Един разказ може да има две страни, може да бъде обективен от различни посоки. Дори еврейските свидетелства за това време са амбивалентни.
Спасяването на българските евреи е събитие, винаги съпроводено от „конфликт на интерпретациите“. Но тъй като годишнините предполагат осмисляне, въпросът днес е дали темата за спасяването на близо 48 000 български евреи е неделима част от историята на гоненията им и от депортацията на 11 343 евреи от Македония и Беломорска Тракия? Досега тези два сюжета някак се отделяха.
Тези два сюжета винаги са се отделяли. А са неделима част, да, но истината е, че винаги са се отделяли. Водещ е сюжетът за спасението, още от момента на появяването му. Защото той не е постоянен, появява се доста късно – след „Ние, спасените“ на писателя Хаим Оливер през втората половина на 60-те години. Дотогава няма такъв въпрос, той не се изучава дори в учебниците по история. Не се знае, че има еврейски въпрос, че има преследване на евреи, това са най-малко известните процеси от Народния съд и т.н. Така че сюжетът за спасяването се появява късно.
Какво обаче се получава, ако съединим тези две истории в една?
Появява се реалната картина за това какво е правила българската държава по отношение на евреите – държавен антисемитизъм от края на 1940 г., политика на ограничаване на евреите. Независимо че Законът за защита на нацията включва не само еврейския въпрос, но и интернационални организации: една част от тези интернационални организации са свързани по подразбиране, ако не с чуждия капитал, то с чужди интернационалистически идеи – и то с масонството, тоест еврейският момент също присъства по някакъв начин там. Като говорим за тези неща, не трябва веднага да търсим първообраза в Третия райх или какво правят в съседна Румъния, а е добре да поразгледаме какво става в България. Става дума за политика на държавен антисемитизъм и това е третата вълна на антисемитизма в България. Преди това имаме две други вълни на антисемитизъм. Първата е от края на XIX век, като около 1906-1908 г. тя се размива и изчезва от сцената. Тя се опира на битов антисемитизъм и сигурно е повлияна отвън. Естествено антисемитизмът има и родна основа, но е силно повлиян и отвън. Примерно от Австро-Унгария, по-скоро от нейните галицийски земи, където има напрежение, от отношението към евреите в Румъния, от отношението в полските земи, от руския и, разбира се, от немския и френския антисемитизъм. Но не може да се каже, че германският антисемитизъм до втората половина на 30-те години е бил водещ в представите на българите. И тук идват всевъзможните приказки за „ритуални жертвоприношения“, обвиненията, че има стремеж да се подчинят, унижат и поставят под господство всички, които не са евреи. Това са горе-долу обвиненията и те много ясно личат в изданията с антисемитски характер. Има няколко антисемитски издания в България, има и опит за антисемитска партия в края на XIX век.
На Никола Митаков, бащата на Крум Митаков[1]?
Не само той. Дружеството „Странджа на поборниците“ също. Прави се опит за създаването на антисемитска партия – това са явления, които директно вкарват България в руслото на европейския антисемитизъм, доколкото по-силни или по-слаби антисемитски движения има в почти всички европейски държави.
Не е ли свързано всичко това и с наложените на евреите ограничения да купуват земя в България в края на XIX век?
Това е допълнителен момент. Известен е случаят по-късно с Петър Габе[2], когото „шкартират“ от парламента. Има няколко призива евреите да не се допускат до определени училища, да им се ограничат правата, да нямат изборни права… Това върви в пространството, но не е основна тенденция. „Еврейският въпрос“ не съществува като основен въпрос в България. Откриваме го на места в контекста на някаква обща ксенофобия, включително към македонците. Македонци, румънци, сърби, гагаузи, евреи – всичките те, казват, „подяждат снагата на българския народ“. Тоест и такъв момент има.
Коя е втората вълна?
Втората вълна е от втората половина на 20-те години, тя е свързана пряко с фашизма. Обаче нека уточним – фашизмът на Мусолини не е антисемитски, той става антисемитски едва след 1938 г., обаче част от фашистките движения в Европа са на антисемитска основа.
Какви антисемитски проявления виждате в България през 20-те години?
Съюз „Българска родна защита“ на ген. Иван Шкойнов например. Един от основните постулати на „Родна защита“ е антисемитският постулат – „евреите вън“. Той тръгва от безобидното „не купувай чуждото, купувай само българското, да ограничим чуждия капитал“. Това е основен мотив на „Родна защита“, мотив, който не позволява дясното движение в България да се консолидира, тъй като кубратистите[3] са против антисемитизма. Оттук и спорът между „Родна защита“ и кубратистите, който не позволява тези две доста големи организации (общо взето към 40 хиляди членове имат двете организации заедно), да се обединят и да образуват много мощен десен фронт. През 1928 г. „Родна защита“ приема фашистка програма. Тя обявява, че е фашистка организация и един от нейните основни постулати става антисемитската политика – тоест евреите трябва да бъдат изгонени. Защо? Обяснението е за тях абсолютно резонно и абсолютно ясно. Две причини има. Съществува „световен масонски заговор“, който определя политиката на Западна Европа, чиито отделни аспекти са либерализмът, който идва в България и унищожава традиционните ценности на българите, техния здрав морал; налага им либералистка конституция, която не отговаря на българските традиции през Възраждането, тоест унищожава това, което е изконно българско. Освен това е свързан с масоните, с един мощен масонски заговор. Сръбският крал Александър е архимасонът на Балканите. И ето тук един още по-силен мотив: основният ни противник, който ни е взел Македония е свързан с масонството, а масоните, разбира се, са креация на евреите. И, второ – има „световен еврейски заговор“. А най-крайната част на този еврейски заговор, като не може да ни унищожи чрез масонство или чрез властта на капитала, ще ни унищожи през болшевизма, който е вариант на еврейския заговор. Най-лявата част на еврейския заговор е болшевизмът. Това са паролите на „Родна защита“, това е паролата на Съюза на българите-фашисти на Крум Митаков, син на въпросния Никола Митаков. Това е, да кажем, политиката на дъщерната партия на „Родна защита“ – Национална задруга за политическо възраждане (Национална задруга – фашисти след 1932 г., бел. ред.) на д-р Александър Сталийски. По-важното за тази втора вълна е, че от „Родна защита“ се ражда Легионът, младежката група на „Родна защита“. Тя има и студентска организация, и младежка група, имат си вестник „Прелом“, който става обединително ядро на бъдещите легионери. Говорим за 1930-1931 г., а през 1933 г. Легионът е на политическата сцена с вече ясно обособена антисемитска политика. Много интересно е, че тук имаме един почти левичарски мотив – едрият капитал, който няма отечество и няма граници, подлага народите на експлоатация, а в основата си едрият капитал, разбира се, е еврейски, идва отвъд океана и т.н. Това е характерното за втората вълна.
Няма как да говорим за съдбата на евреите от Беломорска Тракия и Македония, без да изясним статута на земите, които те населяват – ситуацията на „присъединяване“ или „администриране“ през 1941 г. на тези земи към България, защото това е въпрос, по който още се спори.
Продължава да се спори и ще се спори много време. Поне по няколко причини. Едната причина е чисто политическа. Как да кажем, че тези земи са окупирани, щом като някога в Югославия, а и днес в Македония винаги се говори, че е имало „български окупатори“. Не, не сме ги окупирали, ама всъщност сме ги окупирали, нека въведем някаква форма и тази форма е – те са изконни български земи и ние си ги взимаме… Но това няма нищо общо с международната политика.
Администриране е все пак едно, присъединяване е друго.
Разбира се. Статутът е обаче трето и това е парадоксът. Към този парадокс ние не подхождаме исторически, нито търсим правно обяснение. А бихме могли да го направим – например да проведем кръгла маса или да субсидираме трима историци на международното право, които да изследват проблематиката и да видят за какво иде реч. Тези земи ние ги вземаме едва ли не по устно разпореждане или по една външна препоръка на германския външен министър. Рибентроп казва: можете да вземете тези земи, и ние ги вземаме. Е, има и документи…
Спогодбата „Клодиус-Попов“.
Да, добре, но спогодбата „Клодиус-Попов“ фиксира някакво временно положение. Тя казва: тези рудници, тези железници и други неща в споменатите земи Третият райх ще ползва преференциално, с оглед на войната. Но в спогодбата „Клодиус-Попов“ не се казва, че тези земи са български. Този момент не е решен тогава. Идеята на германците е след войната да има мирна конференция, която да определи границите. Независимо какви са нацистите, независимо какъв е Третият райх, те разсъждават в международно-правни категории. Те казват: след войната ще има международна конференция, която ще определи всички граници в Европа. Има и италиански интереси. Самите германци имат интереси горе към Любляна по отношение на бивша Югославия. Тоест територията на бивша Югославия ще се раздели на някакви държави. Тук има и шантажен момент – опичайте си акъла, защото…
Според вас този въпрос не е изяснен?
Не е изяснен. Ясно е какво става от българска страна – ние интегрираме тези земи, интегрираме ги напълно. Бихме могли да използваме този термин. Създаваме три административни области, но те не са военно-окупационни, а административни.
Инвестираме доста пари.
Това отделно. Интегрираме ги църковно – под юрисдикцията на БПЦ, на Министерството на народното просвещение, на Министерството на войната, разбира се. Това е война в крайна сметка. Фискът, финансите, Камарата на народната култура[4] разпростират бързо ръце над цялата тази територия. Почват да се събират отчети от училища и читалища какво става там, каква културна дейност има. Културната дейност е изцяло насочена към България. Нито един белег няма, че това е някакъв временен окупационен режим. Позицията на правителството на Богдан Филов е, че ние сме почти осъществили нашето обединение. Ние го считаме вече за обединение, защото тези земи са наши, а искаме и още.
Това е официалната пропаганда.
Пропаганда е, но все пак Филов на няколко пъти го заявява в програмните си речи.
Могло ли е евреите от тези земи обаче да получат българско поданство? Защо са изключени от Закона за българското поданство, публикуван на 10 юни 1942 г. в Държавен вестник?
Могли са да получат поданство, какво им е пречило да получат българско поданство. Разбира се, че са могли. Ала презумпцията на Закона за защита на нацията е, че евреите няма да живеят в България. Такава е презумпцията на този закон, приет през декември 1940 г.
А къде ще бъдат изпратени?
Някъде, но не и тук.
На Изток?
Не, не съм сигурен, че нашите политици са си представяли точно какво се има предвид под понятието „Изток“, а и голямото изселване не е започнало на практика. Райхът го прави доста по-късно, не го прави още през 1940 г. Още не е избухнала германо-съветската война, за да се изостри този проблем. Имам предвид случващото се на Източния фронт, масовите избивания, за да се стигне до извода, че „еврейският въпрос“ може да се реши паралелно с хода на войната. Лагери на унищожението все още няма през 1940 г. – такива лагери, каквито са Освиенцим, Майданек и т.н.
Можем ли да твърдим, че българските власти са наясно с Конференцията във Ванзее на 20 януари 1942 г., където се взема решение за унищожаването на евреите в Европа? Или те смятат, че се депортират просто хора в качеството на работна ръка?
Нямаме сведения дали някой е присъствал там и каква информация е подал в България. Говори се, че Александър Белев е участвал, но засега не сме видели документи, че той е бил там. Възможно е да е участвал. От германските протоколи обаче е напълно ясно, че става дума за висши функционери на националсоциалистическата партия и на държавата. Това е грижливо пазена тайна със списък, в който няма как Белев да попадне. За да поканят Белев във Ванзее, това би означавало, че той се ползва с огромно доверие, което едва ли е така.
От дневника на Филов може ли да се стигне до заключението, че той е бил наясно с „окончателното решение“?
Носели са се слухове. От полицейските доклади се разбира, че в някои среди се шушука, че евреите се третират изключително зле, говори се за физическо унищожение. Става дума за полицейски доклади, наблюдаващи положението в страната. В германските документи също се говори за подобни шушукания, въпреки че тях не ги вълнува общественото мнение. Аз си мисля нещо друго, което звучи може би доста драстично – нашите управляващи не желаят да знаят какво се случва с евреите. Това е чисто прагматичен момент. И не мисля, че когато Филов казва на Шарл Редер[5]: „сега е война“ (а Филов е антисемит, на когото му е все тая дали избиват евреите или не), че той е изцяло „наясно“. Но това е голям спор, който се води в нашите среди.
Дали цар Борис III е имал информация?
По-скоро той би могъл да е наясно. Дворецът все пак е по-независима институция, разполага с много канали на информация. Царят би могъл да знае. Най-малкото той е изключително информиран по еврейския въпрос, защото цялата документация по еврейския въпрос във Външно министерство – това са телеграмите от различните легации – носят следи от неговия молив, отбелязано е, че той ги е чел. В това можем да сме сигурни. И ние знаем, че той е чел как в бивша Югославия се унищожават евреи, че в Унгария има амбивалентно отношение – ще даваме ли евреите, или няма да ги даваме, че в Словакия също има две позиции – едните са антисемити, другите не; царят е запознат с всички тези неща. Нашите дипломати отразяват конкретни факти или свои наблюдения, неща, които циркулират из дипломатическите среди. Прави се и преглед на чуждия печат, но той е официозен и не е толкова поверителен. Все пак дворецът има срещи с различни чужди емисари, има канали, по които би могла да дойде някаква информация. Специално съм чел документите на швейцарската легация в София, които се съхраняват в Берн. Там няма нищо, което да променя картината по отношение на царя. Колкото не знаем преди тях, толкова не знаем и след тях. По-скоро има опити за анализ на вътрешно-политическата ситуация – кои са десните и кои са левите, каква е ролята на двореца, общо взето това е, което съдържат докладите от легацията.
С други думи няма експлицитни следи, че властите в България – независимо дали говорим за царя или за министрите – са знаели какво точно се случва с евреите?
Знаели са, че има бруталност, че ги изселват в Полша, че с тях се държат изключително зле.
Същото го има и в писмото на Св. Синод до Филов (22 март 1943 г.), в което се казва: „мълвата твърди, че някои от взетите от домовете им евреи дори не са достигнали до концентрационните лагери“.
Да, слухове има. Има наблюдения и от Източния фронт. Делегации на български журналисти посещават Източния фронт. В бележките на Стефан Танев и на други се говори за ужаса, който са видели – разрушени села, гробове и т.н., повече от ясни намеци, че немците се отнасят твърде брутално с местното население.
И пак стигаме до този въпрос – правителството на Богдан Филов и Борис III носят ли вина – това е единият термин, а другият е отговорност, за депортацията на 11 343 евреи от Македония и Тракия?
Аз не обичам понятието вина. В историята няма вина, има отговорност. Разбира се, че носят отговорност. Носят отговорност дори поради факта, че са приели Закона за защита на нацията. Макар царят да има едно благовидно извинение, което аз лично в човешки план го приемам – по-добре ние да го приемем, отколкото да ни го наложат. Ние не познаваме достатъчно духа на времето. За да твърдиш, че ще ти го наложат, значи знаеш какви са маневрените ти способности.
Ала Законът за защита на нацията е наистина брутален.
Брутален е законът, разбира се, че е брутален. И тук няма как да не се носи отговорност, разбира се. Друг е въпросът, че можеш да приемеш и най-страшния закон и никога да не го прилагаш. Законът би могъл да внуши в Третия райх абсолютното убеждение, че тези българи ще подходят много твърдо с евреите, но да не се прилага. Обикновено царят ги прави тези неща, това е в неговия манталитет. Интересно е, че Законът за защита на нацията се приема без особен германски натиск. Това е още през 1940 г., когато все още не сме в никакви отношения с германците. Още не сме подписали Тристранния пакт, нито знаем как ще ни третира Хитлер, нито какво ще стане на Балканите. Така че ние носим отговорност.
Как се извършва депортацията на евреите в Македония и Тракия? Само на базата на приетия антиеврейски закон ли?
Не, не само. Ние лишаваме тамошните евреи от поданство, те стават апатриди. И най-срамното е, че допускаме Народното събрание да абдикира от дейността си, като прехвърля на Министерския съвет отговорността по решаването на „еврейския въпрос“. Защо става така? От една страна, явно е, че това не е популярна мярка, не ти се иска да го афишираш. Веднага ще дам един пример с Третия райх. Има една секретна реч на Химлер пред елита на СС, в която той заявява: извършваме чудовищни неща, за които не можем да разкажем даже на нашите внуци, обаче го правим в името на Нова Европа. Значи ако нямаш съвест, имаш все пак съзнанието, че обществото няма да го приеме, както и да си промивал мозъка на хората. Така че това е една от наистина най-срамните постъпки на нашия парламент.
Но сте напълно убеден, че Законът за защита на нацията не е приет под нацистки натиск?
Абсолютно не е. Копиран е по германски образец, но не е приет под натиска на Берлин. Впрочем много други неща са копирани по германски образец, но не са прилагани. През 1943 г. правим Камара на народната култура, тя е стопроцентово копие по Гьобелс, обаче важното е, че ние не прилагаме наказателните клаузи. В нацистка Германия щом от днес не членуваш в Съюза на художниците, на теб ти се забранява да рисуваш. Прави каквото искаш, но имаш забрана за упражняване на професията. Това в България го няма. В България могат да те пратят на лагер примерно в Гонда вода, може цензурата да те подгони, но да ти забрани някой да пишеш – такова нещо няма. Ето пример как можем да вземем един образец, но да не го прилагаме.
А Законът за българското поданство в новите земи, той под чие давление е приет и каква е неговата цел?
Той просто изключва евреите от т.нар. нови земи. Те не получават българско поданство, кратко и ясно, презумпцията е, че ще бъдат изселени. Това съвсем ясно си личи и в дебатите, където се говори за изселване. В закона за КЕВ, когато се създава комисарството, категорично се казва, че крайната цел на Комисарството по еврейските въпроси е да изсели евреите от България. Това е политика, която е ясна – те няма да са тук. А къде ще ходят, е вече отделен въпрос, но те няма да са тук. Разбира се, държавата не прилага тази политика стриктно до депортацията на македонските и беломорските евреи. И това личи по спорните проблеми около транзитните визи, които ние издаваме. Всъщност Царство България ту ги разрешава, ту ги забранява. Политиката въобще на държавата е такава – сега ще издаваме, сега няма да издаваме, на тези им дайте, на другите – не. Неясна политика, за да не те обвинят нито едните, нито другите. Включително и до Форин офис изпращаме нота, че много стриктно спазваме всичките договорености и не пропускаме никакви минаващи с транзитна виза за Палестина – за да се харесаме на англичаните и да им покажем, че няма да наводним Палестина с евреи. Ето я политиката – тя е нещо като люлка, като везни. Ако използваме жаргона от онова време – „шаткава политика“. Не е много ясна, колеблива е. Такава е ситуацията и това е поведението на България. Факт е, че сме съюзник на Третия райх, но не обявяваме война на Съветския съюз.
Каква е прагматичната цел на цялото това колебливо поведение?
Нека другите да го направят и ние да видим. Това много ясно личи в „еврейския въпрос“. Почти на всеки два месеца се разпраща по едно окръжно до легациите – кажете какви са мерките срещу евреите. Да видим как са постъпили другите и ние се съобразяваме последни.
Така стигаме до ключовата точка дали спасяването на българските евреи е под влияние на външни фактори или все пак е спонтанен акт на българското общество?
Тъкмо това е много спорно. Сталинград се е случил, ако говорим за външен факт. Обикновено се казва, че американците почукали на вратата, нашите са се уплашили, цар Борис се уплашил много за живота си и спасил евреите. Възможно е и това, но не мисля, че е точно така.
Ала през 1940 г. има категорични реакции срещу приемането на Закона за защита на нацията в обществото. Никакъв Сталинград няма тогава.
Да, това е също много интересен факт. През 1940 г. имаме бурни реакции, но те са двойни реакции. Във фонда, където са документите на Българския лекарски съюз, на художниците, писмата на 22-мата писатели и на адвокатите, има почти толкова, ако не и повече документи, които казват: Ура, най-сетне тази държава се задвижи да приеме такъв закон, но законът е мек. Има писма на младите „отец-паисиевци“, че трябва да се прекрати с предателството на такива писатели. Това е краят на 1940 г. Тоест общественото мнение има две страни – едната е антисемитска, другата е в защита на евреите. След това идва 1941 г., която е съвсем кротка. Но това е логично – започва германо-съветската война, преди това вземаме Македония, обявяваме война на Англия и Америка, за друго мисли общественото мнение. Плюс това на евреите каквото са им взели, са им го взели, но те са си тук. Има мерки против тях, но те са тук и не са чак толкова пострадали. През 1941 г. още не са пострадали. Взели са им радиоапаратите, взели са им телефоните, забраняват им да седят на определени пейки, не могат да ходят на кино. Обидно е това и е страшно отвратително. Но когато държавата създава КЕВ, мерките вече ще бъдат секретни. Така стигаме до 1943 г. Сталинград все пак е знак. Сега го оспорваме, питаме се кой е знаел за Сталинград и как са идвали новините. Знае се още на втория ден. Немската преса излиза с траурни рамки. Такива събрания и в София се провеждат.
В акцията на Пешев обаче Сталинград не е водещата причина.
Не, не това е водещият мотив. Тук е редно да споменем името и на Димитър Икономов, който често се забравя. Икономов се среща с Пешев по собствено желание, видял е какво става в Дупница с евреите, видял е, че се подготвя депортирането. Димитър Икономов заслужава да бъде изведен на светлина, дори заради това, че Икономов и Пешев не се понасят поради типично български причини. Има спор заради една съдебна палата – дали тя ще бъде в избирателния район на Пешев в Кюстендил, или ще бъде при Икономов в Дупница. Един ден въпросният Димитър Икономов отива на крака при Пешев като подпредседател на Народното събрание, все пак от един край са, за да му обясни, че вижда притеснителни, стряскащи неща, които се готвят за евреите. Пешев просто не може да повярва. Че се правят приготовления, че се готвят помещения и складове, че започва нещо страшно.
Но и след този разговор с Икономов няма реакция на Пешев?
Няма реакция. Реакцията на Пешев ще дойде, след като идва групата от Кюстендил. Тогава Пешев звъни на Габровски, информира се, онзи отрича. Габровски отрича по много причини. Първо той е министър на вътрешните работи и е отговорен, второ, защото пазят акцията срещу евреите в тайна, и трето Габровски е ратник. Дотам е сложна ситуацията, че не казват на парламента, те абсолютно дезавуират Народното събрание, не искат то да знае. Освен това самият Пешев е в лоша позиция, защото не е исканият подпредседател. Властта не го харесва, той има собствено мнение, собствена позиция. Той е спасил Дамян Велчев навремето, бидейки министър на правосъдието, има разногласия със Светия синод, защото иска да въведе гражданския брак, а Синодът не дава. Така че Пешев не е желаният председател. Но институцията парламент не е информирана и затова самият той не знае нищо и не вярва, че онова, за което му говорят, е възможно.
В парламента се чуват обаче най-различни гласове в защита на евреите, особено от опозицията – Никола Мушанов и Петко Стайнов непрекъснато отправят питания в тази посока.
Огромен брой хора, които не са в политическия елит, също не са съгласни със съюза с Германия. Съгласни са да си вземем Македония и да има разширение, но не са съгласни на тази цена. Още при връщането на Добруджа има хора, които не са съгласни, че я взимаме в хода на войната. Истината е, че хората от кюстендилската делегация, които отиват при Димитър Пешев с тревога за съдбата на евреите, са движени от една цел: че това, което става, е престъпление, че е нечовешко, че разрушава целия имидж да държавата и на обществото, но най-вече с убеждението, че се готви нещо нечовешко. Населението си трае, няма вестници, които да отразят случващото се. Ето защо тази акция е голямо постижение на тези хора, това именно е гражданско общество. Това е силата на кюстендилската делегация. Според мен ние малко преекспонираме ролята на Църквата, не че Синодът не е монолитен в позицията си за евреите, но парламентът е най-важният фактор. Освен това Филов и царят имат много силно единодушие срещу Църквата, то прозира от документите. Те особено много не я долюбват. И двамата са абсолютно съгласни, че българска патриаршия няма да има, тъй като не трябва да има паралелен център на властта.
Интересна част от пъзела са обществените настроения в т.нар. нови земи по отношение на евреите. Как бихте ги определили?
Нищо не можем да кажем. Този въпрос не е проучен, освен онова, което Надя Данова и Румен Аврамов публикуваха в два забележителни тома с документи. Колегията обаче не ги възприе. Само това мога да кажа.
Защо?
Защото се смята, че така се хвърля срамно петно върху нашата национална чест, история или Бог знае какво. Ние не сме французи, които могат да кажат – да, колаборирахме с нацистите. Още сме на това ниво – това е срамно, как ще говорим така, какви евреи сме преследвали ние, обичали сме ги от първия до последния. Което не е вярно.
Ала нали говорим за историци – за тях фактите и документите би трябвало да са от значение?
И какво от това като са историци? Историците също са хора. Те не фалшифицират, просто премълчават.
И все пак нека изясним: какво точно извършват тогавашните български власти в новите земи по отношение на евреите?
Депортираме ги… Това е вторият срамен момент. Първият срамен момент е, че парламентът прехвърля на Министерския съвет цялата отговорност за това по силата на един член от конституцията, който няма как тогава да функционира. Защото парламент има, а този член се използва само когато няма парламент. Споразумението Белев-Данекер е само един лист хартия. Извинявайте какво е това? Някакъв германски чиновник, вярно, изпратен от Айхман, идва да сключи споразумение с български официален чиновник. И на базата на този документ, който е само една хартия, ще се реши съдбата на хиляди хора. Това е потресаващо нещо.
Затова има и такива историци, които искат да ни оневинят, да се махне този проблем. Казва се: ама не ние, те немците са го направили, а този документ е фалшив, скалъпен е отнякъде и от някого. Срамното е, че именно с този документ ще бъдат депортирани евреите. И понеже Александър Белев е ярък антисемит – това не може да му се отрече – той дописва и останалите, за да се закръгли бройката до 20 000 евреи. Ако беше с малко по-буйна фантазия, можеше да сложи вътре и циганите от Беломорието, но на Белев, слава Богу, не му стига фантазията, просто защото в България не съществува цигански въпрос.
Как да си обясним факта, че тъкмо онези елементи от обществото – преди малко казахте, че това е гражданско общество – които реагират в България, тоест в старите земи, нямат отношение или не реагират на случващото се с евреите в новите земи?
Те не знаят. Всичко се пази в тайна, което е много симптоматичен белег, че щом правиш нещо в тайна и успееш да запазиш тайната, то протича, както трябва. Откога се депортират македонските и беломорските евреи? След 9 март 1943 г. Депортират ги и след акцията на Пешев. Акцията на Пешев не спира депортацията. Тя продължава до края на месеца и евреите заминават, което е трагично. Всичко се пази в тайна, изключително бързо е организирана акцията, за часове са ги прибрали от складовете. Акцията е проведена нощем, ударно, с полиция и войска, с участието на чиновници от КЕВ. „Брилянтно“ проведена акция.
Реакции?
Спори се. Има някакви.
Какви са очакваните дивиденти от акцията – освен националния идеал и обединението на земите? Във финансово измерение какви са очакваните дивиденти от страна на българската държава?
Аз не знам да е мислела българската държава за дивиденти, след като тя заплаща за всеки депортиран евреин на германците такса. По сто марки на евреин, за да го депортират.
Тоест водещият мотив не е икономическият?
Не е такъв, независимо че българската пропаганда говори, че водещият мотив е икономическият. Защото тези евреи, виждате ли, държали икономиката и винаги заплашвали нашето бъдеще, щом държат икономиката. Едно е антиеврейската народна мълва, друго са икономическите реалности.
Какво казваме, че водещият мотив е идеологически?
Реалният мотив е идеологически, или може би няма мотив. Това е страшното, може би няма мотив. Може би духът на времето е такъв, че трябва да преследваме евреите, без да е ясно защо ги преследваме. Защото германците ги преследват. Страшно е и не може да го повярва човек, но е така.
Какво можем да очакваме от българските историци, колко време ще им е нужно, за да спрат да си затварят очите?
Не знам, някакви стъпки са направени. На първо място, двутомникът на Надя Данова и Румен Аврамов. Доц. Анна Кочанкова от Софийския университет издаде документите на Външно министерство, свързани с еврейския въпрос.
Но българските власти, които са товарили евреите в тези късни часове, са знаели, къде ги изпращат?
Е, знаели са, че отиват някъде, където няма да им е хубаво. Та те са ги изпращали с 20 кг багаж, трябва да си много заблуден, да не се сетиш какво ги очаква, като ги изпращаш с 20 кг багаж. Макар да има версии, че ги изпращат да работят на немците – в селското стопанство, във фабрики. Много е сложна тази ситуация. Ние нямаме устни разкази, освен на евреи, сред които едни свидетелстват за тежко третиране, а други за точно обратното. Например покойният еврейски историк Цви Керен смяташе, че българите имат ранен антисемитизъм още от времето на Руско-турската война. Обаче също той казва, че през войната не е усетил никакво брутално отношение към евреите, бяха ни изселили, казва, в Плевенско, съседите се отнасяха много добре, татко ми си говореше с тях, аз си играех с децата. Тоест той не е видял лошо отношение. В същото време имаме Вики Тамир, която казва в една прочута книга със спомени, че българите са били антисемити от първия до последния. Така че един разказ може да има две страни, може да бъде обективен от различни посоки. Дори еврейските свидетелства за това време са амбивалентни, освен това те отразяват и някакво политическо отношение. Този въпрос не е проучен основно, дори като фактология той не е проучен докрай. Има го и този момент, че малко или много според симпатиите си ще надцените някого – говори се например за ролята на Църквата, но имаше и митрополити, които живяха доста след това и имаха антиеврейски нагласи, в онази ситуация обаче те са абсолютно железни и отстояват спасяването на евреите. Но има ли значение с какви мотиви спасяваш някого. Има хора, които подписват писмото на Пешев просто от ненавист към режима, към Филов, към царя, който ги е изиграл. Има обаче и такива, които го подписват изцяло от хуманна позиция.
В тази история има доста зло, но има и немалко добро. Цветан Тодоров казваше, че българите, които обяснимо имат недотам добро отношение към себе си, не могат да разберат как техните предци са извършили нещо такова. Защото има и добро, има едно сплотяване.
Има добро, което проявяват различни хора и среди, които нямат координационен център, никой не ги обединява и макар те да са на диаметрално различни манталитетни, възрастови, етнически и каквито и да е позиции, но в това са обединени. Голямо е измерението на това добро. За него трябва да се говори. За отговорността обаче също трябва да се говори, трябва ясно да се разбира в какво точно е тя.
Това затваряне на очите, силното нежелание да признаем отговорността на българската държава за депортирането на евреите от Беломорска Тракия и Македония не хвърля ли петно върху изумителния акт на спасяването на евреите в България?
Да, хвърля. После доста хора смятат, че самият акт на спасяването е преекспониран: хайде, стига с тоя Пешев, има и такива реплики. Твърди се също, че евреите вадят дивиденти от случилото се. Ама ние даваме ли си сметка какви точно дивиденти вадят, знае ли един среден българин какви дивиденти са извадили евреите от Холокоста и какво са получили след това от Германия? И когато един солунски евреин отвори родословната си книга, и види, че повечето от неговите близки вече ги няма, че те са унищожени, с какви пари се купува това? Има някои неща, които са свързани с историческо възпитание, с възпитанието на човека в определени ценности. Има неглижиране на евреите, има антисемитизъм, има мълчание на македонското население… Къде беше македонското население? Обратно, има 3000 благодарствени телеграми. Ама той Белев ги бил инспирирал. Ами хубаво, инспирирал ги е Белев, но всички 3000 ли ги е инспирирал? Това е като манифестациите при социализма – не излизахме с нагайката и с милиционерския шмайзер, някои излизаха доброволно и им беше даже радостно. Може би хората вярват в нещо или не искат да се ангажират с нещо. Не бива да подценяваме тези неща.
Във всичко това излизат именно тези различни акции и това, че те са различни, може би прави успешно цялото мероприятие. Защото Пешев протестира в парламента и това е ключов момент. Не заради Пешев, който е голям демократ, а заради парламента, защото това е основен стълб, това все пак е основна институция. От друга страна, именно в българския парламент, в една страна с авторитарен режим, при това Пешев, който сам по себе си е авторитарист, защитава една такава кауза. Това е изключително важно. И вторият момент, ролята на царя. В колегията, за съжаление, и досега не можем да се споразумеем – едните го възхваляват, другите казват, че той е виновен за всичко. Трябва да се каже, че върху позицията за цар Борис изигра роля и това, че синът му беше български министър-председател. Самият факт, че Симеон беше министър-председател и една голяма част от обществото не го харесва било заради имотите, било поради други причини, рефлектира върху баща му. Цар Борис III, разбира се, има отговорност и в двата случая – в единия случай има отговорност, че допуска да се приеме такъв закон, че допуска парламентът да абдикира и да се създаде КЕВ, че допуска тайно споразумение. Това е абсолютна вина. И второ, той всъщност спира депортацията, няма какво да се лъжем. Ако той не беше казал на Филов: хайде, престанете с това, нещата нямаше да се получат. В крайна сметка той е човекът, който управлява тази държава. Интересен е фактът, че когато има съдбоносни събития, него го няма, крие се – обявяват война на САЩ и Англия, него го няма. Защо го няма? Защото не иска да поеме отговорност. Той знае какво става, той във всеки момент знае какво става, което е историческата му трагедия. Значи той ги проваля и той ги спасява. И това също ясно трябва да се знае. Той не е някакъв престъпник и в никакъв случай не е антисемит.
Ако все пак сега трябва да се напише тази страница, както се пишат учебниците, какво трябва да пише там за тези събития: преди 75 години…
Преди 75 години в българското общество са се случили две неща – депортирани са евреи от земи, които България е администрирала, което е голямо морално петно върху страната ни; и същевременно са спасени българските евреи чрез различни обществени акции, които показват, че в България съществува будно гражданско общество. Става дума за граждански прояви, не говорим все пак за тълпи от демократи. Няма тълпи от демократи и ние виждаме ясно това след 9-и септември, когато комунистическият режим все още не се е утвърдил. Какво прави обществото тогава? Малко са хората, които критикуват изстъпленията на комунистическия режим, повечето си мълчат. И преди 9-и септември е същото. Спасяването на евреите е забележително явление, което трябва да се разглежда във всичките му нюанси.
Николай Поппетров е специалист в Института за исторически изследвания на БАН. Има над 30 студии на тема фашизъм и авторитарни режими в периода 1918-1944 г., част от които са публикувани в Германия. Автор е на книгата „Фашизмът в България: развитие и прояви” (2008).
С Николай Поппетров разговаряха Димитрина Чернева и Тони Николов.
[1] Крум Митаков (1878-1945) – емблематична фигура на крайнодясното политическо пространство в България между двете световни войни. Още в края на XIX век Никола Митаков, баща на Крум и Васил Митакови, се превръща в основен популяризатор на антисемитските идеи в България – той се опитва да учреди антиеврейски кръжоци и издава списанието „България за българите“, преименувано на „България без евреи“(1899), в което се громят най-опасните паразити: „цинцарите и евреите“. Вдъхновен от възхода на италианския фашизъм, Крум Митаков влиза в политиката след края на Първата световна война и се налага като безспорен лидер на Съюза на бойците/Съюза на българите (от февруари 1923 г.) – първата протофашистка група в царство България. Като депутат от правителственото мнозинство в XXV Обикновено Народно събрание (1940-1944) Крум Митаков следва политиката на царския режим, проявявайки в парламента своя наситен антисемитизъм. Осъден е на смърт от Народния съд през 1945 г. Б.р.
[2] Петър Габе (1857-1927) е земеделец и публицист, баща на поетесата Дора Габе. Роден е на 18 февруари 1857 г. в Елисаветград, Херсонска губерния в Южна Русия. Номиниран е за народен представител в Балчик през 1894 г. и получава 641 гласа, срещу 422 за К. Стоилов, но на първата редовна сесия на Осмото обикновено народно събрание със 77 гласа се касира избора му за депутат от Балчишка околия, защото била нарушена процедурата – той е избягал от Русия нихилист и все още не е български гражданин. През 1889-1890 г. подава прошение да стане български поданик. Б.р.
[3] Българският народен съюз „Кубрат“ е създаден през 1913 г., но започва по-активна дейност след Първата световна война през 1922 г. като крайнодясна и силно повлияна от фашизма политическа организация. Основан е от група бивши офицери, начело с дългогодишния водач на организацията генерал Борис Сирманов, ген. Владимир Вазов и ген. Георги Тодоров. През 1923 г. се влива в Народния сговор, но през 1924 г. възстановява самостоятелността си. Обявява се за засилване на ролята на държавата, прекратяване на всякакви класови и съсловни борби, подкрепа на бедните и помощи за участниците във войната. Б.р.
[4] Камарата на народната култура е организация, създадена през 1943 г. като консултативен орган към Министерството на народното просвещение. След 9 септември 1944 г. е преобразувана и прехвърлена към Министерството на пропагандата. На 1 януари 1948 г. е присъединена към новосъздадения Комитет за наука, изкуство и култура. Б.р.
[5] В началото на февруари 1943 година швейцарският пълномощен министър в София Шарл Редер съобщава на Богдан Филов, че е получено съгласие от английска страна в Палестина да бъдат приети 5 000 еврейски деца, оцелели от гетата на Варшава, Лодз и Краков, а също от концлагерите, които е следвало да бъдат транзитирани през България. Филов се консултира с немския пълномощен министър фон Бекерле и на 15 февруари Бекерле отговаря, че „Берлин не одобрява въпросното изселване”, тъй като то би било в полза на пропагандата на Англия и би възбудило недоволството на арабите. На 11 март 1943 г. Редер пише в доклад до Берн, че същата сутрин е имал разговор с министър-председателя Филов, който му казал следното: „С поведението си българските евреи са срещу интересите на държавата. Те дори биха съставлявали голяма опасност, ако България стане театър на военни действия. Никога не се знае какво готви бъдещето. Възможно е втори фронт, за който толкова се говори, да не бъде открит на Балканите, но нищо не ни позволява да твърдим, че тази опасност не ще съществува някога. Ние трябва да вземем предпазни мерки. По тази причина съжалявам, но не мога да изпълня Вашата молба. Евакуираните от Тракия и Македония евреи ще бъдат изпратени в Полша, където ще бъдат заети с работа във фабрики, било в организациите на ТОДТ. Досега правителството все още не е взело решение относно живущите в стара България евреи, но аз не мога да ви уверя, че такова решение няма никога да бъде взето. Ние ще посочваме евреите, които ще оставим да заминат за Палестина; онези, които ще запазим тук, и онези, които ще изпратим в Генералното губернаторство. Евреите, които ще останат в България, ще бъдат мобилизирани и ще работят в организации, подобни на организацията ТОДТ в Германия”. Б.р.
