Антологията (изд. „Кибеа”) показва отношението на сънародниците ни към света четвърт век след Освобождението и илюстрира порасналото самочувствие, копнежа за нови познания, любопитството към чужди земи и нрави. Прочетете предговора и откъс от пътеписа „Пътьом през Япония” (1907) от Антон Бозуков.
Четири пътеписа са събрани в изданието със съставител Румяна Пенчева: „Сандвически или Хавайски острови“ от Данил Руевски (1900), „Отиванието в Америка и връщанието ми“ (1904) от Христо Н. Соколов, Ради В. Радев с „В южните страни. Египет, Южна Арабия, Източна Африка“ (1906) и „Пътьом през Япония“ (1907) от Антон Бозуков. Те нямат повторна публикация, а сегашната възкресява фигурите на авторите им, активни участници в българския обществен живот в началото на ХХ век.
„Българинът по света в началото на ХХ век”, изд. „Кибеа”, съставител Румяна Пенчева, дизайн Красимира Деспотова, 2014 г., 12 лв.
РУМЯНА ПЕНЧЕВА
Предговор
Българската литература има богата традиция в пътеписния жанр – Алеко Константинов, Иван Вазов, Антон Страшимиров, Константин Величков и редица други от това поколение творци оставят за потомците ценни сведения от пътуванията си по света и в пределите на България. В по-късни години Михаил Маджаров пише „На Божи гроб преди 60 години и днес“, която и до днес е великолепна илюстрация за синтез на автобиографичния и пътеписния жанр. Срещите на нашите писатели класици с природни картини, битоописателство и чистосърдечни възторзи от места и събития, все още носят красотата и непосредствеността от почувстваното и преживяното, като са запазили свежестта на техните възприятията. Високата им художествена и познавателна стойност превръща текстовете във важна и неотменна част от българската документалистика. Следосвобожденските ни пътеописания носят всички атрибути, присъщи за жанра от онова време – исторически справки, географски описания, подробен маршрут, спътници, случайни срещи, които са предадени с документална прецизност. В по-късните следвоенни години пътеписците вече спират вниманието си на почувстваното, на въображаемото, на отражението на света в собственото им съзнание.
Антологията „Българинът по света в началото на ХХ век“ има намерението да покаже отношението на сънародниците ни към света четвърт век след Освобождението и да илюстрира порасналото самочувствие и копнеж за нови познания, любопитството към чужди земи и нрави. Нашата литература и литературна история не познават до този момент такъв тип на подбор на пътеписни текстове, който да свидетелства за опознаването на духовната нагласа, за мотивацията и освободеното мислене на българина в зората на ХХ век, а именно пътувания в литературно необходени земи до възможно най-отдалечените и екзотични места – Хавайските острови, Северна Америка, Африка, Япония. Литературните резултати – пътеписите „Сандвически или Хавайски острови“ от Данил Руевски (1900), „Отиванието в Америка и връщанието ми“ (1904) от Христо Н. Соколов, Ради В. Радев с „В южните страни. Египет, Южна Арабия, Източна Африка“ (1906) и „Пътьом през Япония“ (1907) от Антон Бозуков, нямат повторна публикация. Но и без конюнктурни доводи предлаганите текстове носят интересна и днес информация и неизгубена актуалност.
Първият пътепис в хронологията „Сандвически или Хавайски острови“, излязъл през 1902 г., е от Данил Руевски (1872–1925). В краткия си предговор авторът посочва, че не преувеличава, а поднася един ясен и верен разказ за две от най-щастливите и незабравими години от живота си. Разказът е написан увлекателно, пищните и завладяващи картини ни примамват да станем съпричастни на авторовата пристрастност и носталгия.
Хаваи е страна ленива, мека, разкошна, сластолюбна. Жителите са най-дружелюбните и себеотрицателни хора на света… Всичката тежка работа те оставят на китайците, а умствената на белите. Техният живот, отначало докрай, е просто един „гуляй“. Луау (пир), вечеринки, разходки, яздения, посрещане на параходи, къпане на месечина в океана, бръщолевяния под дъбравите и излежаване и пушене в градините – такъв е животът на хаваеца.
Така, с известна ирония и не без чувство за хумор, Руевски ни разкрива оная райска земя отпреди 120 г., и дори изпитваме носталгия по незасегнатите тогава от цивилизацията Хавайски острови.
От повествованието разбираме, че авторът е свидетел на някои от историческите събития, случили се в хавайската история през 1892–1893 г., а именно изработването на нова конституция и обявяването на Хавайските острови за република. Предполагам, че Руевски отива на островите като евангелистки мисионер, завършил обучение по полиграфия в Бостън. От 9 март 1996 г. до 7 март 1902 г. той е директор на Държавната печатница, което ми дава основание за хипотезата, че той е бил преподавател по печатарство в училището в Хонолулу, остров Оаху. С подробности за историята и държавното устройство на страната, с обстоен разказ за образователната система, с интересни социалноантропологически наблюдения, Данил Руевски владее вниманието на читателите до последния ред на книгата. За да бъде още по-убедителен, за да ни накара да мечтаем да посетим далечните острови, той помества 6 гравюри и 22 снимки, на една от които може би и той присъства – на ученици и учители от Kamehameha Manual Scool, където той преподава. Въпреки че от пребиваването му на островите до написването на книгата са минали години, следата на спомените му е все така ярка и наситена с непритъпена емоционалност. За съжаление, не открих повече данни за живота или трудовата дейност на оригиналния пътеписец, дори в юбилейните книги на Държавната печатница липсваха снимки и сведения за него.
„Отиванието в Америка и връщанието ми“ (1904 г.) от Христо Н. Соколов е различно от типа класическо пътеописание. Природните картини са само бегла илюстрация на емигрантските преживелици на автора. По-скоро това е текст-предупреждение към бъдещите емигранти за оскърбителното отношение от страна на вече натурализираните американци към новопристигналите, за непосилния труд, за несигурното всекидневие на чужденеца, който не може бързо да се приспособи към Новия свят. Ниското национално самочувствие и нежеланието за раздяла с родните навици предизвикват в него културен и емоционален шок при срещата му с различните порядки и презрителното поведение на западните европейци и американците към славянството. Няма да е пресилено, ако определим текста, освен като пътеописателство, и като емоционална биография на Хр. Соколов – той споделя надежди, разочарования, страхове, негодувания. Още от първата страница на книжката той посочва Богомир Якич – емиграционен агент от Белград, като човека, който е посял надежда у него за добра печалба срещу честен труд на Новия континент. Соколов отправя до Якич писмо, в което задава въпроси, свързани с пътуването, средствата и гаранциите, които дава агентът по емиграция. Отговорът е светкавичен, конкретен – в 14 точки, които окончателно убеждават кандидат емигранта да предприеме пътуването. Вече върнал се от неуспешното гурбетчийство, Соколов точка по точка опровергава обещанията на Якич. Всъщност целта на неуспелия емигрант е да предупреди, да предпази и да освободи от илюзии доверчивите си сънародници, които могат да станат жертва на примамливите обещания на хора като Богомир Якич, превърнали безизходицата и отчаянието на бедните хора в доходоносно предприятие. Преживените унижения и неслучилото се благоденствие предизвикват у Соколов желанието да ги опише в книга. Изказът не е съвсем гладък, понякога е мелодраматичен, авторът изпада в самоокайване, но пък написаното звучи достоверно и искрено. За жалост, той не казва нищо повече за себе си, освен че е от Велес и че е оставил у дома съпругата си с петте им деца. Можем да определим споделеното от автора като вид социален пътепис, като поставено начало на емигрантската тематика в българската литература.
През 1906 г. излизат „пътните записки“ на Ради В. Радев „В южните страни. Египет, Южна Арабия, Източна Африка“. Авторът отбелязва, че в изданието има 185 снимки на градове, местности, паметници и типове, географическа карта. Под артистичния си портрет Радев е написал: На всички онези, които обичат да пътуват, посвещавам моите записки – анонс, с който е определен адресатът на книгата. Пътуването на Р. В. Радев (1872–1927) е добре обмислено и старателно подготвено, той се въоръжава с карти, пътеводители и фотоапарат. Авторът не е пътешественик-изследовател, който предприема африканската си обиколка с намерението да опише в книга видяното и преживяното, а кореспондент на български ежедневник.
Тъй като Радев не е посочил годината на пътуването си, изследователят Руслан Трад датира, че то се е състояло през 1892 г., като съпоставя разказа на пътешественика с реални събития в африканската история – антиосманско въстание в Йемен. Подкрепа на версията на учения откриваме в „Спомени“ на Александър Гиргинов. По време на Първата световна война семейството на Гиргинов живее под наем в дома на Радев:
Господин Радев бил пътувал из Африка по време на въстание, изпратен там като кореспондент на български вестник. Оттам донесъл една голяма колекция от дивашко оръжие и музикални инструменти – ножове, стрели, каменни брадви, кожени щитове, барабани, тарамбуки, струнни и духови инструменти. Писателят прибавя: Най-много правеха впечатление окачените една до друга картини по стените. Големи, малки, едни в рамки, други без тях. Като че ли бяхме попаднали в изложбена зала, черква или пък в антикварен магазин за картини: блажни, пастели, акварели, креда, голи жени, пейзажи, цветя, птици. Разбира се, не липсваха и скулптурни глави, бюстове, статуи. А препарираните птици – бухали, прилепи, кукумявки, гарвани и петли надничаха из по ъглите…
Именно в този изискан дом чести гости са били Боян Пенев и Дора Габе, Спиридон Казанджиев със съпругата си Бела. Любопитният юноша открива и кореспонденция на Радев с Иван Вазов.
Интересен и богат живот има Р. В. Радев – през 1898 г. той създава и активно публикува в „Смях и сълзи“, който е и първият вестник, открил таланта на големия български карикатурист Александър Божинов. Трябва да споменем, че Р. В. Радев е бил арестуван и осъден от Фердинанд заради две Божинови карикатури, издадени в първите броеве на „Смях и сълзи“. След тези два броя почти всеки следващ брой съдържа призиви за справедливост и порицание към глупостта, която е извършил Фердинанд. Уместно е да се твърди, че това е първата проява на цензура от страна на царя, и то точно спрямо хумористичния вестник. Важен факт е, че именно в този вестник Божинов и Димитър Подвързачов печатат своите дебютни творби. Според мемоар на Александър Божинов, изданието поставя началото на българската карикатура – в него се публикуват първите истински български карикатури. В спомените си писателят Александър Гиргинов ни разкрива повече:
Бил е журналист, редактор на вестници и списания, автор на книги, кореспондент на наши и чужди вестници, френски възпитаник, той представляваше една видна политическа личност сред софийския хайлайф. Чарът, който излъчваше неговата стройна висока фигура, спокойните му сини очи, прошарената руса коса, топлият приятен тембър на гласа създаваха у него едно обаяние…
Известно време е редактор на в-к „Вечерна поща“, високотиражно издание, което публикува не съвсем достоверна и сериозна информация. А през 1901 г. Ради В. Радев, заедно с Теодораки Теодоров, основава вестник „Новини“. В първия брой е поместена програмата на редакторите: „Недей бъди ленив – или чети, или пиши, или се моли, или мисли, или работи нещо полезно за Отечеството си.“, верую, което се изповядва и от самия Р. В. Радев. Приключенският му дух го отвежда и в полето на политиката – избран е за депутат в ХVІІ-то ОНС от Либералната партия (радослависти). Публикувани са речите му „Изборната борба в свръзка с бъдещето на България“, „Изменение на конституцията в изборите за Велико народно събрание“ (1911), „Нередовности, злоупотребления и леност в столичната община“ (1913). В качеството си на помощник-кмет на София през 1911 г. прави предложение към общинския герб да бъде добавен девизът „Расте, но не старее“, който и до днес е девиз на столицата ни. От март 1915 г. до 1918 г., в трудните години на Първата световна война, Ради В. Радев е кмет на София. След войната, в разгара на преследванията срещу дейците на радослависткия режим, Радев е осъден на няколко години затвор по обвинение, че като кмет е използвал положението си при раздаването на захар на населението. В скандала е замесена и жена, чието име историята е пропуснала да запомни. Помилван и освободен, той, по данни на Гиргинов, емигрира в Истанбул, където живее известно време.
След излизането си от затвора Р. В. Радев публикува двутомника „Образи и сенки, чертани и описвани в тъмницата“ (1922). Той е автор и на текстове за деца – „Първо сборниче от разкази и приказки за деца“ (1899) и „Весели минути“ (1905). Освен пътеписа за Африка, под неговото перо излиза още книгата в две части „Източни разкази, легенди и арабески“ (1904). Публикува под псевдонимите Сините очи, Харун ал-Рашид, Фра Диаволо, Деянов. Няколко години по-късно Райко Алексиев започва да се подписва с псевдонима Фра Диаволо и Fra Diаvolo, но първият ползвател и автор на оригиналното лъжеиме е Р. В. Радев.
В написването на „В южните страни“ ясно се вижда предварителната подготовка на автора – както в описанието, така и във фотоматериала личи сериозно обмислена концепция. Статистически данни, географски справочници и сериозни изследвания за историята на африканските страни стоят в основата на книгата. Но елегантното чувство за хумор, интересните спътници на автора, изключително въздействащите природни картини, помагат цялата тази информация да се възприема леко и с удоволствие.
Четвъртият по хронология пътепис е „Пътьом през Япония“ (1907) от Антон Бозуков (1869– неизв.), определен от автора като „пътни бележки“. Но би могло да се каже, че това е дневник на едно пътуване – разказът започва на 14 ноември и приключва на 16 декември 1905 г. Бозуков и търговецът Христо Скорчев от с. Скорците, Габровско, след много живописно пътуване пристигат в Япония. Цялата източна екзотика е описана с жив език, симпатично чувство за хумор, с безспорна достоверност на наблюденията и оценките. Силно въздействат сравненията, които Бозуков прави между българската и японската действителност. Без излишен патриотизъм, без страх, че ще накърни националното ни самочувствие, авторът посочва негативните черти от народопсихологията ни – леността, липсата на грижа към общата собственост, несъобразителността, немарата. Със сигурност може да се твърди, че Антон Бозуков е първият българин, посетил Далечния изток с туристическа цел. Повествованието започва с кратък преглед на последствията от току-що завършилата с победа война на Япония над Русия, и без много отклонения и встъпителни думи Бозуков ден по ден описва пътуването си. Изключително наблюдателен и склонен да анализира видяното, любознателен, но и просветен турист, авторът на пътеписа не се задоволява само с маршрута на групата търговци, с които е тръгнал. Сам, дори и без да знае езика, а само с малко познания по френски и английски, посещава исторически забележителности, японски театър, тържища. За разлика от Христо Соколов („Отиванието в Америка и връщанието ми“), Антон Бозуков не страда от понижено самочувствие, дори с известно раздразнение си купува голям атлас, за да показва на японците къде се намира България. Но пътешественикът ни отдавна е гражданин на света, това не е неговото първо напускане на пределите на родината му. Няколко думи за него – роден е на 17 септември 1869 г. в село Кортен, Сливенско. Завършва Военното училище в София през 1889 г. с чин подпоручик, а през 1900 г. заминава като доброволец в Англо-бурската война. На IX македоно-одрински конгрес през юли 1901 г. е избран за член на Върховния комитет. Участва в Горноджумайското въстание през есента на 1902 г. През 1908 г. заминава за САЩ, където основава подразделения на Българските конституционни клубове, създадени в Солун след Хуриета. По време на Балканската война през 1912–1913 г. е командир на Шеста Охридска дружина на Македоно-одринското опълчение. Участва като офицер и в Първата световна война. От тези кратки биографични бележки се вижда, че за десетина години Бозуков с различни мисии посещава Америка, Африка, Далечния Изток – Владовосток, и стига до Япония.
Пътеписецът разказва увлекателно, с много детайли, със съзнанието, че Япония е съвършено непозната за българите. Образът на Страната на изгряващото слънце, който създава Бозуков, е изключително завладяващ с екзотиката, добронамереността на обикновените японци, със съхранените древни традиции. И завършва някак неочаквано – без финални думи, така както е започнал. Но авторът изпълнява задачата, която си е поставил – да поведе своите сънародници по собствените си стъпки в Япония. А всеки, прочел малката книжка, да открие за себе си или уроците, които японците ни дават в селското стопанство, или високотехнологичните постижения, или просто екзотиката на пътуването – богата палитра от описания, която да вълнува и очарова.
Припомнянето на тези текстове има за цел да повдигне прашната завеса на забравата и да възкреси имена на техните автори. Пътешествията задават много въпроси. Авторите на четирите пътеписа се опитват да дадат отговорите. Ние, хората от ХХІ век, трябва да разчетем посланията.
АНТОН БОЗУКОВ
Пътьом през Япония
Лични впечатления, 1907
…От рикшите не се възползувахме, защото хотелът беше много близо. Любопитната тълпа ни последва до хотела и до късно през нощта мнозина чакаха на улицата, особено един от пасажерите раздаде на дечурлигата цяла кутия бисквити. При влизането в антрето на гостилницата нас ни срещат хозяйнът старик, хозяйката, 2–3 момичета и 5–6 момчета-служащи. При нашето появяване, те падат на колене, след това, опирайки се с ръце о пода, ниско накланят главата си чак до пода и остават в туй положение едва ли не 5 минути. Всички са обязани[1] да се събуят при влизането във всяка японска къща, гостилница, хан и пр., иначе домовладиката люто се обижда. Този обичай е лесно обясним, като се вземе предвид, че във всяка къща, се пази образцова чистота и че подовете са постлани с деликатни, от оризова слама изработени рогозки, които, ако не изкаляте с обущата си, то ще ги скъсате, може би. Даже с ваши чехли не се позволява, а ви се дават особени сламени чехли. За нас беше много трудно да ходим с тези чехли, понеже нашите чорапи не са приспособени за това. Японците носят особени бели мястюви[2] до глезените, но тъй ушити, че големите пръсти на краката са отделно от другите пръсти, както по нас има ръкавици с един пръст. Чехлите им за вкъщи или дървените налъми за улицата се прикрепят за крака с особена ремичка, която се нахлузва между големия и другите пръсти на краката и то тъй добре че японците свободно тичат, скачат с тези си обуща, когато ние ще си счупим краката с тях. Ние се изуваме и при общ смях на всички с новите чехли, се качваме на втория етаж. Тук в 2 минути служанките от 4-те отворени стаи образуваха една обща зала. Всичко туй се извършва много просто: както вътрешните стени, а ако желаете и външните, се вдигат или разтворят, понеже са подвижни. Те са съставени, от дървени черчевета, облепени с книга и не са приковани с резета за дереците, а се хлъзгат по дюшемето. Врати тук няма, защото всяка стена е съставена обикновено от 4 такива хлъзгающи се черчевета, та когато влизате или излизате от стаята не остава, освен да потеглите встрани, който обичате капак (кюпенк, черчеве) и ето ви врата. Японската къща може в 5 минути да се направи на един голям покрит балкон (чердак). Аз обиколих почти цяла Япония и с изключение на Токио, Йокахама, Кобе, Симонески, Моджи и Нагазаки, гдето се срещат каменни и тухлени здания, построени повечето от европейските банки и търговски къщи, всичко останало е дървено, даже прочутите храмове в Киото са устояли десетки столетия и са все дървени. Две причини са според мен най-главно повлияли върху приемането изключително на дървената архитектура у японците още от старо време: 1. евтинията на паянтата и 2. и най-главно, землетресенията.
Япония е от вулканическо произхождение страна. Доста е човек да се вгледа в структурата на нейните планини и веднага ще се „договиди“[3], без да е геолог. Изглежда, като че ли вчера едвам е изгаснала лавата, а наистина, че повечето от вулканите й са угаснали, едни по-рано, други по-късно, но все има някои, които и в наше време често проявяват активна деятелност. Такъв е, например, вулканът Асамаяма. Землетресенията тук са обикновено нещо и никой не се плаши от тях. В месец време аз усетих 6 пъти такива, веднъж особено силно в Йокахама на 26 декемврий. За забелязване е, че ударите се случват повечето нощем. По всяка вероятност, те се случват и денем, но ние, заняти, не ги усещаме тъй силно, както нощем, когато всичко се спотаява. Обясненията на туй явление от страна на простия японски народ е толкова интересно, че заслужава да бъде упоменато тук. „Главната цел на живота е, казват те, да се родят колкото е възможно повече деца, който спи цяла нощ, не ще има голямо семейство; землетресенията се случват нощем, за да събуждат често хората…“
Не минава година да не пострада някоя местност от землетресение. Някога те биват тъй ужасни, че причиняват цели катастрофи. Такова е било, например, землетресението на 28 октомврий 1891 г., което е унищожило 3 най-плодородни окръга: Нагоя, Аича и Чифу, броящи 3 милиона население и занимающи пространство колкото 1/3 от България. В 2 часа време тогава са погинали 18 000 хора и са били ранени повече от 20 000. По санитарни съображения в Аича, центъра на катастрофата, са били затрупани 3 000 човешки трупа, поляти с газ и след това запалени. Не особено отдавна сегашната столица Токио, бившата Иедо, е била разрушена до основите от подобно едно землетресение.
Но аз пак се отвлякох от въпроса. Аз забравих, че се намирам в гостилницата във Фушики. За благовременно[4] ще попрося читателя да ми прощава за такива отклонения, каквито и занапред ще съм принуден да правя. Те са много естествени по силата на асоциацията на идеите. Ако не беше зачекнат въпросът за японските къщи, аз, може би, щях да забравя да спомена и за тези землетресения, които са оказали същевременно влияние на мировъзрението на японския народ. Да, от четирите стаи в гостилницата служанките в един миг построиха обширен салон. На пода са сложени 6 мангалчета с по 3–4 въглена дървени въглища и около всяко мангалче над рогозките са постлани по 3–4 четвъртити, половин квадратен метър широки, 2–3 пръста дебели, меки възглавнички, за всеки едного по отделно. Никакви столове, седи се на колене или алатурка[5]. За нас, българите, е леко; ние сме привикнали, но русите току се въртят насам-нататък, стават, лягат на една кълка, обръщат се на другата, въобще, не могат да си намерят място. За всеки пасажер служанките донасят по едно „кимоно“, японска дреха, и ни предлагат да се облечем в тях. По кроежа си, „кимоно“-то е също като нашите халати (пещемали[6], хавлии), с които се увиваме след баня, само че ръкавите на кимоното са извънредно широки. Повечето от нас обличат се в кимоно и стават настоящи японци. Някои от нас питат Исава за water closet-a, сортира[7] („бенджо“ по японски). Той плясва с ръце няколко пъти и няколко женски гласове „Хай, хай-хай“ се чуват едновременно; това е отговорът на служанките: „Слушам, ей сега“ и след минута те са вече на колене в стаята и чакат заповед. Исава обяснява по японски в що се състои работата. „Хай“ отговарят те и пред всякой, нуждающ се да отиде до сортира, тръгва по една служанка. За нас, европейците, туй се явява просто безобразие, нам неволно ни става срамно. Разбирам, ако тя дойде, покаже мястото и си отиде, но по японския обичай тя е принудена да чака през всичкото време до вратата, за да услужи на мъжа, ако той желае да се умие, например. Нам предлагат след това баня. Няма японска гостилница и най-проста селска къща в Япония, гдето да няма една дървена вана или едно голямо корито за къпане. Не по-малко оставаме учудени от банята („куро-е“ е по японски). И пак жената е длъжна да помага на мъжа да се съблече, да го изтрие, ако пожелае и да му услужва въобще. Ние се стесняваме да се обличаме в тяхно присъствие и се стараем да си прикрием голотата, което ги учудва не по-малко от нас. Те стоят в стаята съвършено сериозни, както у нас някоя жена доктор или милосердна сестра в операционната стая на Александровската болница. Привикнали още от деца да гледат майка си, баща си, братята си голи, за тях няма нищо чудно, никакъв срам или стеснение. Аз нарочно привеждам тези дребни работи като характеристични, за да бъде ясно на читателя, после когато смятам да поговоря по-обширно за семейното, социалното и икономическото положение на жената в Япония. След изкъпването пристъпяме към вечеря – „нипон таберо“ (японско ядене). Пред всякого слагат по едно малко лакировано столче, на което е сложена вечерята, състояща се от 7–8 блюда. Ножове, вилици, лъжици няма; вместо тях на столчето са сложени две дървени чисти клечки, колкото една наша перодръжка, с която трябва да се яде. Хляб („пан“ по японски) тоже няма. Вместо хляб на средата на стаята сложи една служанка чисто, лакировано каче пълно с бял като сняг ориз, сварен в гола вода, без масло или каквито и да било други примеси. На желающите тази служанка изсипва с дървена лопатка в особеното чинияно пахарче[8], находящо се на столчето празно и назначено само за ориз. Първо блюдо рибена чорба, която трябва да се изпие. Второ, трето, а повечето пъти и четвърто блюда са с риба, сготвена различно (варена, печена, пържена с разни соуси). Петото и шестото блюда са дребни късчета месо, сготвено като нашата яхния, седмото и осмото блюда са разни салати и фрукти. Японците и японките примираха от смях, когато гледаха, как ние не можем нищо да уловим с техните вилушки – клечки, та се принудихме всеки да търси в куфара, си вилица и лъжица. Навикнали още от деца, те твърде изкустно работят с тия клечки. На мангала, даже, вместо наш дилаф, у тях са тоже две железни отделни пръчки, с които те ловят въглените по-изкусно, отколкото ние с дилафа. Вечерята се завършва с подаване на зелен японски чай, който се пие, както и в китайците без захар. В няколко минути пак от нашия салон се образуваха 4 стаи и във всякоя от тях постлаха на пода отделно за всекиго по два дебели дюшека и чаршаф за постилка и по два копринени юргана за завивка. Възглавничките са 30–35 см цилиндърчета с 15–18 см диаметър, напълнени със слама и отгоре – бяло калъфче. Женските възглавнички са съвършено други; за тях ще поговоря по-после. Забравих да кажа, че докато трае вечерята, жените стоят на колене. Утре трябва да стана рано и разгледам Фушики, тъй като в 2 часа п[осле] пл[адне] ще заминем с трена за Катаока и оттам за Канасава – окръжен център. За сега лека нощ.
2-й декемврий (н. с.). Без да сме им казвали от вечерта, служащите ни разбудиха рано с отварянето на външните стени, при което се произвежда доста голям шум. Умиването става в банята. Богат, сиромах, селянин, гражданин, малко, голямо женско, мъжко в Япония, щом стане сутрин и се захваща за зъбната четка. Измиването, особено на устата, в тях едва ли не е свещен закон. Японците, както и китайците, обичат рано сутрин да закусят и то както следва. У нас аз зная само в селата е обичай да се наядат сутрин с тархана[9] преди да отидат на работа, а градското ни население, чиновничеството ни, се задоволява само с една чаша кафе. По същия ред, както и при вечерята, нам поднасят утринна закуска (англ. Breakfast). След закуската улавям улицата и тръгвам из Фушики. Градлето е малко, та за час време успях да го изходя. Улиците са прави и тесни, но тъй хубаво послани с пясък, че няма да се накалят пенчетата[10] на обущата, макар че цялата нощ валя дъжд. След мен върви тълпа от любопитни. Навсякъде – чистота, убранство. Няма къща без един-два квадратни метра градинка, най-грижливо обработена и с голям вкус разпределена. В много дворове забелязах цъфнали рози. Чаршията е малка, но всички дюгени са грижливо наредени. Влизам в една бръснарница да се обръсна. Хозяинът и хозяйката приветствуват по японски. С мимика обяснявам, какво искам. След като обръсна брадата ми, той поиска да обръсне и мустаците ми, на което аз не се съгласих, разбира се. След това той обръсна цялото ми лице и коса, като искаше да бръсне и под веждите и в ушите. С изключение на военните, болшинството от които, по примера на Микадо, оставят брада и мустаци, останалият народ, както и китайците, си бръснат мустаците. В интелигенцията, впрочем, тоже се забелязва стремление да оставят мустаци и бради. Едно бръснене тук костува 10 сенса (26 стот[инки]). Освен грамадния, потънал в злато храм, находящ се на една висота на северния край на градлето, за Фушики няма друго особенно очебиющо. Остава ми да посетя още скелята, която снощи в тъмнината не можах да разгледам, и станцията. Туй, което ме учуди, то е, че всички почти хамали са жени. Мъчно, тежко става човеку, когато гледа как млада, нежна, красива жена, пъшка, прегърбена надве под тежките денкове. И всичко туй, господа, за 60 стотинки от ранно утро до късна вечеря. Аз не се стърпях; купих за един йен (2 л. 65 ст.) разни сладкиши от съседната сладкарница и почнах да раздавам. В един миг ме заобиколи тълпа от работнички, всяка протегваща ръката си да получи нещо. Те, бедните, вероятно, нищо не бяха закусвали. Колко благословии аз получих за този си подарък! По японските понятия, за мъжа е недостолепно да се занимава с такива занятия като хамалък, телялък и др.; това е работа на долните същества, за каквито те считат жената, по учението на Конфуция.
В повечето от жените аз забелязах, че зъбите им, венците им, вътрешната част на джуките бяха черни като смола и със съвършено окапали вежди. Помислих, че това ще да е някоя отвратителна болест, която е обезобразила, иначе, толкова красивите жени. Отправих се веднага да разпитам Исава, каква е тази толкова безобразна болест. Той се излеко засмя на моя въпрос и ми обясни, че, според един стар японски обичай, жената, щом се омъжи, то й боядисват зъбите, устата и й обръсват веждите да се познава от незамъжените жени.
Този обичай е забранен със закон вече у нас, продължи той, тъй щото в Токио и другите места е вече изхвърлен. Не гледайте тук, тук е дива провинция и народът е още много прост, се оправдаваше той като че ли е в нещо виноват за народните обичаи. Г-н Исава не беше съвършено прав, защото после при пътуванията си аз имах възможност да срещна много жени на интелигентни и богати търговци, у които зъбите и устните, наистина, не бяха глиджосани, но веждите все пак обръснати. В 12 часа ни се поднася пак „нипон таберо“ (японски обяд), след който си събираме партакешите за път.
При поднасянето на сметката (счета), хозяите поднасят и подаръци, състоящи се в хубави порцеланови чаши, носни кърпички и др., според японския обичай. В 1 1/2 часа се отправяме за станцията, придружени от всички служащи в гостинницата и много любопитни. При влизането в станционния двор е въздигната красива зелена арка по случай възвръщането на войниците от бойното поле; цялата станция е малка дървена постройка, която едва ли ще устои на някой наш силен вятър. Купуваме билети II кл[аса] и заемаме местата си. Тук не трябва много зазяпване насам-нататък, защото може много лесно да пропуснете трена. Няма първий звънец, вторий, третий, после бягане на служащите още 5–10 минути нагоре-надолу, додето се нагласят, както по нас. Или, както много пъти ми се е случвало да видя у нас, машинистът е подал вече свисток (изсвирвание), когато някой гологлав чиновник тича по платформата и крещи, колкото му глас държи: чакай още, бе Стоене, Петре, г-н началникът е още в бюфета, багажът не е още натоварен. Тук е по американски – едно изсвирване на кондукторската свирчица, повторено веднага и от пищялката на машината и тренът е в движение. В туй отношение японците са отишли много далеч. Както и отпосле наблюдавах те са достигнали голяма точност в движението по железниците си при най-малък персонал служащи. Тук един човек е и началник трена, и кондуктор, и помощник, и контрольор и всичко. Нему са дадени в помощ три 16–17 годишни момчета, за всяка класа по едно, да чистят вагоните и услужват на пасажерите. Никакви спирачи и фенерджии, понеже всичко това е в ръцете на машиниста. В нас, а особено в Русия, човек не може да запомни всичките длъжности на служащите в един трен, дори и жандарми поставяме и пак не можем да постигнем желания ред и точност. А то е, защото по наследство от русите, имаме още старши помощници на младшите писари. И забележете, че всички се оплакват от много работа. Право си казва у нас народа: много баби, хилаво дете, или още по-сполучливо у турците: нерде чоклук, орда боклук.[11] Японските линии са много по-тесни от нашите, с малки машини и вагони. Туй, обаче, не им пречи на бързината и превозоспособността, тъй че те напълно удовлетворяват нуждите на страната. В железопътното дело японците са въвели всички нови приспособления. Стрелките, например, се управляват (отварят и затварят) от едно място, и в най-големите станции 3 или 4 стрелочника по дежурство управляват сполучливо всичко това, като са запазени от зло време (дъжд, сняг, студ и пр.), когато у нас бедния стрелочник е принуден да бяга от една стрелка на друга и е изложен на стихиите. Минаването през линиите навсякъде е отстранено с надлинейни мостове или подлинейни тунели. Билетите се събират не във вагоните, а при излизането из станцията, гдето е устроена особена стърга[12], през която щете не щете трябва да минете, за да влезете в града. Перонните билети са въведени и тук. Продажбата на билетите е по-класно. На повечето станции са устроени шадравани, гдето водата позволява това, а гдето не, са поставени особени чинияни делви с вода за пиене и особени умивалници. На всички станции са поставени по няколко големи дъски, на които е написано по японски и английски, какви забележителности се намират около станцията, като храмове, бани, водопади, красиви местности и пр. и на какво разстояние от станцията се намират. За подробни сведения обръщайте се към началник-станция (station master), е казано. Интересно е да се запита началника на бельовската станция, например, може ли указа где и на какво разстояние се намират от станцията му: Алабак, Бяла вода, Ракиезата, Седлото, Юндола и пр. красиви кътчета на България и как може да се отиде там. Във всичките почти waitingrooms (чакални) на японските станции на масите са поставени вестници, списания, илюстрации и др. справочни книги на японски и английски. Въобще японската железопътна администрация е направила всичко възможно да задоволи пътешественика. Багажното им отделение работи удивително бързо и точно. Вие сдавате вашия багаж и веднага получавате един металически номер, когото като покажете на станцията, гдето слизате, веднага получавате багажа си. Във вагоните никакъв багаж, освен ръчен – една малка, красива, мешинена[13] или щофена[14] чанта, сак-воайяж, с каквато е снабден и най-бедния пасажер от III класа. В тази чанта са вложени всички необходими за пътника неща и се поставя на рафта над пасажера, без да заема от седялното место, тъй щото, ако е казано, че вагона има 48 места, то действително ги има, без пасажерите да се стесняват един други. То не е голяма работа и в нас всякой може да си купи такава чанта, но не сме навикнали.
У нас вагоните са много по-широки и удобни, но пътниците едва ли могат да пътуват удобно. Та как може да се говори за удобство, когато всеки тътри на гърба си; кой чувал, кой 2–3 торби, кой ракла, кой сандък, кой билници[15] или стомни с вино и пр., че след като претрупат рафтовете, проходите, ами заемат и местата за сядане. Никой у нас не дава багажа си в багажното отделение, защото, ако някои не се поскъпи да плати таксата, то това е съпроводено с толкова формалности, че пътникът предпочита да влачи багажа си със себе си. Нека не го крием, ние се боим от тършуване в багажния вагон, каквито случаи, за жалост, често са бивали. Най-новите японски вагони в нощните тренове са приспособени и като спални, тъй щото, който желае, срещу една допълнителна плата от 20 сенса (50 ст.) има прекрасно легло. На всяка почти станция момчета продават тютюн, портокали, чай и готови обеди. За 50 ст. вие купувате сандъче с пълен японски обяд, а за 10 ст. – чай с красиво гледжосано чайниче и чашка. Много пъти съм се учудвал, где намират сметка тези търговци, когато у нас такъв чайник с чаша струва 50–60 ст. Види се, че у нас грънчарството ще да е занемарено, макар че имахме особено училище в Княжево, отдето вместо грънчари излизаха прошенописци, както от Петропавловската семинария излезе всичко друго, само не попско. Провеждайки паралел в някои отношения, между нашите железници и японските и напирайки именно там, гдето у нас е по-лошо, аз съм далеч от мисълта да коря родното място или натяквам на когото и да е. Наопаки, моето желание е да се направи и у нас онова, което другаде е хубаво, та макар и в Япония.
Ние сме вече в Катаока, околийски център, зародиша на японското изкуство да се лакирова дървото. Имахме само 2 часа време да разгледаме града. Посетихме по-главните магазини и останахме действително учудени от дървените изделия. Изкуство, тънък вкус, се види във всяко произведение. „Не е за описване“, ще захвана и аз като другите пътешественици, когато описват природните красоти на Япония; „Трябва човек сам, с очите си да ги види“. Да, наистина, заявявам и аз, че не мога да предам всичко туй, което виждам, защото не знам имената и назначението на всяка вещ. Мнозина от нас купиха по нещо за спомен от Катаока. В 5 часа сядаме пак на трена и продължаваме пътя си. Освен станциите и арките около тях една от друга по-красиви, но от двете страни на пътя по всичкото му продължение са забити през 10 метра бамбукови върлини с народния флаг. Пътуваме все през оризови полета и плодовити градини. Села твърде наблизо едно до друго. Ни педя земя необработена. Нигде не се вижда някое домашно животно, като кон, вол, овца и пр., защото аслъ ги няма. Оралото тук не е известно на японския селянин. Нивите си той обработва с мотика, лопата и желязно гребло. И тази хубава, ще ми забележат нашите земледелци. Какъв е този чивчилик[16] без орало и волове? Ами как ще засее, как ще привози, как ще овършее без работен добитък? Той сам ли ще се впряга в колата, в ралото или в диканята на хармана? Ние сеем по 5–6 уврата[17] кукуруз, та не успяваме да го прекопаем по два пъти, та и лозята много пъти остават на една мотика, а японецът само с една мотика да върши чивчилик! И ние хляб ядем, холам, ние къщи храним. Да, драги съотечественици съселяни. Тук е всичкият въпрос я; върху него именно искам да поприказваме. Ако японският селянин имаше 5–6 уврата нива, той щеше да е по-богат от всекиго от вас, който владее 300 уврата. От туй, което ще ви изложа по-долу, надявам се, че и вие ще се съгласите с мен. Представете си една колесарка (кола само с две колелета, двуколка по руски), с желязна ос, с леги като нашите файтони колелета и по-тясна малко от нашата селска кола, но дълга колкото нея, с малки раклички. Накрая на дишлото (аръша[18]) напреки е прикована или здраво привързана, колкото един метър дълга, средна дебелина, да може да се сграбчи с ръка, от здраво дърво върлина. Колата е натоварена във всеки случай не по-малко от нашата балканска кола, мъжът янъштисва от едната, а жената му от другата страна на дишлото, повдигнат дишлото до пояс или до гърди, попрегънат се надве и теглят, сиромасите. Ако товарът е много голям или е на възбаир, то техните синове, дъщери с хомотчета от широки ремъци или ивици, преплетени през едното рамо, както у нас войниците носят шинелите си, с 2–3 крачки дълги въжета, привързани за дишлото с единия си край, образуват чивгар[19] на баща си и майка си да теглят колата. При ялма пък (нанадолнище), чивгарят остава отзад и поддържа, както сте видяли у артилеристите, когато спускат топовете по някое стръмно нанадолище. Ами какво ще кажете, ако ви съобщя, че вместо коне тук във файтончетата се впрягат хора, които за 70 сенса (1 л. 80 ст.) ви возят цели 12 часа, 4–5 от които е било все в бягане като кон? Ето защо мускулите на краката са особено развити у японския селски народ. Човек се учудва като гледа, колко много са изпъкнали прасците на краката и мускулите на клечките над коляното у тези впрегателни хора. Деветдесет процента от нещастните „рикши“ получават разширочение на вените (жилите) на краката след 3–4 години практикуване на този хайвански[20] занаят и оплакват съдбата си. – Че тогава по-добре хич да не е такъв живот, дето аз и децата ми ще се впрягаме като волове, ще речете вие. Да, то е друг въпрос. Аз искам да ви убедя, че тук вършат чифлик без впрегателен добитък и че има от лошо по-лошо. Забележете, че японецът не знае, какво нещо е кал, макар че нивите им цяло лято са във вода (ориза) и че валят много често дъждове. Вътре в селата, между селата, по полето, навсякъде са прокарани тесни, като нашите третокласни и по-тесни, даже, шосета, постлани с пясък и много добре отрамбовани и всякога поддържани в изправност.
Туй видях в цяла Япония, без изключение. Почти всички са засадени с дръвчета, главно бор от страните, та представляват прекрасни алеи.
Гледайки всичко това, аз неволно се пренасям в България и спомням някои епизоди из моята кратка служба по администрацията. През февруарий една година ми се донесе от фердинандския[21] кмет, че разбойници нападнали къщата на абдалкьойлийския[22] жител дядо Вълко, ограбили го, ранили го тежко и избягали. Млад, енергичен, ненаучен още на шмекерии, аз взех един жандарски кон, старшия конний, още един стражар, придружен от моя другар от детинство г-н д-р Неделчев, тогавашния околийски лекар, още по-голям ентусиазист от мен, се отправям немедленно всред студ, кал, лапавица, за местопроизшествието. О, туй е цял подвиг да минеш в такова време на годината по туй текне (корито)! Но туй, за което искам да говоря, то е, че при пристигане до Абдалкьой, ние не можахме да влезем в него, защото конете затъваха до корем в калта. Насред улицата беше затънала до над главините, разпретната, разтоварена и оставена от стопанина кола. Нас преведоха през разни дворища, догдето стигнем до селския дюген[23]. Аз запитах, разбира се, за историята на затъналата кола и хазаинът й ми обясни, че се връщал от воденица, когато затънала, и впрегнали няколко чифта, но не могли да я изтеглят. Ами кога мислиш да я изтеглиш; утре може да ти потрябва за правителствена ангария, например, запитах аз повторно. А че то ще може чак къде Благовец, когато поизсъхне. То не ни е първи път; ние вече си знаем, отговори той със спокоен глас. И туй село е в полите на Каябашкия балкан, на горния му край, на 1 километър, е само каменяк… но все ние пак сме европейци, а японците азиатци, защото… ние живеем в Европа, а те в Азия и при това на самия й край, в морето. Че само Абдалкьой ли? Ами Коруджиево,[24] ами Ачларе[25], ами цяло карнобатско, ами ямболско, ами казалагачко[26], ами заарско, ами софийско, ами добруджанско? Оправданията са много лесни у нас при такива въпроси; обвини правителството и свършена работа. Още един случай и ще свърша с пътищата. Вследствие на министерско предписание, събирам всички издавани още в румелийско време закони, проучвам ги, макар че бяха 7 пъти изменявани и допълвани, въоръжавам се с ораторска патос и тръгвам из околията от село на село да убеждавам селяните, че (около Гергевден) е най-сгодното за време да отбиват натуралната си пътна повинност. Влизам в дюкяна на с. Д[…] и намирам почти всички селяни, като че ли нарочно събрани. Свърших речта си. – „Арно е, право дума г-н началнико, ама сега добитъкът се е подрискал, та не знаем как ще е.“ Започна се след това заканване със съставяне на актове за неизпълнение на правителствени разпореждания и глобявания по чл. 500 и не знам кой си (25 л. глоба) от наказателния закон. Един млад селянин бръкна в пазвата си, извади някакво кирливо книжле и почна да го прелиства, после тури големия си пръст върху листа и нерешително се приближи до моята маса. – „Че и ние сме ходили малко на школо, г-н началник; ако не много, то колкото за нас си все нахряпахме. Вие думате тъй, ама в закона има една забележка.“ Аз взех, погледах – чл. 37 (ако не ме мами паметта, отдавна беше) – забележка: „Който до 15 ноемврий следващата година и пр., наказва се с превръщане на повинността от натурална в парична и се глобява с 10 (80 ст.), събирани и пр.“ Тук беше моето болно място, но все мислех, че ще се мине, обаче, най-адвокатският български кабинет, Даневият, бе разбит в дребезги от един селянин. Заръчах кафе и разговорът се обърна за други работи. След това окръжните на г-на Попова заваляха като дъжд, за да развалят и тия пътища, които бяха останали от турците. Сега ще да се е променило всичко това, защото с удоволствие прочетох м[иналата] г[одина] в Харбин в „Дневник“ асигнациите на около 20 мил. лева за пътища. Дано!
Обработванието на нивите тук се много различава от нашето, та не мога да не го опиша накратко поне. Тук няма такива равнини, както руските, маджарски, влашки, нашата крайдунавска добруджанска, или оная на Марица (тракийската). Япония е само планини, седловини и малки равнини по течението на реките. Водата изобилва навсякъде. Всички реки, рекички, потоци са хванати още при спущането им от високите планини и канализирани до вливането им в морето. Много труд, много векове е трябвало, догдето се направи всичко това. Нивилизацията ще да е много отдавна позната на японците, защото имах случая да видя (в Киото) напр., канал над канал и водата да тече в разни направления. Нивиците са разположени терасообразно, за да може водата, като напои горния уровен, да се пусне след това на втория, третия, четвъртия и пр. Синорите на тези нивици са тесни, високи и се извиват в начупени и криви линии; съобразно с крутизната[27] на баирчинките и условията за напояване. При пътуването през гористите места човек остава поразен от гения, адското търпение и усиления труд на японския селянин. С каменна зидария той е подпрял само 3–4 разкрача широка ивица земя на баира; след това втора стена, трета, четвърта, двадесета, тридесета и пр. до върха на баира. Когато погледнете отдолу, струва ви се, че това са траншеи за десетки яростни отбрани. И там, по тези върхове, на гръб ще се изнася вода да се полива посятото. Нещо подобно видях във Франция, когато пътувах от Марсилия за Париж, гдето баирите бяха засадени с лозя. След жетвата японецът наторява нивата, залива я с вода и я оставя така, но колко време точно не мога да кажа, защото не зная. Сега в началото на декемврий н. с., когато всичката вода е попила, той копае вадички от 25–45 сантиметра широки и около 25 см дълбоки. Той работи бос с желязна лопата, като вади два реда тезеци[28] с лопатата. Земята е още много мокра. Извадените от двете вадички тезеци се нареждат с опакото нагоре. В туй положение се оставят тезеците, догдето поизсъхнат, след което с чука на копачката и ги разбива, та замесва тази пръст с железна грабла или с ръце и след това сее цялата тая ивица не по продължението й, а напряко на редчета, на редчета, по една педя разстояние помежду им. Когато падне дъжд, то водата си остава във вадичките, а, посятите ивици между вадичките, остават високо над водата. Нещо подобно у нас е по бахчите[29], гдето тези издигнати ивици между вадичките се казват „намлии“, ми се чини. На четиритях кюшета на нивата има по една пръстена делва, пълна с вода, отгдето японецът с кофи и с едно кипчаче[30] долива посятото. Оризът тоже е под редове посян, само че между редовете не се изкопават вадички. Нека прибавя, че в равните места около Нагоя се среща впрегатен добитък, бикове, но рядко. Те се впрягат по един в плуга с кушуми като кон. Вместо юлар е пробита дупка през носа му и прекарана една желязна халка, а вместо с железни подкови е обут с плетени обуща, привързани за копитата. На овощните дървета не дават свобода да растат нависоко. Дръвчетата са насадени в прави редове на еднакво разстояние едно от друго и всяко подпряно със здрав кол, догдето са още млади. На един човешки бой му разпъват клоните в разни страни, както асмите по нас. Копринарството е един от най-главните поминъци на населението. Черничевото дърво тук се култивира тоже различно от нас. Дълго време аз вземах за лозя черничевите плантации, догдето не отидох на нивата да пипам с ръцете си и гледам с очите си. Черничевото дърво тоже не му се позволява да расте на свобода. Него режат, както ние лозата, като му оставят толкова пръчки, колкото желаят. Тези пръчки повечето се връзват зиме, както и ние повръзваме лозята. Срещат се и клонести черници, но пак колкото човешки ръст и разклонени още от земята. Чайното дърво е високо около метър и кичесто като топка. Сега, ако кажа на нашите селяни, че нивата на японеца е посяна едновременно с три култури, а именно: редове чайно дърво, между редовете на дръвчетата, свободното място, е посяно с картофи, ряпа, лук, ечемик, овес или от каквото се нуждае стопанина, мисля, че сме близо да се повярва, че, ако японецът има 1/50 от земята на нашия селянин, ще да се равни с него по благосъстояние. Не забравяйте, че от 100 килограма пашкули той получава 20–25 наполеона, много повече от чая, а нашият селянин да получи тази сума трябва да изкара 150 кила жито на пазаря.
6 декемврий. В 6 часа сутринта ние сме вече на гарата. Взимаме билети направо за Киото, старата столица на Микадо, японската Москва. Аз заемам място до картата във вагона, на която са нанесени всички станции (по-големите на английски) с обозначение на разстоянието от Токио. Пасажери сме. Ще прехвърлим всички планини, докато навлезем в равнището на Майбара, гдето ще се разделят линиите за Киото, Йокахама, Кобе, Моджи и Нагазаки, а източната за Нагоя, Йокохама, Токио. Следваме по течението на една река, протекающа през равнината, която достига морето при Фушики. Всяка японска къща е окичена с народния флаг. Отвсякъде от селата се стичат към станциите групи народ с големи флагове на дълги бамбукови върлини, които носачът едвам удържа против вятъра. Всеки посрещач: мъж, жена, дете, си носи свое флагче в ръцете. Майки, задянати с кърмачетата си на гръб (японките тъй носят децата си, само че не увити в цедилки, както у нашите селянки, а в кимоното на майката), тикнали в нежните му ръчички едно малко флагче, бързат към станциите да срещат връщающите се от войната синове, братя и мъже. Дъждът не ги спира; срещу него те имат големи мушамбени чадъри. У селяните сламените шапки са толкова широки, та закриват и раменете. Особена, дълга до коленете, сламена наметалка им служи за мушамба[31]. Понеже оризената слама е цяла на тези наметала, то отдалеч с широки шапки и наметалата те изглеждат на някои птици. Японците са големи любители на растителността, види се, затова почти всяка селска къща е заобиколена (заградена) с жив плет. Оризените ръкойки си стоят в полето, струпани на цилиндрически купчинки или закачени на особени дървени кобилици. Под стрехата на всякоя къща висят дълги свисла с ряпа. Ряпата тук е неотменлена част на японската трапеза. Тя бива два вида: валчеста като нашата и дългнеста. Последната много се сее, а първата рядко. Някога туй растение достига тук грамадни размери, дълго до 50 см. и дебело като човешка ръка. Японците не ядат сурова, а в саламура, когато е изгубила неприятния дъх. Чесънът, без който в Китай не може и мандарина, тук съвсем не е в употребление, но все го има – сеят го. Със зеленчуци Япония е богата. Японецът е по-добър градинар и от прочутите лясковски градинари. Всяко растение той е подчинил под своята воля и му дава такова направление и форма, каквато желае той. Ние навлизаме вече в едно дефиле с високи от двете страни планини. То е прилично на нашето Искърското, или онова между Нова Паланка и Ниш, само че тук планините не вървят в една непрекъсната маса, а често тъй се отделят понякога, като че този връх не е от същия масив. Често ще видите някой баир, правилен конус, стоящ съвършено отделно от съседите си. А по-малките хълмове около равнините са тъй отделени и разположени, щото ти се струва, че могилата е нарочно насипвана за построения на нея храм или замък. Между изворите на реката, по която пътуваме и отвъдната, в долината на която трябва да се спуснем, на вододела, са покрити десетки тунели. Спущането в долината на втората река е най-интересното в всичкото ми пътуване. До пристигането ми на станцията „Суидз“ (Suidzu) и спущането от нея до морския бряг, картините се меняват като в магически фенер. Щом излезете от тунела между планините вдясно, ниско долу, блесне морският залив, тих и спокоен, като едно огледало, в което се оглеждат съседните върхове. Неуспяли още добре да схванете околните извитъци на залива и съседните върхове, за да ви стане картината ясна, вие влизате във втори тунел. Като излезем из тунела, си думам, ще мога да я изгледам добре, но, о, измама, тази е друга картина, не е първата, този друг залив, тези са други върхове, не са първите. Свършиха се тунелите няма що да бърка сега, но и тук същото: когато гледате от тая страна на отделно изпъкналия връх, покрай който се вие линията, вие виждате една картина, а когато след 10 минути обиколите върха и погледнете същата местност, същия залив, от другата му страна, картината се е съвършено изменила. Незабелязано ние сме слезли вече в равнината, на самия бряг на залива. От тук до Майбара местността вече не представлява толкова интерес. В Майбара час и половина е бавене, понеже трябва да сменим трена и вземем оня за Токио–Кобе. В 2 1/2 се отправяме за Киото. Пътят върви дълго време все по бреговете на едно обширно езеро. На станцията „Баба“, трета до Киото, оставяме брега на езерото и започваме лек подем върху нисък планински хребет, който отделя майбарската от осакската равнина. Щом прехвърлим рида и сме скоро в Киото. В ляво и в дясно от пътя са издигнати грамадни обявления на дъски с имената на разните магазини. Повечето от обявленията са човешки фигури, та около Киото, гдето беше вече тъмно, когато стигнахме, онези фигури са като видения. Всичките хълмове са залесени с едра, бамбукова гора, с чудесни, постлани с пясък алеи. На станцията голямо движение. Ние хващаме рикши и право в хотела. Сега е късно нощя, уморени сме, та да спим, а утре ще разглеждаме Киото, който всеки дошъл в Япония чужденец се счита обязан да посети.
7 декемврий. Хотелите и тук, както и другаде. Целия ден се скитахме по главната улица, от магазин в магазин, за да направят покупките си моите съпътници. Понеже преводачът е техен, то той е в разположението им, а аз, без преводчик, човек нищо не можах да видя, разпитам и узная. Моите съпътници са търговци, а не туристи; тяхната цел на идването в Киото е съвършено друга. Няма що, придружавам ги и аз и помагам на търговията. Японските търговци тук продават уж priх fix[32], но всъщност това не е тъй. Когато той се увери, че си дошъл да купуваш, а не да се справяш, то взема счета[33] в ръце. Смятането 4-тях аритметически действия тук, като и у китайците, се извършва на счета и то тъй скоро, че той ще ти съобщи резултата на сметката всякога по-рано. Киото се счита място, гдето могат да се купят най-евтини копринени изделия. Градът има около 360 хиляди жители. Тук е вторият японски университет, който се счита за по-добър от токийския. Улиците са прави и чисти, но много тесни, с изключение на Шинджо и още една-две, които са настоящи европейски улици. Реката Комогава дели града на две части, съединени с множество мостове. Освен реката през града е прокаран още един изкуствен канал, широк около 3 метра при метър дълбочина на водата и много второстепенни малки канали. Преди няколко години градът се е нуждаел от вода лете, когато Комогава е почти пресъхвала, но днес туй е отстранено с прокопаването на този канал и съединението руслото на реката с езерото Бива, находящо се на върха на съседната гора. Туй предприятие се счита за едно от най-големите препоръки на японските инженери, които те са изпълнили с жива енергия, без участие ни на един европейски инженер. Френците имат Tour d`Aiffel, казват японците, а ние Бива канал. Киото е градът, гдето са най-красивите жени (особено бяла и нежна кожа) в цялата империя и това е вярно. Японците казват, че тази нежност и белина киотчанките получавали от водата на Комакава. Наброяват около 3000 храма, които аз не видях. Тук вероятно се броят и многобройните храмчета из съседните гори, с които отвсякаде е заобиколен града, освен от югозападната му страна. Заети цял ден, ние забравихме и да обядваме днес. Бързаме за хотела.
8 декемврий. Днес реших и без преводчик да разгледам града и околностите. Услових рикша на час. Куромая (рикшаджията) знае де ще ме води. Всеки турист пита за свещената гора, за храма Киомидзу, защото той е единствения пункт, отгдето най-добре се вижда Киото със своето красиво местоположение, което японците считат за най-красиво в цяла Япония. След дълго криволичене из безчислените улици на града, аз приближавам подножието на свещената гора, на която е разположен Киомидзо на една широка тераса. Възкачваме се; улицата става все по-стръмна. Гледайки как превит на две, облян в пот, с какви усилия моят куромая взема всяка крачка, аз не можах да понеса туй унижение на човека, скочих от рикшата и се отправих пеша за храма, портите, на който се виждаха. Моят куромая се уплаши. Той помисли, че аз съм недоволен от него и със сълзи ме помоли да се кача пак, като с мимика ми обяснява, че ще тича въз баира. Колкото можах, аз му обясних мимически мотивите на постъпката си и той тръгна учуден след мен. Японският куромая не знае, какво нещо е съжаление; той е третиран като впрегатен добитък. Четвърт час ход и съм на първото стъпало на каменните стълби, които водят в двора на храма. Близо до вратите е въздигната 7-етажна кула, звънарница, по китайски стил. На самия край на терасата е построена особена площадка за наблюдение. Тук пред очите на пътника се открива една, наистина, рядка гледка. Представете си една равна като тепсия местност от 3 километра широка и 4 дълга цялата застроена, но покривите на постройките се сливат тъй, че това са само правите тесни улици, които се белеят на този синкав фон, както платната на белянките, гледани отдалеч. То са само старият дворец на Микадо, палатът на Шучуната (доконституционното, феодалното министерство, велико везирство) на западния край на града, 2–3 храма на южния и комините на фабриките на северния край, които се ясно различават и високо въздигат над останалите постройки. Тази равнина е заобиколена от всички страни, освен югозападната, с невисоки, обраснали в гъста гора хълмове. Непосредствено зад тези хълмове, следва втори ред такива долепени до гърба на първите, само че по-високи от тях; зад вторите следват трети, зад третите четвърти, догдето се стигне до последния, остър, губещ се в небесата, гребен. Тъй щото вие сте на една тераса на този обширен природен амфитеатър, а долу на арената е Киото. Кой знае колко време съм щял да седя захласнат на тази площадка, ако куромая не ме побутна и даде знак, че е време за обяд. Седнах на рикшата и по други, не толкова стръмни улици, отправих се за хотела, като реших втори път да посетя Киомодзу.
След обяд исках да се отправя за двореца на Микадо, но ми се съобщи, че без преводчик нищо не ще да видя, та и едва ли стражата ще ме пропусне. Тогава почивка до утре, когато моите съпътници и преводчикът бъдат свободни и ще отидем всички.
9 декемврий. До два часа моите приятели бяха свободни. В 4 часа се отправихме всички за Киомодзу. Като изгледах още един път Киото, аз посетих самия храм, колосално дървено здание, с позлатени статуи на Буда, пред всяка от които по един „бонза“ (будистки поп) чете молитви. Мъже и жени дохождат, падат на колене пред статуята, пляснат 3–4 пъти с ръце и нещо неразбрано мърморят с много тих, почти неуслушим глас. Втори път, трети път пляскат с ръце, след което стават и си отиват. Преводчикът обясни, че с туй пляскане, се извиква Бог, за да му съобщи за какво го моли. В храма, като голямо чудо за Япония, не е особено чисто, защото по гредите на пода, на двора е пълно с гълъби, които се считат за свещени. Предложението ми да посетим двореца не се прие, защото приемният час минал. Вечерта решаваме да заминем на другия ден за Осака. Още съжалявам, че туй, за което дойдох в Киото, аз не можах да го видя.
10 декемврий. Съпътниците рано излязоха пак по търговията си, а аз останах да ги чакам в хотела. При мен дохожда един японски матрос и ме моли да му напиша по английски, отговор на една покана, която той получил от една англичанка – туристка. Полуфренски, полуанглийски аз написах просбата му. Той донесе сандъчето си, отвори го, показа ми наградите си и подаръка от началството, състоящ в един албум с илюстрациите на всички японски флоти. Тук бяха поместени с японски имена: Варяк, Баян, Победа, Полтава и много други руски параходи. Много той ми разправя по японски за Артур, Цушимския бой, но аз нищо не разбирах, освен това, че те, японските моряци, плакали, когато узнали за смъртта на покойния адмирал Макаров. В 10 часа сядаме на трена и потегляме за Осака. Ако Токио е центъра на японския политически прогрес, Киото на изкуствата, то Осака е центърът на индустрията. Градът брои вече милион жители и е втори след Токио по народонаселение. Градът е разположен на 2 километра до морето на съвършено равно място. Станцията е декорирана с безчислено множество флагове, защото снощи бе минал оттук, отивающ за Токио, маршал Ойяма с щаба си и командующите на 2-та, 3-та и 4-та манджурски армии. Командующият 1-та им армия, Куроки, пристигна много по-късно, отделно. При влизането в града е въздигната величествена триумфална арка, украсена с множество бели, сини, зелени и червени електрически лампи. Ние вървим по главната улица. Минаваме по моста един канал, втори, трети, догдето им изгубих сметката. Установяваме се пак в японска гостилница, защото са по-евтини (рубла на ден) и по-удобни от европейските Grand hotel и гдeто дерат по 10 рубли (26 лв. 50 ст.) в ден, само защото ще спим на креват, а не на чистия под. Това същото правят и англичани и американци не от икономически съображения, а от желание да видят по-добре японския бит. Още отдалеч, като приближавате Осака, най-напред ще забележите една гора от фабрични комини, та градът се не вижда от дим, догдето не стигнете самата станция. Между тези фабрики само 4–5 са грамадни постройки, като европейските; останалите са малки индустриални предприятия, но нали е с висок железен комин, фабрика се счита пустото. За любопитство аз наброих 200 такива комини, после изоставих. Улиците на града, с изключение на 2, са тесни, но по-чисти от всякаде другаде, нещо особено, като се вземе предвид многочислеността на населението и голямото движение в такъв индустриален пункт. Работата е, че половината от движението е отнето от каналите, по които се движат многобройни катери, шаланди, лодки. Второ, което се хвърля в очи, е, че при тази индустрия, каналите са винаги с чиста, бистра, а не мътна, както би очаквал човек, вода. Множество мостове, железни и каменни повечето, съединяват кварталите между каналите. Сравняването на Осака с Венеция е много на мястото си. До късна вечеря аз придружавам другарите си при покупките им и сам развързах кесията да се обзаведа с най-необходимите неща. Че отгде да захванеш, та де да свършиш, когато нямаш поне един бастон.
11 декемврий. Ако купуваш, веднаж купувай. Та и аз като почнах от куфари и сак-войяжи, та свърших с 12-левов бастон, изработка, на която самите японци в Токио и Йокахама завиждаха. В 3 часа една катаринка (руска 100 рубл[ьова] бумажка) хвръкна, но барем сега мога да мина и за французин, ако стане нужда. До сега, въпреки моите протести и обяснения, все ме пишеха русин; никой и не подозира, че там на върха на балкана стои мълчалив юнак, който чака момент, за да направи да бъде чут и зад Япония.
Гледаш интелигентен човек, а щом му кажеш: „Българин, България“, той те гледа като на испанско село. По параходните агенции по цели часове прелистват диксионерите и атласите, догдето намерят, где е и как се пише това име. Аз дотолкова се считах обиден, че не пожалих 10 рубли за един подобен английски атлас, когото постоянно тътря със себе си, макар че е голям формат, и щом стане дума за народността ми, обръщам листа с картата България и го завирам в носа им (атласа).
12 декемврий. Днес случайно срещам моя познат, млад японец от парахода „Seichimaru“ г-н Ташикава (Tashicavva). Той ме покани в квартирата си. В стаята му седеше на колeнe, около мангала, младо, красиво 16–17 годишно момиче, което се поклони когато влязохме. – Да ви запозная, жена ми, каза той и посочи на момичето, на което каза нещо по японски. Без много церемонии, аз го запитах: че как тъй, вие нали ми говорехте в парахода, че не сте женени. Вие значи се подигравате с мен, му забележих аз. – Извинете, почна да се оправдава той, днес е трети ден, откак сме женени. Аз затова и дойдох в Осака. Баща ми беше изпратил портрета й още в Шанхай и сега, като се връщам от командировката си из Владивосток, наминах оттук да се оженя и я заведа в Шанхай. Сватбите в Япония са най-лекото нещо. Те не са усложнени от някои обичаи или църквата (религията), или гражданските власти. Присъствието на „бонза“ (будистки поп) не само не е нужно, но се счита за лош признак. Неговото присъствие е нужно само при умряло, да се моли за упокоение на душата му, а в житейските работи той не трябва да се бърка. В последно време много японци емигрират в Америка (северна и южна), хавайските и други острови. Те отиват там повечето млади, неженени. Щом поспечелят малко, те пишат на домашните си, че желаят да се оженят. Последните събират портрети от десетина познати тям моми и му ги изпращат. Той избира някоя и пише да му я изпратят. С туй писмо в ръце момата получава паспорт от властите, че тя е мадам еди-коя си. Затова във всеки параход ще срещнете такива невести, които отиват да видят мъжете си, а последните жените си, за пръв път след сватбата. На сватбата, която се състои само в един обикновен обяд, присъствуват най-близките роднини. Младоженците пият три пъти от една чаша по малко „саки“ (ракия от плодовете „кака“) и сватбата е свършена. Как сега да не въспомниш и за нашите сватби, когато разницата[34] е грамадна. У нас сватуване (разходи), годяване (разходи), засявки (разходи), венчавание (разходи). 2–3 дневен гуляй на цялото село (разходи), поврънки (разходи), и пр., и пр. При ревизирането, на някои общини в качеството ми на окол[ийски] началник в Белоградчишко, аз намерих, че селяните дължат на земледелческата каса повече, отколкото имат имот и всичкият им дълг е от сватби. Взаимнообразно с лихви взетите пари са пропити по сватбите, нищо с тях не е купено (нива, лозе и пр.), от доходите на което биха могли постепенно да се плащат лихви и амортизациите. Г-н Ташикава любезно прие моята покана да ме разведе да разгледам по-добре Осака. Мен интересуваше японския театър. В 4 часа ние с моя приятел се отправяме за квартала на театрите. Тези последните са толкова много, че образуват отделна махала. На всяка стъпка афиши, а народ се тълпи толкова много, че просто не може да се мине, както по нашите панаири, около панорамите. Понеже е още рано, а театрите ще почнат 6–7 часа, ние влизаме в една панорама с кинематограф, за да прекараме времето. Публика не особено много. Картините са все из последната война. Публиката възторжено ръкопляска при спущането на завесите и вика, колкото я глас държи „банзай“ (ура, победа). В 7 ние напущаме панорамата, без да дочакваме края на всичките картини и отиваме в настоящите театри. Електричеството тук е получило най-широко приспособление; цели афиши са написани с електрически лампички; на други пък светлината е с прекъсване и подновяване на тока, тъй че буквите се осветляват една по една, начиная от първата. Няколко секунди само цялото име е осветено, след това угасне и след 2–3 секунди пак започва с първата буква и туй се повтаря цяла нощ. Ние избираме най-прочутия театър и там ще играят сцени из живота на „самураите“ (старата, доконституционна военна класа). Плащаме по 20 сеанса (50 ст.) за ложа, изуваме се, получаваме номер срещу взетите ни обуща и се възкачваме по една стълба в ложите. Понеже последните не са съвършено преградени една от друга, то те са почти като нашата галерия. Долу местата са на редове, на редове амфитеатрално. Сцената е откъм улицата, а не в дъното на салона. Публиката, повечето фамилиарно с дечурлигата си, е насядала на четвъртити възглавнички с по едно мангалче отпред. Повечето си пушат и разговарят, а децата се гонят около сцената. Музиката е скрита зад сцената с едно перде. Освен китари тук има две флейти (особени японски свирки), тъпан, а главно големи кастанети. Музикантите и свирят и пеят. На сцената се явява актьор в самурайско облекло, с грамадна самурайска шашка. Това са прави дълги шашки с дръжки колкото 1/3 от дължината на шашката, за да може да се държи и с двете ръце, когато ще се нанася силен удар; носят се затъкнати на пояса, а не препасани). Той се спира на средата на сцената и страшно изгледва на всички страни. След това се обръща на ляво, сочи с лявата си ръка и шепне нещо. Запретва широките ръкави на кимоното, заема поза като фехтувание, но с разкрачване на краката, колкото това е възможно, е стъпил само на пръстите си, а не на цялото си стъпало, изтегля шишката и захваща да сече, муши в пространството, държащ шашката си само с дясната си ръка. Изправя (обтяга) десния крак напред и сече, държащ шашката с двете си ръце, и обръща се моментално на дясно и пак сече, изправя се, ходи гордо по сцената, като прави разни жестове с ръцете и гримаси с лицето и като взема разни пози. Отново фехтование и чупене на тялото на разни страни, най-после разгърдя се, разпаря корема си при възклицание ах, ах, произнесени при стиснати зъби и пада на пода. Музиката засвирва бърже и остро, оглушителни одобрения от публиката и музикантите. Героят става, взема шапката си и се оттегля зад пердето при музикантите. Дава се десетина минути антракт, след които започва една пантомима, в която един разбойник-крадец бива хванат, съден и посечен. След пантомимата пак игра с шашка, гдето актьорът остава победител и тържествующ. Часът е вече 12 и ние напущаме театъра. Като видите портрета на някой японец, или когато го срещнете на улицата, вървящ всякога мълчалив, сериозен, с лице като статуя, на което нищо не може да се прочете, вие бихте си съставили мнение, че тези хора са чужди на всякакви веселби, развлечения. Колкото японецът е сериозен, когато работи, толкова той е страстен към забавленията, главно театралните зрелища; той е икономист, много разчетлив, но когато въпроса е за театър, той отдава последния си сантим. Всичките им драми са все героически; любовни и пр. няма…
[1] Длъжни (от рус.).
[2] Обувки от аба или мека кожа (диал.).
[3] Досети (диал.).
[4] В удобен случай (остар.).
[5] По турски.
[6] Кърпа.
[7] Тоалетна (фр.).
[8] Дървена паничка (диал.).
[9] Ястие от зърна и изсушено тесто (диал.).
[10] Пенче (тур.). Ток на обувка.
[11] Там, където има много хора, има и много боклук. Турска пословица.
[12] Тесен проход (нар.).
[13] Чанта от обработена овча кожа (тур.).
[14] Щоф (нем.). Материя, плат.
[15] Стъклен съд за вино или ракия, ок. 3 литра (тур.).
[16] Земеделие (тур.).
[17] Уврат (диал.), 1 уврат е около 1000 кв.м.
[18] Теглич на кола (тур.).
[19] Втори чифт впрегатни коне или волове (от тур.).
[20] Хайван (ин) (ар.-тур.). Животно.
[21] Дн. Монтана.
[22] Село в Карнобатска околия.
[23] Дюкян, магазин.
[24] Коруджиево – с. Пъдарево, Сливенско.
[25] Ачларе – с. Екзарх Антимово, Карнобатско.
[26] Гр. Елхово.
[27] Релеф, извивка.
[28] Тезек (диал. от тур.). Дебели плочки от изсушен говежди тор със слама за топливо или наторяване.
[29] Бахча (тур.). Зеленчукова градина.
