развалини и отломки израства изложбата в Джардини, кураторът използва заглавието Градини на безредието (или хаоса) – в опит да интерпретира темата за мимолетността на съвременното, на националната държава и геополитическия ред. „Тук нациите събират своите идеали, тук умират утопиите и се провалят идеалите.“
Енвезор, поетът, днес е свидетел на изчезването на поезията от света. Затова носталгично придърпва наративността към сцената и превръща биеналето в „изложба на изреченото слово“. С присъствие на активния човешки елемент, устната традиция, живото изпълнение, пърформанса. Затова на специално построената Арена в Джардини по време на цялото биенале се изпълняват песни, текстове, партитури, импровизации. В центъра е пълният прочит на „Капитала“ на Маркс като ритуал, като процес, който превръща „сухата теория в поезия“. Препратката е към четенето на „Капитала“ от Луи Алтюсер през 1965 г. Зрителите, които се спират за няколко минути до сцената, ще усетят по различен начин присъствието на текста. Тази ритуалност, носталгията по 1968 г., по левичарството не са мислени иронично, но могат да бъдат разчетени от публиката и така, според различната й опитност, защо не и като безсилие в повторението. В края на краищата самият Маркс се изказва за появата на историческите факти и личности веднъж като трагедия и втори път – като фарс. В този контекст се вписват и пърформансът на немския художник Олаф Николай Non consumiamo, посветен на авангардния композитор и комунист Луиджи Ноно, видеоинсталацията на Александер Клуге „Новини от идеологическата античност: Маркс, Айзенщайн – Капиталът“, разговорът между Айзък Джулиън и теоретика на марксизма Дейвид Харви… Едно е сигурно – кураторът успява да се опази от това, което най-много го притеснява, „аполитичната декоративност“.
Централният павилион в Джардини посреща с драматично траурен облик – провесени черни знамена на колумбиеца Оскар Мурильо (може би най-младия участник в биеналето, роден през 1986 г.) и неонов надпис Blues Blood Bruise – на Глен Лайгън. Още в началото те застига гласът на Пазолини, който рецитира своето стихотворение La Guinea, погледът се изкачва по стълбата, опряна в купола, докато най-сетне разчете буквите „The End“. Инсталацията е на Фабио Маури, италиански художник, писател, публицист, активно изследващ преживяването на миналото, паметта, фашистката идеология, починал 2009 г., приятел от младостта на Пиер Паоло Пазолини. Негова е и инсталацията от куфари, четири на четири метра, наречена „Стената на плача“ (1993 г.). Стена между живота и смъртта. Създадена след падането на Берлинската стена, инсталацията отпраща към по-ранни работи на Маури, които тематизират унищожението на евреите, а днес, в друг контекст, сякаш напомня, че край бреговете на Италия умират бежанци. Наблизо е и Мъртвото дърво (1968) – с огледала в клоните, на Робърт Смитсън, легендарно име в лендарта, още един катастрофичен поглед от миналото. И други утвърдени автори се радват на широко представяне в експозицията: Брус Науман с неоновите му текстове от 70-те и 80-те: Life, Death, Love, Hate…; починалият преди година немски режисьор Харун Фароки с подробна филмография; фотографът Уокър Еванс, документирал живота на арендатори в Алабама по време на Голямата депресия; германската художничка Иза Генцкен с нейни инсталации и с две огромни орхидеи под открито небе в Джардини, които идват да коригират Баухаус; Ханс Хааке с изследваните от него „Профили на посетители“ от началото на 70-те и син воал, който танцува поетично, носен от въздушните вълни; концептуалистката Тереса Бурга от Перу и нашумялата аборигенска художничка Емили Кейм Кнгварайи с голямо живописно платно… И още: внушително присъствие на кубинския художник Рикардо Брей (р.1955) – многобройни витрини с обекти от всекидневието, природни и изкуствени, който създават една лична митология. Тук са и обърнати картини от Георг Базелиц; серия черепи на Марлен Дюма; видеа на Кристиан Болтански и др. С присъствието си известните нам имена трябва да балансират прилива на дебютанти. Сред тях си отбелязах Каро Акпокиере, нигериец, роден 1981 г., чиито произведения сливат по ироничен начин политическото и интимното и границите между комикса, рекламата и илюстрацията.
Не зная дали е възможно да се покаже по-пълна картина на страховете от бъдещето, от войната и природните стихии, от финансовата криза. Световните медии откриха в изложбата „всичката мъка на света“, някои дори я квалифицираха като „брутална“, други – като претъпкана. Трети провидяха в този „парламент на форми“ и контрасти иронията на куратора. Той ситуира някои видеа така, че гласовете да се слеят в несмилаема какофония – защо не знак за безсилие на изкуството в днешния свят? Чуха се обвинения и в „салонен комунизъм“. Кураторът заяви, че смята за свой дълг да позиционира повереното му най-старо биенале срещу хиперкапитализма на пазара на изкуство. Обаче много художници, поканени за участие, са представлявани от най-големите американски и швейцарски галерии, които поддържат биеналето.
Още в влизането в Арсенале пред очите ми се разгръщат метафори на насилието, цял оръжеен арсенал: от ножовете на алжиреца Адел Абдесемед, подредени като букети; през оръдието на италианеца Пино Паскали (представител на Арте Повера, загинал в катастрофа през 1968 г. на 32 години); до странните машини за убиване на 45-годишния Абу Бакар Мансарай – травматични свидетелства от гражданската война в Сиера Леоне, и трионите на Моника Бонвичини, които висят на гроздовете от тавана. Гонсало Мабунда от Мозамбик превръща оръжия и африкански маски в тронове, метафора на постколониалните диктатури. The Propeller Group от Сайгон показва на видео опит с изстрел в балистичен желатин и резултата от него под формата на скулптура.
В друга зала германката Катарина Гросе разгръща сценография от руини и драперия в неонови цветове. Наталия Першина-Якиманска (Глюкля) от Санкт Петербург провесва на дълги пръти дрехи, носени по време на демонстрациите срещу президента Путин от 2011 до 2015 г. Освободени от телата, дрехите с техните надписи се превръщат в директни плакати или в предупреждаващи плашила. И отново към бежанците: звуковата инсталация на нигерийски художник Емека Огбох представлява нестройно изпълнение на африкански бежанци, които на своя език пеят германския химн.
В Джардини са апокалиптичната триканална видеоинсталация на Уангечи Муту от Кения The End of carrying All и скулптурата й, които вещаят екологичната смърт на Земята. Пак там Томас Хиршхорн е изпълнил до тавана една зала с руини и хартиени листи с текстове от гръцката Античност – на Софокъл, диалозите на Платон и др., в пореден опит да се метафоризира краят, на европейската цивилизация може би.
На голямо внимание се радва социалната тема: работници на наемния труд разказват пред камера неволите си или документиране на производствените условия, както го прави в рисунките си Йоахим Шьонфелд от Йоханесбург. В Арсенале може да се види видеото на Мика Ротенберг (родена през 1976 в Аржентина, живее в Ню Йорк), наречено NoNoseKnow, абсурдна ситуация с работнички във фабрика, едновременно комична и по някакъв начин смущаваща. А в Джардини – живописта на Тетсуя Ишида от Япония, кафкиански абсурдна. В Арсенале е изложено производството на фабриката на Риркрит Тиравания: 14 086 тухли, върху всяка на китайски е изписан слоганът на ситуационистите Ne Traivaillez Jamais (Никога не работете), през 60-те години те се обявяват за отмяна на стоката, наемния труд, социалните йерархии. Срещу 10 евро всеки може да си тръгне с тухла със сериен номер. А Мая Бажевич от Сараево тъче и шие в ярки цветове картина на фактите и индексите в този свят на неравенства. Нейната работа се нарича Arts, Crafts and Facts, 2015.
Във видеоинсталацията си Ashes Стив Маккуин, носител едновременно на наградата Търнър и на Оскар (през 2014 г. за филма „12 години робство“), неведнъж се връща към ръцете на работници гробари, докато на другата страна на екрана камерата следи млад мъж в лодка сред морето, чийто гроб подготвят работниците. Камерен разказ около убийството на младеж от Гренада.
На излизане от Арсенале минаваш през клаустрофобичен коридор, драпиран с прокъсани зебла от ганаеца Ибрахим Махама. Неговата инсталация Out of Bounds насочва мисълта към експлоатацията в кафеените плантации на Африка, към несправедливата търговия.
Живеещата в Берлин американска концептуалистка Ейдриан Пайпър, която от години се занимава с проблемите на расизма, ксенофобията и сексизма, получи наградата Златен лъв на 56-ото Венецианско биенале. Тук тя е представена с няколко работи. В Арсенале е нейният пърформанс като морално изпитание за публиката. Посетителите са поканени да подпишат договор, например, че ще казват винаги това, което мислят. Подписаният собственоръчно договор ще се пази 100 години в архива на нейната фондация, създадена в Берлин, същата, която издава списанието Berlin Journal of Philosophy. Самата авторка е професор по философия, през 2008 г. излизат в два тома изследванията й върху метаетиката на Кант. В Джардини са други нейни работи: фотографии и училищни дъски с многократно изписано върху тях едно и също изречение: Everything will be taken away (Всичко ще бъде отнето). Заплаха, която тегне далеч не само над бежанците и бедните.
Биеналето залага на скритите връзки между произведенията, на многогласието, на повторението и натрупването до безкрай. Опитите да се прозре бъдещето през отломките на настоящето продължават и в националните павилиони. Очевидно темата е насъщна.
Следва продължение.
