
Разговор със Светлана Куюмджиева, куратор заедно с Пламен Петров на изложбата „Acqua alta. История на българските национални участия във Венецианското биенале 1910–2024“
Изложбата „Acqua alta. История на българските национални участия във Венецианското биенале 1910–2024“ в пловдивската галерия „Капана“ продължава до 20 февруари. Адаптирани са 11-те павилиона, с които България се представя в биеналето от 1910 г., когато е една от само четирите чужди държави участнички, до последния проект „Съседите“ от приключилото през ноември 2024 г. 60-о издание на форума. Повече от 60 произведения от български класици и от автори на съвременно изкуство изграждат разказа за българските участия във Венецианското биенале. Куратори на изложбата са д-р Светлана Куюмджиева и д-р Пламен Петров, асистент-куратор Рамона Димова, дизайнер Георги Шаров.
Това е първото цялостно изследване по темата, с която се занимавате вече 15 години. До какви резултати стигнахте?
Всеки павилион, с който България е участвала на Венецианското биенале през годините, има толкова интересна история, че може през тези участия да се разкаже цялата история на българското изкуство и голяма част от политическата и обществена история на България през последните сто години. Могат да се спуснат много интересни и поучителни паралели между тези истории и ситуацията въобще в света. Разбира се, изводите, които си правя, доколко релевантно е българското изкуство спрямо себе си и спрямо останалата част от света, бяха също много интересни и поучителни. Но с колегата ми Пламен Петров предпочетохме да ги запазим за себе си, да представим информацията сравнително безпристрастно, така че публиката да може да открива различните пластове.
И тогава, и сега критиката като цяло е негативна. На какво се дължи това според вас?
До голяма степен това се дължи на неразбирането изобщо за същността на този форум – какво представлява той и какъв е смисълът на нашето участие там. В ранните, историческите павилиони много често критиката се дължи на конфликти между дружествата – например в първите павилиони, които са се съревновавали помежду си. Или се дължи на това, че идеологически тук изкуството върви по един път, докато, попадайки в онзи международен контекст, то е напълно несъотносимо към него. Много е любопитно, че като показваме толкова много материал сега за толкова дълъг интервал от време – период от сто години, положително се приемат историческите работи и ранните павилиони. Поне по моите наблюдения публиката гледа тези музейни произведения, които сме включили в изложбата, с голям възторг, а когато са участвали на Биеналето във Венеция, те често са били супер ирелевантни към ситуацията там и в света. Същевременно критиката и публиката днес е по-агресивна, по-шумна, по-негативна спрямо последните участия, най-новите павилиони, а всъщност, колкото повече се доближаваме към нашето време в тази история, толкова по-адекватни сме на Биеналето и към онзи международен контекст, в който се показваме. Тези реакции също са показателни и доста симптоматични за средата тук, за начина, по който се възприема изкуството, за общата настройка на публиката и на обществото. Това е много любопитно да се наблюдава като реакция.

Изложбата представя стари и съвременни художници. Доколко те са актуални и адекватни на своето съвремие, тогава и днес?
Всъщност ние показваме малка част от действителните произведения и автори, които са участвали във Венецианското биенале през годините, това са деветдесет и две имена на художници, които са участвали в различни периоди. С първия български павилион сме много адекватни към цялата ситуация на Биеналето. През 1910 г. то е още младо, то има вид на салон на изкуствата и ние се представяме напълно в крак с времето си с произведенията, които показваме. Даже, бих казала, сме били доста интересни към онзи момент след Освобождението, с етнографските мотиви и описанието на бита на българите към онзи момент, което се появява в картините тогава. После, след дългите паузи, които сме имали между участията на Венецианското биенале, се появяваме малко или много не особено адекватни към ситуацията, която заварваме. Защото ние отсъстваме през различни интервали от време – през двадесет години, тридесет, петнадесет години, и се появяваме в контекст, който на практика ни е непознат. Най-фрапантно различие има може би при участието ни през 1964 г., когато представяме автори и произведения, които за нас са доста разкрепостени за времето си, но за общия контекст, в който попадаме – напълно консервативни и традиционни. От 90-те години на ХХ век българското изкуство все повече забързва крачка и се появява все по-адекватно на Венецианското биенале. Едно нещо е общовалидно за всичките ни участия, то ми направи впечатление и беше много любопитно за мен като откритие: независимо дали са ранните, исторически павилиони или съвременните, при избора какви автори да представят България във Венеция винаги се търси те да са образовани в чужбина, да са живели в чужбина, да са познати в чужбина, да са пътували, да са преживели влияния от различни направления в европейското изкуство, или много от тях дори живеят в чужбина и в момента – съвременните автори. Тоест, търси се те да имат някакво отношение към останалата част от света.
Изложбата разглежда участията на България в периода 1910–2024 г., което прави средностатистично по едно на десетилетие. Такъв ли е реално нашият капацитет? И на какво се дължи това развитие през годините?
Шейсет са общо Венецианските биеналета на изкуството, които са осъществени до момента – единадесет са българските участия – като индивидуално участие, което е признато за национално, като организирани с конкурс или с директно възлагане участия, всеки път по различен начин. Има една закономерност, която на мен ми направи впечатление при тази диспропорция в българските участия спрямо този форум. Ние се появяваме във Венеция в определени важни за България политически моменти. Не се появяваме там, когато тук сцената е много динамична, случват се много неща, има много галерии, художници, списания и вестници за изкуство – например през 20-те и 30-те години, както съм обяснила и в текста към изложбата. Ние не се появяваме във Венеция през 70-те и 80-те години, когато тук се строят повечето музеи и галерии, формира се огромно количество музейни фондове, държавата финансира големи проекти, мащабни събития. Но нас ни няма във Венеция тогава. Ние се появяваме в етапите на преход, в етапите на модернизация на държавата, както е непосредствено след Освобождението или в началото на 90-те години. Появяваме се през 1942 г., когато България е съюзник на Германия във войната. Очевидно причината за участието често е политическа. Завръщаме се на Венецианското биенале след много дълга пауза, когато България влиза в Европейския съюз през 2007 г. Тоест, винаги има и политическа предпоставка, която диктува тези епизодични появи на България във Венеция. Това, според мен, е предопределено от факта, че Венецианското биенале е форум, който се организира като официално държавно участие и се случва с покана през държавните институции. До голяма степен участието е политическо решение и е обект на държавни и на политически органи, така историята се предопределя от тези важни епизоди.
Какво не успя да влезе в изложбата от материалите дотук?
Доста неща не успяха да влязат в тази изложба. От една страна, някои от емблематичните произведения, които са ни представяли във Венеция, са част от постоянната експозиция на Националната галерия и не можеха да бъдат свалени от там, така че те останаха в „Квадрат 500“, например „Странникът и неговата сестра“ на Борис Георгиев, „Дух и материя“ на Андрей Николов и т.н. Това са класически произведения, които всеки познава, и те са били във Венеция. Някои от произведенията не успяхме да открием, тъй като дирите им се губят назад във времето и може би са попаднали в частни и чуждестранни колекции или просто са били унищожени. Представен е сравнително малък процент от общата продукция, която е била във Венеция. Това са огромен брой автори, които в историческите павилиони обикновено са участвали с повече от едно произведение. Ако трябва да се пресъздадат напълно тези павилиони, това би заело пространство, което е поне пет пъти колкото тази галерия. Все пак сме адаптирали темата и цялото проучване спрямо пространството, с което разполагаме.
Светлана Куюмджиева е историк на изкуството, критик и куратор, доктор по изкуствознание. От 2003 до 2013 г. работи като галерист в галерия Credo Bonum (открита през 2003 г. като галерия СИБАНК) с програма от над 100 реализирани изложби. Изявява се като критик и автор на независими проекти, между които изложбите „Дързост и красота“, „Изкушението Чалга“ и Седмица на съвременното изкуство в Пловдив. Участва в десетки специализации и резиденции в Германия, Австрия, САЩ, Южна Корея, между които резиденциите CEC ArtsLink, KulturKontakt, интензивен курс за куратори към биеналето в Гуанджу и др. От 2015 до 2021 г. е артистичен директор на проекта Пловдив – Европейска столица на културата 2019. През 2022 г. е куратор на първата общинска резидентна програма за артисти в Пловдив ContextAiR. От 2023 г. работи като независим куратор и осъществява проектите „Документи. Живопис след фотографията през 70-те и 80-те години в България“ в СГХГ (с Даниела Радева) и „Игли в купа сено“ в Национална галерия – Двореца (изложба от конкурс на БФЖ). Светлана Куюмджиева е член на международна асоциация на независимите куратори (ICI).