Странно нещо са старите текстове. По един начин изглеждат нещата днес, по друг начин тогава, когато са били писани в хода на историята. Днес, когато отбелязваме 100-годишнината от Балканската война, може би не е зле да разгърнем някои от тези неизвестни страници. Затова реших да предложа на вашето внимание тази непозната дипломатическа хроника, излязла изпод перото на големия френски дипломат и историк Габриел Аното, публикувана в книгата му „Балканската война и Европа (1912-1913). Обърнете обаче внимание на датата, на която писан този текст – 8 ноември 1912 г. Тогава часовникът на „българската епопея” по друг начин отмерва времето. Предстои Лондонската конференция, първите дрязги между балканските съюзници, падането на Одрин… И така до „престъпното безумие” на 16 юни 1913 г., когато България на практика се оказва във война с всичките си съседи. Но това е вече друга история…
Т.Н.
Случиха се събития. Решаващото и при това двойно поражение на турците ги изложи на милостта на техните врагове. Те обаче, подобно на всички победители, добре познават правата на победата и искат да се възползват от тях. Как да им го оспорим, след като са откупили това свое право с цената на такива жертви?
Победителите заявяват на всеослушание, че възнамеряват да преговарят само с Турция. Те са понесени от вихър, който ще ги отведе чак до Солун, а може би и до Константинопол. Балканската конфедерация fara da sе (1). Трудно можем да оспорим тяхното удовлетворение, както и намерението им да решат нещата в свой интерес: те искат по свое усмотрение да оправят работите на Балканите. Всяка сила – велика или малка – която тръгне напреки на техните амбиции, би трябвало да е движена от решимост, подобна на тяхната, ако иска да отиде докрай (ultima ratio). Има ли правителство в Европа, което би приело, в настоящия час, подобна крайност?
На Балканите се формира статукво, което Европа не бе в състояние нито да защити, нито да промени навреме. Въпросното статукво почиваше върху военната мощ на Турция; тя обаче рухна. Оформи се нов ред (novus ordo). И в основата на този нов ред е военната сила на балканските държави и най-вече на България. Турция беше доскоро определящата сила в източния край на Европа. Сега това е Балканската конфедерация и на първо място България. Кирк Килисе и Люле Бургас обърнаха нещата в нейна полза. Целият този обрат се случи с мълниеносна сила; ала не може да се каже, че е бил абсолютно непредвидим.
Позицията, която френската дипломация заема в продължение на години по отношение на Балканите, бе следната: да се поддържа Турция, доколкото Турция сама удържа себе си. Но ако Турция претърпи провал, логично е тя да приеме и да си подготви наследник. И този наследник, разбира се, не може да е друг, освен България. Говоря за неща, които знам, и ако държа да внеса някои уточнения, то е защото в общ интерес е всичко да се изясни максимално.
- Габриел Аното
Бях шарже д’афер в Константинопол в периода 1885-1886 г., когато България, под ръководството на княз Александър Батенберг, предприе първата си офанзива срещу Турция – нещо като репетицията на случващото се днес. Княз Александър влезе в Източна Румелия и присъедини тази провинция към своето княжество. Сърбия, която направи опит да се противопостави на свършения факт, беше разбита при Пирот и Сливница.
Европа наскоро бе подписала споразуменията на Берлинския конгрес. Българското начинание разкъсваше договора, сключен под взора на Бисмарк. Самата Русия не криеше гнева си срещу тази млада сила, възникнала в следствие на руските победи, но измъкнала се изпод опеката й. Гърция мобилизира флотата си, за да удари Турция в гръб. Ако Турция речеше да се опъне и да направи мобилизация, европейският мир би бил изложен на заплаха. Имаше само едно средство да се избегне катаклизма – да се убеди султанът да отстъпи и се примири с присъединяването на Източна Румелия към България. Ставаше дума за това султанът да направи двойна жертва: първо, да се откаже от един регион, гарантиран му от международните договори; второ, сам да позволи удвояването на силите на неговия основен съперник.
Великите сили бяха раздвоени и някой трябваше да поеме отговорност: това стори Франция. Според инструкциите, дадени от г-н дьо Фрейсине, тогава председател на Министерския съвет, шарже д’аферът в Константинопол има поредица от дълги срещи със султан Абдул Хамид и с великия везир Кямил паша. Той изтъкна пред султана силата на българската армия, нейния стремеж към победа, както и пламенната решимост на населението. Имах възможността да срещна в турската столица специалните пратеници на княз Батенберг, както и ръководителя на делегацията г-н Цанов. Тези сериозни, макар и малко грубовати мъже, ми бяха направили силно впечатление. За последен път разговарях със султана на 2 февруари 1886 г. Той още не можеше да вземе решение.
– Войските на княз Александър, ми каза той, не струват колкото моята армия.
Нашият военен аташе, когото бях взел със себе си в онзи ден, отговори:
– Ваше Величество, най-добре е да не пробвате.
На 3 февруари султанът отстъпи и издаде ираде, уреждащо турско-българските отношения. Мирът в Европа бе консолидиран, макар и след продължителни дискусии, на конференцията в Топхане (април 1886 г.), което бе за България първото изправяне на несправедливостите, извършени спрямо нея в Берлин. Разказах за ролята, която се падна на Франция в тези паметни събития. Тези факти са описани в дипломатическите „Жълти книги”. Знам, че България не е забравила за това.
Всъщност България, след изтеглянето на руските военни инструктори, бе в сериозно обтегнати отношение със Санкт Петербург. Княз Александър стана жертва на руската враждебност. Княз Фердинанд – днес цар Фердинанд – го замести на престола. Но руската злопаметност продължаваше. Князът е католик, а България е православна страна; князът минаваше за оръдие на австро-унгарските интереси. Във всеки случай неговото възшествие на престола не беше в резултат на славянски влияния. В това се криеше една голяма заплаха за България, както и за европейския мир. Княз Фердинанд бе достатъчно мъдър, за да смекчи, доколкото бе възможно, последиците от тази стара кавга и да работи за сближаването между България и Русия. За целта, както и за да се сплоти със своя народ, княз Фердинанд бе принуден да обърне своите деца към православната вяра. Едно повече от деликатно начинание… За никого не е тайна, че въпросното сближаване се извърши в Париж през 1895 г. и то трябваше да задоволи както Рим, така и Санкт Петербург. Ролята, която Франция изигра в тази насока, бе повече от ефикасна. Нито цар Фердинанд, нито България са забравили това.
И щом като на Балканите се появи наследник на Турция, е необходимо, когато му дойде времето, той да бъде готов да поеме наследството. За целта му бе необходимо да набере сили, за да може да развие своята храбра, но бедна страна. С други думи, трябваха му пари. Къде България можеше да намери тези пари, ако не в Париж? И едва ли някой може да си представи, че подобен заем е бил даден без одобрението и решаващата воля на френското правителство. От финансова, административна, военна, както и от интелектуална гледна точка Франция изигра първостепенна и важна роля. Двадесет и пет години сътрудничество…България не е забравила това.
Не на зрителите е дадено, според думите на Бисмарк, „да предусещат предначертанията на Провидението”; както и не те решават съдбата на империите. Страните, подобно на индивидите, сами изковават своята участ. Ала все пак е благоразумно да не се залага всичко на една карта, за да сме подготвени за обратите на съдбата. Каквото и да си говорим, подобна предвидливост не ни е липсвала. България си дава сметка какво сме направили за нея, както и какво бихме могли още да направим.
По същия начин както я подкрепяхме в решаващи часове от нейната история, както й посредничехме пред нашия съюзник Русия, така и днес, съчетавайки усилията си с тези на Европа, бихме могли да помогнем на нейното пълноценно развитие.
Франция би извлякла огромни предимства, ако следва вярно така начертаната политика. Много се говори понастоящем за интересите на Великите сили. Ние имаме огромни интереси и сме ангажирани с Турция; не трябва ли тогава спешно да търсим споразумение с бъдещи притежатели на част от нейната територия, които биха били наша гаранция. Закрила на религиозните институции и на учебните заведения, привилегировани договори, търговия – всичко това изисква активна и бдителна намеса.
Освен това ние имаме един интерес, който е над всичко друго: това е европейското равновесие. Една друга сила се очертава в противовес на досегашната сила на Балканите. И ние можем само да склоним глава пред присъдата на съдбата. Ала би било глупаво да не пожънем онова, което сме посели и да оставим други да се възползват от новите обстоятелства, формирали се тъкмо с помощта на нашата активна благосклонност.
8 ноември 1912 г.
превод: Тони Николов
Бележки
(1) ще стане от само себе си (ит.). – Б.пр.
Габриел Аното (1853-1944) е известен френски историк и дипломат, член на Френската академия (от 1897 г.). Бил е на два пъти министър на външните работи (1894-1895) и (1896-1898). Той е известен привърженик на френско-руското сближение и на френската колониална политика (в резултат на неговите усилия Франция се сдобива с Мадагаскар). Автор на книгите: Париж през 1614 г., Случаят Мадагаскар (1896). Дипломатически изследвания. Политиката на равновесие I (1907-1911), Дипломатически изследвания. Балканската война и Европа II (1912-1913), Илюстрирана история на войната от 1914 г. и др.
