България е не просто на кръстопът, може би влизаме от една тежка безизходица в друга. Не е ли твърде песимистично това твърдение? Уви, не, с оглед на случващото се не само у нас, а и по света. Затова ще започна отзад напред, от голямото към по-малкото.

Архитектурата на начертания след Втората война „световен ред“ (с хартата на ООН и всички произтичащи от това международни споразумения и договорености) просто отиде по дяволите. Тя бе взривена от Путин и Тръмп – в резултат на което заживяхме в политическа джунгла, където правото е на по-силния. И ще трябва бързо да се адаптираме към новата политическа реалност, защото старият ред няма как да се върне (справка – речта на канадския премиер Марк Карни на форума в Давос).

В момента обединена Европа, солидарно с Дания и други партньори (Великобритания, Канада, Австралия…), се подготвя как да реагира на евентуално „вземане“ (под каквато и да било форма) на Гренландия от Тръмп. А България (и българската дипломация) мълчи. Все едно не сме чули за това – не сме част от ЕС, не сме жители на този стар континент, и ако сме тук, то е по някаква случайност. Да се снишим (по тодор-живковски), пък ще видим.

В същото време въпросният Тръмп ни покани в ново подобие на ООН – в така наречения „Съвет за мир“. Не че сме съществена част от плановете му, а и няма как да бъдем. Поканени сме за „непостоянен член“ (без вноска от 1 млрд. долара!), просто защото бройката, дори в подобни случаи, е от значение.

И как реагира на това България? Отначало с гузно мълчание. Поканата, изпратена в неделя, се озовала на бюрото на г-н Румен Радев, който, както е добре известно, подаде оставка и вече е никой. И съответно господинът уведомил американския държавен глава колко високо страната ни оценява неговия принос за световния мир (бла, бла, бла…) с допълнението, че в момента нямаме правителство, а и държавен глава, така че… Така че какво? Нищо.

А как се реагира в подобни случаи? С изработване на позиция след задължителни консултации (първо, вътрешнополитически; после с нашите европейски партньори). У нас единствено вездесъщият г-н Пеевски обяви, че е „за“ идеята на Тръмп, което е обяснимо със санкциите му по закона „Магнитски“. 

Новото ООН-2 е новина номер едно на форума в Давос. Великобритания, Франция и Германия, както и скандинавските страни, заявиха категоричното си „не“. Украйна също няма да се присъедини към Съвета.

Унгария, Беларус, Азербайджан и Казахстан са „за“. Путин е по-скоро „за“: това легитимира в някаква степен Русия, откакто той започна престъпната си война срещу Украйна.

Ние обаче нямаме външнополитически терзания. Премиерът в оставка Желязков гузно и набързо подписа предложението на Тръмп в Давос, без какъвто и да било дебат. Каквото и да става в света, твърде заети сме с друго. Взрени сме в пъпа си и в предстоящите избори, като цялата политическа енергия на сегашното парламентарно мнозинство е насочена към това как да „прецака“ – на едро или на дребно – останалите на следващото гласуване. Затуй на фатално 13-часово заседание в нощта на 20 срещу 21 януари са приети някакви „чутовни решения“, внесени от ИТН и БСП, зад които се таят в сянка лицата Д. П. и Б. Б.

Тъжна родна картинка. И доста позорен финал на 51-ото Народно събрание.

Могат ли бързо да бъдат внесени предвижданите сканиращи устройства? Едва ли. Какво е становището на Централната избирателна комисия? Оттам заявяват, че нямат възможност да реагират на промяна в последната минута – нито да обучат хора, нито са работили някога с подобни устройства.

Има ли пари за тях в бюджета? Няма такива средства – най-изненадващо отсече Томислав Дончев от ГЕРБ, вицепремиер в оставка. А и никой не знае колко ще струват въпросните устройства – 100–200 млн. евро? Или повече? Да се тегли спешен заем „за избори“? Пълен абсурд!

Значи всичко се прави за „парлама“, с някаква друга цел. Но каква?

Опозицията е убедена, че това е „капан“, за да отпаднат машините – щом „новите“ ги няма, отказваме се и от „старите“ – ще се гласува само на хартия. А там е ясно: дори „да не „гасим ламбите“ (по Алеко Константинов), ще добавяме и прибавяме уж невалидни бюлетини – я за „бачи Цено“, я за някой „Мартин“… Виждали сме го в клипове от видеонаблюдението, как да не сме го виждали… Хаосът ще е пълен и току-виж изборите пропаднат.

Но каква е същността на подобен сценарий? Много просто: „Да се промени всичко, за да си остане все същото“ – както пише в безсмъртния роман „Гепардът“ на Джузепе Томази ди Лампедуза.

Сцила и Харибда – по Пеевски/Радев (без да забравяме Б. Б.)

Там, където логиката престава да работи, единствено митът навързва в единство разпокъсаните фрагменти от действителността. Не съм го измислил аз, описано е още от Платон в диалога му „Федър“. Това е основата на всяка политическа митология, а и на популизма като цяло. Защото „народът“ всъщност не е „логическа“, а е „митическа“ категория. И тъкмо в името на „хората“ са вършени и се вършат всевъзможни престъпления и безобразия в историята.

Световната политика днес се „митологизира“ в небивали размери. Изключена е елементарната политическа логика за съобразяване с правилата. Всичко вече е „сблъсък на гиганти“ (гигантомахия), които, като в компютърните игри, стръвно прекрояват земи, превземат народи и зад „парчета лед“ търсят несметни богатства. От значение са само „целите“.

***

А как тенденцията в цялост (in toto), как цялата тази „гигантомахия“ ще се пренесе на предстоящите български избори?

Доскорошният президент Румен Радев вече „слезе“ (най-често използваният напоследък глагол) на политическата „сергия“ като „деус екс махина“, за да започне битката.

Очакванията от това са: сериозно покачване на избирателната активност (много хора на сцената), преформатиране на политическия пейзаж (превземане на досегашни „ловни полета“). Заявява се и появата на нов „спасител“, на водач, който ще говори пряко с „народа“. Прави се опит и за „морална приватизация“ на хората, излезли по площадите (от 2020 до 2025 г.), като удобно се подминават действията на самоназначилия се „спасител“ около несъстоялия се референдум за еврото (нож в гърба на България) или сделката с „Боташ“ (загробването на българската енергетика). Все пак действията на този „спасител“ са видими през последните девет години, колкото и да е кратка обществената ни памет.

Накратко, както писа поетът Стефан Иванов, имаме „кулминация на лицемерието“: „народът е декор, протестът е алиби, бъдещето е лозунг“.

Така че „гигантомахията“, на която предстои да станем свидетели, е предвидима в основните си черти:

Спуснатият на сцената (с „деус екс махина“) бивш генерал и още по-бивш президент, за да вдигне „гласуващи маси“ и за да насъбере подкрепа, ще клейми скрития началник на държавата с главно Д. (и неговия ортак Б. Б.) за много неща (и то с пълно основание!): за КТБ и „Булгартабак“, за откраднати пари от автомагистралите, за пачки и чекмеджета, за тъмната им власт над прокуратурата и съдебните институции, и за какво ли не още…

Прави се опит за „морална приватизация“ на хората, излезли по площадите, като удобно се подминават действията на самоназначилия се „спасител“ – несъстоялия се референдум за еврото и сделката с „Боташ“.

Неща, отдавна разкрити и изговорени от демократичната опозиция – понятни и известни на всеки политически мислещ човек в България. Монопол над тези факти няма и не може да има. Проблемът е как да накараме „правосъдието“ да се задейства.

На което „хтоничните гиганти“ (главното Д. в дует с Б. Б.) със сигурност на свой ред гръмовно ще питат (уви, също с основание): „Ами „Боташ“? А кой ще плати на Турция онзи един милион лева (или половин милион евро) на ден, който българите чинно в един момент ще трябва да откъснат от залъка си? Pacta sunt servanda (договорите трябва да се спазват). Или турската държавна компания ще поеме контрола над НЕК (или над „АЕЦ „Козлозуй“). Представяте ли си го? И така до 13 млрд. лв. вкупом (без лихвите).

Как от всички изброени дотук кражби да не се разлюлее българската земя?

А между тези две заплахи някой (от днешната опозиция) ще пита и ще трябва да пита: а накъде ще тръгне България? По свирката на Путин? Или на Тръмп? По стъпките на Орбан? И какво ще ѝ коства всичко това?

Защото Пеевски (плюс Б. Б.) или Радев не е избор, както не е избор и „психофизиологията на държавното разбойничество“ (по Стоян Михайловски). А е загробване на страната ни. Не го ли разберем, ще платим много висока цена.

Ето защо разумният български избирател, подобно на многомъдрия Одисей, би трябвало непрестанно да се пита:

Ако избягна въртопа на дивия урод Харибда,
мога ли Сцила отблъсна, щом моите хора нападне?“

(Омир, „Одисея“, Дванадесета песен, превод Георги Батаклиев).

За да можем да продължим нататък. Като достойни и свободни хора.