Невъображаем разговор с княз Александър I Батенберг
Свикнали сме да се вайкаме и оплакваме нерадата българска участ. На „това място“ било така, „тук“ и не можело да е другояче, включително като корупция и развала. Не означава ли това, че този национален проблем е не само актуален (възпроизвеждащ се исторически), но и чисто психологически? От Освобождението – та до наши дни. Отдръпване от Ориента, но и трудно еманципиране от „Големия брат“ от Изтока, който не иска да ни изпусне от хватката си, което прави европейската ни идентичност наистина крехка. Оттук и българската дилема като дилема на „Двуликия Янус“ – с едното око уж гледаме към Европа, а с другото сякаш следим имперските заръки на Москва и империята ѝ.
Откога е така и къде да се търси началото на проблема? И друг път съм си задавал този въпрос. Изведнъж ми хрумна, че важен материал за размишления може да ни даде книгата на Емен Кейе „Началото на българската независимост и княз Александър“, публиквана в Париж през 1910 г. (българският превод на Георги Пеев е направен чак през 2014 г., издателство „Полис“).
Кейе е френски финансист с международен опит. Той и колегата му Бенедикт Огде са поканени от първия български княз, за да спомогнат за изграждането на новата българска държавност. Но добре платените чужди експерти са гледани с лошо око както от българските министри, така и от руските генерали, особено по време на Режима на пълномощията. И Огде си заминава, след като му изплащат солидна компенсация. Но Емен Кейе се задържа, често е канен за съвети в двореца, дори става нещо като „душеприказчик“ на младия княз, който излива пред него душата си и размишлява на висок глас над съдбините на България.
Френският експерт си води грижливо бележки. Резултатът от тях са две книги за България. Първата – „В България и Румелия“, излиза още докато е на служба при княз Батенберг, затова книгата е публикувана с псевдонима Жан Ердик (фамилията Erdic е анаграма на любимото му питие cidre – слабо ябълково вино). А втората, на която искам да обърна вниманието ви, вижда бял свят едва след българската независимост, когато княз Александър I Български вече не е на този свят. Неслучайно разказът завършва с последната им среща в замъка Югенхайм, сиреч доста след абдикацията на Батенберг.
Накратко, докато препрочитах наскоро тази книга, ми хрумна, че тя е особено благодатна за един „невъображаем разговор“ с княз Александър Батенберг – с един събеседник от класа! – по наболелите въпроси на „българската съдба“ и отношенията ни с Русия.
Така че въпросите в черно са мои. А отговорите – едно към едно – са „трудните истини“, които първият български княз и държавен глава на нова България е решил да сподели в софийския си дворец през 1883 г.
Ваше височество, как се чувствате в България? Русия видимо се дистанцира от Вас, имате ли подкрепата на българския народ?
Без съмнение, моето положение е добро от българска гледна точка. Никога не съм получавал толкова свидетелства за привързаност. Но нашето е винаги временно. Ролята на български княз може да обезкуражи дори светец. Най-добрата част от моя народ няма никакво понятие от политика и управление, а по-начетената част често е лоша. Личният интерес движи и предизвиква често променящата се ситуация в държавата от създаването на княжеството. Една либерална формация се прикрепи към консерваторите, защото членовете ѝ се съмняваха в подкрепата на парламента. Радикалите и неопределилите се елементи от другите партии осигуряват на руснаците подкрепа, с чиято помощ те могат да революционизират страната.
Разчитате ли все пак на Европа?
Аз съм убеден, че в края на краищата Европа ще прозре играта на руснаците, както и моята. Тя ще одобри пътя, по който вървя. Русия допринесе за изграждането на България и това не буди съмнение, както и дължимата ѝ признателност. Ние не го забравяме и за миг, каквото и да казват. Но как да не признаем и на моите поданици да се ползват в разумна мяра от автономията, дадена им от Берлинския договор? Защо трябва да оставим руснаците да завладеят всичко и да унищожат още в зародиш кълновете на западната цивилизация чрез въвеждането у нас на принципите на една изостанала и корумпирана администрация?
Как, Ваше височество, се стигна до този конфликт с руснаците? Да не би причините да са по-дълбоки, да тръгват от самия руски характер?
Да страдам това е моята съдба, но аз съм свикнал и това е моята съдба тук, аз съм свикнал и това почти не ме засяга. Обаче да виждам, че страдат заради мен, и аз да не мога да го предотвратя, това е непоносимо. Приемам да ме атакуват, но да атакуват заради мен тези, които ме обичат, и то именно защото ме обичат, ме кара да се чувствам ужасно.
Руснакът извън страната си и в свят, където хората се забавляват, има много привлекателни черти; той е весел, добър компаньон, пръска щедро пари, приспособявайки се с удивителна лекота към заобикалящите го хора. Но не го търсете в неговата прогнила среда. Непрестанно се говори за продажността на турците. И тя наистина съществува. Миналата година, когато трябваше да се сдобия с докладите на пашата, никак не ми беше трудно и честно казано не ми струваше много скъпо. Но същото е и в Русия. При пристигането си в Петербург моят пратеник лесно влизаше във връзка с когото си пожелае, прескачайки бюрократичните пречки, които само на пръв поглед изглеждат непреодолими. Правителството и администрацията са само места, където се плетат интриги.
След един от конфликтите ви с руските генерали Каулбарс и Соболев възкликнахте: „Русийо, накъде те водят“? Бихте могли с пълно право и да запитате следното: „Българийо, накъде те водят“?
Ето че те ме принуждават да стигна до подобни крайности, за да защитя правото и честта си. В края на краищата може би това е и най-добрият начин да се отнасяш с такива хора. Един руснак или го биеш, или той те бие. Докато те мачка, не чува нищо. Ако ти го мачкаш, той ти целува ръката. Горките българи! Не са готови за големи стъпки. Те обичат да заобикалят опасността и мразят както ударите, които получават, така и тези, които нанасят. Не гарантирам, че страхът няма да ги парализира в последния час. Ако те се изправят срещу бурята, надявам се, че ще се измъкнем. Ако ме изоставят, ще падна, но искам да падна поне на истински терен, сиреч на бойното поле. Там съм силен.
Не познавам по-разочароващ народ в света от руснаците. Не харесвам много Англия, защото политиката ѝ е политика на търговец. Но между англичаните ще намерите много хора, на които можете да разчитате, без някоя прехвърчаща муха или влиятелен банкер да ги отклони от вас. Съвсем друго е положението с руснаците. Вижте ги дори как се държат помежду си: сутрин се целуват по устата – какво да се прави, те имат този неприличен навик. През деня вятърът променя посоката си. Вечерта се цупят един на друг. Никаква мисъл не може да надделее в тяхното безразсъдство. Те се движат на зигзаг според случайностите и хрумванията си, безразлични към обещанията си само отпреди един час и без да се интересуват от доброто и злото. И цялата нация е белязана от това безразличие. Никога никой държавен глава не е имал по-добри намерени от цар Александър II и никой не е направил повече за народа си. Народът го освирка, след като му ръкопляска, и в крайна сметка го погуби…
Тези северняци са крайни към всичко. Те не могат да пият, без да се напият, да харчат, без да се разорят, да се забавляват, без да убият. Две трети от всеки десет руснаци на тридесет и пет години не могат да направят читаво дете.
Безгрижието е характерно за истинския руснак. По време на войната видях войници да продават ценни оръжия за чаша бира, а офицери да хвърлят шепа злато за бутилка шампанско. Богати днес, бедни утре – това сякаш не ги засяга. Дори и пороците придобиват при тях същите странни форми. Няма да ви разправям за многото болести – нашите села са свидетелство за това.
