„Следдеветосептемврийското „законодателство“ раздели нацията на привилегировани и потискани, комунисти и некомунисти.“ На 1 февруари, деня за почит към жертвите на комунистическия режим, ви предлагаме откъс от книгата на Нася Кралевска „България под комунизъм“ (Изд. „Рива“).

Поколения българи раснахме и живяхме в лъжи, манипулации и неведение относно фактите от националната ни история. И до днес истината за престъпленията на комунизма е прикривана, омаловажавана, забулвана в мъгла. От някъде и от някого като че ли е взето категорично решение – младите да не научат какво всъщност представляваше червеният диктаторски строй. А у живелите през него – вместо знания и най-сетне яснота – чрез упорито разпространявани полуистини и изопачения да се всели носталгия към тоталитарното безвремие…

Ето защо се заех в една книга и то с немного страници – за да се чете по-лесно – да разкажа истината за комунизацията и съветизацията на България след 9 септември 1944 година, постигнати чрез терор и насилие. Да изясня моменти от героичната съпротива на наши сънародници срещу натрапения им сталински режим. Да спомена имената и трънния път на неколцина унищожени от червените видни български граждани. Да опиша – макар и накратко и непълно – някои нерадостни страни от живота на поданиците на Народна република България.

Нася Кралевска

Нася Кралевска, „България под комунизъм“, Издателство „Рива“, 2016 г.

СЛЕДДЕВЕТОСЕПТЕМВРИЙСКО РАЗМЕСТВАНЕ НА ПЛАСТОВЕТЕ

В първите месеци след 9 септември 1944 г. хората със страх разтваряха сутрин вестниците. Те бяха пълни с току-що приети от министрите на Отечествения фронт наредби-закони, заповеди, постановления, изменения и допълнения към предишни закони. Повечето от новите нормативни актове имаха парадоксален антиправен текст, но поставяха здрави и дълготрайни основи на тоталитарния режим в България.

Чрез тях беше отстранена от служебните й позиции и в редица случаи санкционирана голяма част от високообразованата, независимо мислеща интелигенция и на нейно място бе издигната послушна на червените управници псевдоинтелигенция.

Документите предлагаха всевъзможни привилегии по политическа линия. Така в редиците на Българската работническа партия (комунисти) бяха привлечени кариеристично и меркантилно настроените представители на населението, които значително увеличиха членската й маса.

И докато на администратори, юристи, преподаватели и изявили се интелектуалци масово и безразборно се отнемаха длъжностите, дипломите, пенсиите, професионалните и гражданските права, а на историци и писатели-класици се забраняваха книгите и научните трудове, на хора без гимназиално образование, професионален стаж, служебен ценз, а понякога дори и без елементарна грамотност, се раздаваха ръководни длъжности в държавния и стопанския апарат, в обществените организации и в образователните институции.

Следдеветосептемврийското „законодателство“ доведе до желания от новите управници резултат. То раздели нацията на привилегировани и потискани, комунисти и некомунисти.

*  *  *

На 17 ноември 1944 г. министърът на вътрешните работи Антон Югов – самият той с прогимназиално образование, подписа заповед, с която премахна образователния и служебния ценз за следните административни длъжности: областни и помощник областни директори, секретари и подсекретари на областните дирекции, околийски управители и секретарите им, директора и всички органи на Народната милиция, кметове, помощник кметове, кметски наместници и кметски представители. Със същата заповед, влязла в сила със задна дата – 9 септември, комунистът Югов намали нужното образование за секретар-бирник до завършено петокласно. [1]

За да се осигурят места за недоучените, бяха уволнявани образовани и опитни служители. Останали без работа, те ставаха физически работници или биваха изселвани, съдени, изпращани на лагер.

Новото време изискваше нови разпоредби.           

По предложение на министър Югов на 20 декември 1944 г. Министерският съвет на България прие „Наредба-закон за трудововъзпитателните общежития за политически опасните лица“.

Член 2 гласеше:

„Настаняването (в трудововъзпитателните общежития, т. е. в концентрационните лагери – б. а.) става с мотивирана заповед на министъра на вътрешните работи, по доклад на директора на милицията след произведено дознание.“ [2]

Ще рече – без съд и присъда. По еднолично решение.

На същия ден кабинетът гласува и Наредба-закон за изменение и допълнение на Закона за устройството на съдилищата. Документът отменяше несменяемостта на съдиите и прокурорите. По този начин той позволяваше на комунистите да осъществят така необходимото за режима им «прочистване» в редиците на независимата съдебна система.

Те бързо се захванаха за работа. За шест месеца по предложение на ОФ комитетите – т. е. на професионално некомпетентни, но политически всевластни звена – от съдебното ведомство бяха уволнени 178 съдии и прокурори от общо 618 души за цялата страна. [3]

Това бе само началото на чистката в юридическите среди. Тя приключи едва тогава, когато в системата на съда бяха оставени единствено комунисти и верни на режима лица.

 *  *  *

Руската дума „чистка“ и българската „прочистване“ изобилстваха по колоните на комунистическите и на отечественофронтовските вестници. Те означаваха – отстраняване от служба на набедени за вредни в политическо отношение лица.

„Чистката“ и „прочистването“ се провеждаха повсеместно. Дори и в неутрални институции като Медицинския факултет към Софийския университет „Св. Климент Охридски“. [4]

На 28 ноември 1944 г. на първа страница под надслов „Прочистването на Университета от фашистки агенти започна – първата група професори уволнени“ ежедневникът на „Звено“ – вестник „Изгрев“, обнародва имената на 25 професори, доценти и асистенти с международна известност, обявени за „фашисти“. [5] От тях само неколцина бяха участвали в политическия живот на страната. В „черния списък“ фигурираха и 11 видни професори-медици. След месец бяха уволнени още 20 преподаватели от висшите училища, обвинени във фашистка дейност.

Професор Иван Еленков в сборника с исторически изследвания «НРБ от началото до края» обяснява:

«Чистката в преподавателските колегии се провежда въз основа на излязлата на 20 октомври 1944 г. «Наредба-закон за прочистване на учителския и преподавателския персонал в народните основни и средни училища, учителските институти и в Университета и висшите училища и академии». Всъщност нейният действителен обхват покрива дори повече от посочените в многословното ѝ наименование категории – на практика се простира върху всички – от възпитателките в предучилищните забавачници до професорите във висшите училища, «…безспорно провинени досега и в бъдеще в активна, подчертана фашистка дейност…». На всичкото отгоре чистката не е и еднократен акт; през ноември и декември на същата година се приемат нови постановления на Министерския съвет, увеличаващи драстично списъка с имена на уволнени и подлежащи на санкции «стари» професори, както и разширяващи естеството на преподавателските деяния, квалифицирани като «активна, подчертана фашистка дейност». В системата на училищата от по-ниските степени «прочистването» естествено тече в по-широк план – в публична реч през март 1945 г. министър-председателят Кимон Георгиев изнася, че от наличните всичко 26 000 учители, при продължаваща усилена работа на комисиите, «досега» били наказани 2500 души от тях.» [6]

На мястото на отстранените специалисти на бърза ръка бяха назначавани лица без оглед на степента на образованието им и опита им в професията. От значение бяха само политическата им принадлежност и проявената им вярност към властта:

«…още в края на ноември 1944 г. от директорите на 135-те гимназии в страната вече 92 са членове на БРП (к), 2 от БЗНС и 1 от БРСДП; останалите 27 са безпартийни, но с признати от БРП (к) «заслуги към антифашисткото движение». На следващата година подмяната постига пълната си завършеност по вертикалата на цялата министерска организация – от всички 124 инспектори в министерството 96 са членове на БРП (к), 18 на БЗНС (ОФ), 1 на НС «Звено», 1 от Радикалната партия, 3 от БРСДП (ОФ) и 5 безпартийни, но доказани симпатизанти на водещата политическа сила; от 14-те областни инспектори 9 са комунисти и 5-има земеделци, изпитани отечественофронтовци.» [7]

 Без забавяне бе решен и въпросът с учителския кадър.

„Държавен вестник“ от 6 ноември 1944 г. под заглавие „Изменения и допълнения в правилника за назначаване, преместване, съкращаване, уволнение и за състезателен изпит на учителите в гимназиите и гимназиалните класове“ информира как ценза – висше образование – необходим дотогава за заемане на длъжността гимназиален учител – се заменя с партиен:

„Учителите се назначават по следния ред:

Партизани и съпрузи на партизани, ако последните не са фашисти.

Съпрузи и деца на убитите от фашистката диктатура, ако самите не са фашисти.

Политически затворници и съпруги на такива, ако последните не са фашисти.“ [8]

В „Съдът над историците“ професор Вера Мутафчиева съобщава подробности, свързани с чистката в академичните среди. Тя припомня и за „боядисването“ (приобщаването към компартията с цел лична облага на безпартийни лица или на членове на некомунистически политически организации – б. а.) на голям брой университетски преподаватели през първите месеци на „народнодемократичната власт“:

„Не бе пощадена и Академията на науките. Изникнаха нови тълкувания за академичната и университетската автономия, както и за несменяемостта на професорите, които набързо станаха съвсем сменяеми. Заеха местата им гимназиални учители или питомци на съветски партийни институти, в добър случай асистенти и доценти от закрития Скопски университет. Но често и някой, в предложението за чието назначаване с трогателна откровеност бива отбелязано: „Иска да стане професор по…“ И защо да не иска?

Комично, ако не беше и тъжно, протече мирогледното преустройство на ония университетски преподаватели, които чистката бе отминала. Повечето от тях се втурнаха в широко отворената тогава партия; малцина от новите професори бяха стари комунист. ОФ комитети при факултетите, партийни организации и деканати периодично отчитаха пред по-горни инстанции хода на идейното преустрояване, поставяха индивидуални оценки на преподавателите в това отношение. Всеки закрепил се в Университета учен подписваше разгърната декларация не само за професионалната си дейност, но и за имотното състояние на своите родители, за обществените си прояви до и от (9 септември 1944 година – б. а.). Според законите на Вишински (Андрей Вишински – съветски юрист и политик, създал законова теория, използвана от Йосиф Сталин при провеждане на Големия терор в края на 30-те години на миналия век – б. а.) човек бе отговорен не лично, а потомствено и колективно; така един наследствен софийски апартамент или бащина воденица на село можеха да опропастят нечия университетска кариера.» [9]

Взети бяха и други мерки за налагане на комунизма и неговата идеология. Иван Еленков се спира на някои от тях:

«На 1 февруари 1947 г. е приет нов закон за Българската академия на науките, установяващ върховният надзор на Министерския съвет над тази авторитетна изследователска институция. С това се отхвърля академичната автономност на университета и на научните изследвания.» [10]

Професорът продължава:

«На 22 ноември 1947 г. бива приет нов закон за висшето образование, с който то се отделя от общата система на българското образование, неразривно свързано с нея от края на ХIХ столетие. Законът затвърждава новите социални функции на висшето образование по създаването на политически лоялни кадри. Във връзка с това той предвижда и създаването във всички висши училища на катедри по диалектически и исторически материализъм, все още под прикритието на евфемистичното название «научна философия».

*  *  *

През лятото на 1948 г. бива приет и още един закон за висшето образование, в който марксизмът-ленинизмът се представя вече открито като идейна основа на обучението във всички видове висши учебни заведения.» [11]

*  *  *

За чест на студентството на България трябва да се каже, че то не прие без съпротива ликвидирането на автономията на висшите учебни заведения. През месеците февруари и март на 1947 г. студенти се вдигнаха на протест срещу подготвяния закон за висшето образование и срещу предимствата за партизани и политзатворници при приема им в университетите.

Първото, което предприеха негодуващите, бе да поискат да бъдат изслушани от министъра на народната просвета Минчо Нейчев. Разреши им се да се срещнат с видния комунист, но разговорът им с него ни най-малко не доведе до желания от тях резултат. А до обратния – включването им в черните списъци.

Младите хора не се примириха, а започнаха открити протестни действия. Те разпространяваха листовки, провеждаха митинги и демонстрации под лозунга «Вън партиите от университетите и училищата!». Организатори на смелите им антиправителствени изяви бяха все още съществуващите студентски организации на земеделци, социалдемкрати и анархисти. Най-силно беше проявено недоволството в Медицинския и в Агрономическия факултети.

След десет дни изчакване – вероятно, за да установи мащаба на акцията и самоличността на участниците в нея, властта арестува протестиращите, изключи ги от висшите учебни заведения и ги въдвори в концентрационни лагери. [12]

От този момент шансовете им за нормален живот бяха отнети.

*  *  *

На 8 юли 1947 г. Политбюро на Централния комитет на Българската работническа партия (комунисти) подписа правилата, по които оттук нататък щяха да се избират редовните професори, извънредните професори и преподавателите в Софийския университет:

1. При всички избори за редовни или извънредни професори и преподаватели в          университета нашият партиен актив в съответния факултет да се отнася до отдел         „Кадри“ и Културната комисия при ЦК.

2. При състезание само между научни работници антифашисти, състезанието да се извършва без намесата на партията, като се оставя кандидатите да се състезават само със своите научни трудове. 

3. При наличността на реакционен кандидат или кандидати партията чрез отечественофронтовската група професори се намесва, за да осигури избора на прогресивния кандидат. Ако от съотношението на силите се налага, партията може да убеди отделния кандидат-партиец да си оттегли кандидатурата, за да не се разцепват гласовете и да се осуети влизането на реакционер в университета. 

4. При по-сложни и сериозни случаи въпросът да се обследва от партийна комисия при ЦК, съставена от представители на Културната комисия, отдел „Кадри“, представители на съответния факултетен партиен актив начело със секретаря на партийната организация и един или двама професори специалисти (партийци) от съответната дисциплина. Тази комисия не е постоянна, а се формира при всеки отделен случай.“ [13]

Така бяха подбирани и назначавани висшите преподавателски кадри на тоталитарна България, които обучаваха в името на една-единствена партия – комунистическата, няколко поредни поколения в лъжи, полуистини, фалшификации.

А като се има предвид, че по правило първата информация е най-устоxчива и най-трайна, то не е чудно, че в умовете и в душите на голяма част от българите до ден-днешен е утаена отровата на комунизма.

Нася Кралевска е филолог и журналист. Автор на книгите Без заглавие. Рушители на България (2001, 2003, 2006 г.), Споделено детство (2009), Без заглавие. Комунизмът в битка с демокрацията (2011).

[1] В. Работническо дело, 18 ноември 1944 г.

[2] Народна демокрация или диктатура – Христоматия по история на България 1944-1948, Литературен форум ООД, София, 1992, 23-24.

[3] Сайт Декомунизация, Хронология 1944-1947.

[4] Дертлиев, д-р Петър, Ден първи – ден последен, ИК Свят. Наука, София, 1996 г., 112-125.

[5] В. Изгрев, 28 ноември 1944 г.

[6] Еленков, Иван, НРБ от началото до края, Институт за изследване на близкото минало, Сиела Норма АД, София, 2011 г., 208-209.

[7] Пак там, с. 208.

[8] В. Държавен вестник, брой 245, 6 ноември 1944 г.

[9] Мутафчиева, Вера, Съдът над историците, том 1, Академично издателство проф. Марин Дринов, София, 1995, с. 16.

[10] Еленков, Иван, НРБ от началото до края, Институт за изследване на близкото минало, Сиела Норма АД, София, 2011 г., с. 210.

[11] Пак там, 210-211.

[12] Сайт декомунизация, Хронология 1944-1947.

[13] Народна демокрация или диктатура – Христоматия по история на България 1944-1948, Литературен форум ООД, София, 1992 г., 115-116.