Преди и по време на преговорите за членство в ЕС българската администрация имаше един любопитен ритуал. В нея съществуваше файл с официална бланка, чието първо изречение гласеше: „Република България се присъединява към………“. Празното поле се дописваше ежедневно, в зависимост от съответното решение на Съвета на ЕС. Статутът на преговаряща страна предопределяше подобни практики и намираше тяхното основание в мащабните процеси на социализация, целесъобразност и институционализация на нормите и политиките на съюза. По дефиниция преговарящата страна е policy–taker, а нейната основна задача е оптималното и максимално бързо възприемане на натрупаните европейски норми. По-дългият процес на присъединяване на България допълнително удържи този времеви отрязък и затвърди тази нагласа. Този доминиращ модел обаче още от времето на преговорния процес маскира други действия, които имаха дълбоко отражение върху присъствието на България в самия ЕС. Изкушението да мислим София през историческия навик на подчинен и незначителен международен субект още от годините на формалната ни политическа независимост е прекалено силно и импонира на самовъзприятието ни за безгласен обект на политика. Подобно историческо алиби на безсилие обаче маскира далеч по-неприятна реалност.
Поведенческата анемия на България в ЕС е произведена, а не инерционна. Тя стана функция на няколко динамики. Една е базирана на култивирано незнание и стъпваше върху ограниченото познаване на европейското правно поле отвъд държавната администрация още по времето на преговорите. Повечето преговарящи страни целево ограмотяваха и помагаха на своите фирми, граждански организации, публични институции и всякакви други структури да разберат новата нормативна координатна система и да укрепят своята субектност в нея. Не и София. Втора идва от напълно съзнателната опозиция срещу дълбоки реформи в множество публични сектори. Най-видимият бе в областта на правосъдието и вътрешните работи, където по-неструктурираните и препоръчителни норми и практики се оказаха прекалено лесна плячка за десетилетните мрежи на организираната престъпност и безнаказаност и нейните крепители в държавните структури. Те доведоха до забавеното членство и неефективния режим на мониторинг, който се превърна в семантична игра и Лего-подобни институционални игри с предизвестен резултат. По този начин бе и пропилян малкият политически капитал, който страната генерира в края на 90-те години и началото на новия век. Междувременно, увлечени в задоволство и успокоение от „хванатия последен влак“ на затварящия се геополитически прозорец, едва забелязвахме конституирането на множество други механизми за профанизация на европейското ни членство.
Концептуално и политически европейската принадлежност се трансформира в пребиваване, а целта в усвояване на фондове. Институционалният захват започна да произвежда собствени стопански елити чрез европейското финансиране. Например ДПС чрез дългосрочния си контрол върху министерството на земеделието и неговите структури. Именно през тези мрежи протече корпоративната политическа стратегия на Ахмед Доган и неговия наследник Делян Пеевски. По-късно ГЕРБ ще повтори същото упражнение на производство на бизнес мрежи в цяла поредица от сектори по същата механика като регионално развитие, инфраструктура и енергетика. Култивирана бе способността да се навигират институции и евронорми, без това да произвежда заложените в тях управленски ефекти, например Комисията за защита на конкуренцията. Постепенно ГЕРБ изгради базовия си модел на управление, при който външната геополитическа легитимация чрез членство, в Шенген и еврозоната функционира върху вътрешна среда на ускорена ориентализация. Към тези макропроцеси могат да бъдат добавени тенденции като маргинализирано и интелектуално немощно външно министерство, отсъствие на публично-институционална инфраструктура по европейските въпроси, изтичане на базова европейска експертност от администрацията и политическите партии, заличаване на остатъчното медийно присъствие на европейските теми и трансформирането им във футболна лексика.
Погледнато по-детайлно, през последното десетилетие България рутинно заемаше позиции, целящи ограничаване на интеграционния процес в редица сектори. Те включват имиграция и убежище, правомощията на „Фронтекс“, „Евроюст“, европейската прокуратура, борба с дискриминацията, енергийна политика, военно сътрудничество и сигурност и други. Междувременно София все по-трудно участва в областите на сътрудничество, които са на проектна основа, като отбрана, индустрия, дигитално развитие, изследвания и развитие. Тези терени на задълбочаваща се интеграция изискват силни институции, политическа воля и дългосрочна визия, национално финансиране и общ управленски капацитет, които все по-рядко се срещат. По този начин България е под двоен проблем, който води до нейното интеграционно изоставане: политическо нежелание и институционална неспособност. Интеграционни импулси като Шенген и еврозоната съвпаднаха с политически и икономически жестове към Москва и бяха повече игри на легитимация и балансиране. Тази история на европейското членство на България сега я поставя в много трудна ситуация, защото концепцията за „стратегическа автономност“ се превръща от френска интелектуална спекулация в доминираща пътна карта за развитие на Европа. Императивът на риска от война с Русия, икономическата агресия на Китай и условността на американската подкрепа създават безпрецедентен натиск за поредна вълна от интеграция.
В новата възникваща политическа среда в България нищо в поведението на досегашния президент Румен Радев не подсказва сценарий, различен от реторическа обилност на стратегическо пасуване. София има структурни затруднения за ефективна интеграция, които спокойно могат да бъдат трансформирани в целенасочена самомаргинализация, която да бъде разказана като злонамерена изолация. Бъдещият партиец повтаря в унес кратките реторически формули на съвременната външно-политическа квази мъдрост и тържествува в езиково опиянение от „края на либералния ред“, сякаш той е интернационал от джендъри. И сякаш той не е най-оптималния исторически режим на балансиране между суверенитет, свобода, сигурност и просперитет за малки и средноголеми държави. Всяко историческо постижение има своята инерция, но неизбежно стига до точка на препотвърждаване, до момент на преосноваване. Ние влизаме в такова поле. Политически България постепенно избра по-ниска европейска скорост, а с кратки изключения от години е и в институционална неспособност да излезе от нея. Следващата интеграционна вълна ще е много различна от предходните – същностна, високоскоростна и с особен залог. Затова и за нас тя е момент на възможност, но и на висок риск.
Владимир Шопов е консултант, изследовател и колумнист, завършил е политология в СУ „Св. Климент Охридски” и London School of Economics and Political Science. Специализирал е в университетите в Оксфорд, Лондон, Калифорния, Пекин и в Ново училище за социални изследвания, Ню Йорк. Външен преподавател в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ и Дипломатическия институт на МВнР. Гост-лектор в различни европейски университети и дипломатически академии. Бил е съветник по европейските въпроси на министъра на вътрешните работи (1997–1998 г.), съветник в Мисията на България към ЕС (1998–2001 г.), съветник на министъра на външните работи (2014–2016). Автор е на „Британският опит за моделиране на ЕС (1997–2007 г.): идеи, дискурс и интереси в международните отношения“ (2020).
