0
6515

Българи и македонци: за името ли спорим?

Интервю на Димитър Вацов

Интервюто е подготвено като оригинална публикация на сп. Критика и хуманизъм, кн. 56, бр. 1/2022, откъдето с разрешението на редакцията бива изпреварващо публикувано поради актуалността на темата[1].

Димитър Вацов: Здравей, Яворе! Събрали сме се да си поговорим за българското отношение към Македония и за тяхното към нас. Ти си един от хората, които имат поглед към Балканите, предимно през театралната сфера, поставял си и в Македония, доколкото знам от предварителните ни разговори, и се чувстваш въвлечен в македонската тема. Какво виждаш в момента в отношението между нашите две държави, а и като обществени настроения?

Явор Гърдев: Аз се интересувам главно от психологическите аспекти на случващото се, както и от влиянието на идеологемите върху колективното съзнание, поради което се опитвам, благодарение и на режисьорска методология, винаги да гледам на случващото се през очите на различни хора. Аз съм по-скоро любител в историческото поле, но съвсем съзнателно си поставям за цел да оценявам събитията в исторически контекст и непременно от различни перспективи. Познанията ми за съвременния македонския контекст значително се обогатиха през последните две години. Познавам тезите на основните играчи в публичното полемично пространство, маниера им на спорене, телеологичните им предпоставки, а дори в немалка степен и характера на перформативите, които ползват, включително и на част от тези, които спорят любителски в интернет. Често стигам дотам да се поставям на тяхно място и да споря в съзнанието си от тяхно име. Целта ми е не просто да разбера тезите им, ами да овладея и аргументационния им арсенал, при това не само на професионалистите, но и на ентусиазираните любители, чудаците и чистите фантазьори. В известен смисъл, ако особено се вживея, вече бих могъл пълноценно да имитирам аргументацията и перформативния дискурс на доста такива хора. В резултат на любителските си наблюдения установих, че дори на нивото на масовите поверия в основата си това е ономастичен спор от номиналистко естество, спор за произхода на имената и надеждността на връзката им със субстанциите.

Едната група хора упреква другата, че в резултат на историческа случайност се е оказала с национално име, неправомерно заето от изчезнало антично племе („македонци“), претопено от нахлула славянска маса, а другата група отрича и реципрочно упреква първата, че в резултат на историческа грешка тя, от своя страна, се е сдобила с име, неправомерно заето от изчезнало чергарско племе („пра-българи“), също така претопено, но този път от заварена славянска маса. Двата етнонима реципрочно се разконспирират един друг като de facto топоним (Македония) и политоним (България). Кое остава да бъде общото в двата случая? Славянската маса. Популярните възгледи боравят общо взето с тези поверия освен ако не претендират за непрекъснат отколе континуитет с посочените две стари неславянски племена при смесването им със славянските.

Поглеждайки от този ъгъл май имаме работа с ономастичен спор, защото не се дебатира толкова дали има и каква е разликата между двата народа по същество, колкото защо двете части са усвоили „грешни“ имена и защо името на едните е правилното, а на другите е сгрешено. Дотам, че някой наивен утопист, непознаващ балканския характер, може невинно да се запита: „Защо тогава не зарежат двете имена и не заживеят в хармония под трето?“ Наивният утопист обаче не знае, че задавайки толкова глупав въпрос, тутакси ще бъде сгазен от самосвал поради неволно проявено неуважение към родовата памет, историческия дълг и сакралността на имената. Затова и всички сме в ситуацията на главния герой от „Името на розата“, който накрая на романа, налегнат от непрежалим спомен за изгубената си мимолетна любима, изповядва: „От някогашната роза остана само името. Остават ни едните голи имена” (Stat rosa pristina nomine. Nomina nuda tenemus).

Та към днешна дата самосвалът ежедневно мачка из интернет групите за приятелство и омраза, каквито вече има много. Ономастичният спор си се вихри. Никой не дава името си и колко сме близки или далечни, доколко сме същи или различни, престава да има толкова голямо значение, при положение че трябва да се отстояват имената. Отбраната на имената и схватката между имената надделява и над въпросите кой е автохтонен, кой има континуитет през вековете и хилядолетията. Тези неща като че автоматично се доизграждат във въображението на спорещите. За много хора в Македония България си остава идеологически стигматизирана, при това със силно негативен оттенък и сега е огромна изненадата при осъзнаването, че България има доста по-голям дял в македонските работи, отколкото колективното съзнание в Македония доскоро си е представяло. И обратното – българското въображение пък започва да схваща, че не става дума просто за дребен инат и запъване, а че македонската идентичност вече е достатъчно оформена, за да не е толкова лесно обратима, колкото си представят в мечтите си много хора у нас. Не знам дали имаш опит с тези сайтове, аматьорските, на лаиците-историци?

Д.В.: Не, по-скоро с официалните имам!

Я.Г.: В аматьорските може добре да се проследи как работи колективното въображение по отношение на официалните дискурси. В един момент от македонска страна с изненада се разбира, че позициите на България са твърди и безкомпромисни и не става дума само за тактически игри и окупационни стратегии на ръководните елити, а за почти консенсусно обществено мнение. Тогава се проявява едно ярко възмутено учудване, но и сепване от тяхна страна. Един вид: „Откъде накъде тези клети фашизоидни татаро-монголи решиха, че имат нещо общо с нас, славяните-арийци, допълнително увенчани и с жилката на античните македонци в кръвта?“. И закономерно стигат до извода, че всъщност май българите не са такива, за каквито се представят, тоест…

Д.В.: Българи!?

Я.Г.: Да, всъщност в очите на македонците самото допускане, че си българин, е толкова самоунизително и позорно, че се учудват как сами не се опитваме да избягаме от него и да го скрием. Но ако не сме онова чергарско племе, то тогава какво друго ни остава да бъдем освен македонци, или най-малкото смесени субекти, прихванали, така да се каже, македонския език и култура и по този начини християнизирани, цивилизовани и ограмотени. Предразсъдъкът към въображаемото тюркско-монголско или татарско племе като „нисше“ при македонците е бетонно изградена идеологема, която е възпитала условен рефлекс на директна погнуса. Мнозина македонци, дори и сред възпитаните и коректните, имат осезаема физиологическа непоносимост към българите като към нещо гнусно, доколкото във въображението им българите са автоматично свързани с допотопно номадство, чергарство и обирджийство. „Българското“ е ефективно стигматизирано на осезателно ниво, въобразено е като генетичен дефект, който не може да бъде измит, доколкото е иманентен. Оттам за да бъдеш истински македонец, трябва да бъдеш иманентно непричастен на въображаемия татарски генетически маркер. Този маркер е дамга. „Българското“, така да се каже, на нивото на популярните идеологеми е белязано като генетически дефектно. Именно тук, а не по билото на Осогово, минава истинската идентификационна граница между Македония и България. Проблемът е да не се окажеш генетически „оцапан“ с българщина, защото това те декласира идентификационно, дамгосва те, маркира те като най-другия възможен друг.

Този идеологически вкоренен предразсъдък с последните събития всъщност само се задълбочава. Колкото повече от изток на Осогово се пита: „Защо не ни обичате? Та ние сме роднини?“, толкова повече на запад от Осогово това предизвиква реакцията на крайна физиологична погнуса, като че пред вратата на семейната къща се е изтъпанила чергарска орда, която претендира да влезе в чуждия двор и да седне на роднинската софра. Погледнато от тяхна популярна перспектива, спорът за името по-скоро ни дава на нас шанса да се отречем от татаро-монголския маркер и да заложим на славяно-християнската си страна, тоест да се „измием“ от прабългарите и да се идентифицираме със славянските им „претопители“ от Борис-Михаил насам. В тяхното въображение, ако това стане, тогава би следвало да признаем, че македонските славяни са ни цивилизовали и просветили, като са надвили и надмогнали лошата прабългарска жилка.

В същия момент македонските славяни, фантазират те, са прихванали благородния маркер на остатъците от античните македонци. Забележете, че такава една очистителна евгеника в народното въображение всъщност се мисли като подаване на ръка, като шанс за нас българите да осъществим идеологически обрат на полето на собствената си идентичност по презумпцията, че всъщност копнеем да се „отмием“ от прабългарската жилка в себе си. В тази презумпция, разбира се, не се предполага актуалната хипотеза, почиваща на палеогенетически изследвания, че българите имат индо-ирански, т.е. също арийски произход. Желанието за отмиване от предполагаемото чергарско начало се предполага a priori, доколкото обратното само продължава мъката под номадския белег. Номадската дамга, дават ни шанс те, може да бъде измита с отказ от българското име в полза на предполагаемо супериорното македонско. Запечатване на прабългарската нишка в езическия период на историята ни и третиране на името „България“ като ненужен остатък, като рудимент от преминала и завършена епоха. Този остатък, мислят те, не е нищо повече от инерционно онаследен политоним, който е останал по случайност като белег върху снагата на обновената от Борис I вече славяно-християнска държава.

От своя страна, обратно, българският масово споделен възглед се уповава на една изначална синонимия в названията „българин“ и „македонец“, възприемайки второто единствено и само като регионален придатък. Оттук то извежда своя ономастична версия за случилото се, а именно, че след Първата световна война, вследствие на сръбски терор с цел прекъсване на идентификацията с българското име, фокусът се е изместил към регионалния „номен“ и е започнал да образува около него идентичност, която, разбира се, е такава по един несубстанциален, тоест неестествен начин. Злощастните исторически обстоятелства, а именно фактическата разделеност на регионите в различни държави, са довели до това, че периферният, регионалният предикат е заместил същностния, основния.

Забележи, че в тази игра на имена и от двете страни има инвестирана надежда. В македонското въображение има надежда за самоотричане на българите от дамгата на атрофиралото прабългарско име и възвръщане в славянското, разбирай „македонското“ лоно, а в българското въображение има надежда за възраждане на „изкуствено“ трансформираната в македонска изначална българска идентичност. Ако забелязваш, и в двата случая на хоризонта остава презумпцията за възсъединяване в някаква обща правилност. На хоризонта остава еднаквостта, която само временно е дегизирана под грешно име. От българска страна стои надеждата – понякога скрита, но често пряко артикулирана, – че ще настъпи някакво отрезвяване, някакъв душевен „възродителен процес“ при македонците, в резултат на който ще се случи възвръщане към българския „корен“, а от македонска – че ще се получи обратното движение към македонския „корен” за сметка на чергаро-езическия рудимент.

И тогава неволно се запитваш: „Добре де, ако спорът де факто е само за имената, значи ли това в утопичен план, че ако заявим, че не сме българи, а те заявят, че не са македонци, можем да се прегърнем под трето име?“ Задавайки си този чисто утопичен въпрос, освен че чувам шума на приближаващия самосвал, си давам сметка и че цялата тази работа със споровете за идентичността е всъщност жизненоважно занимание за огромно количество хора. Тези хора плътно живеят в този дебат, живеят чрез него, денонощно го обитават в групите по интереси и в крайна сметка изповядват самото това напрежение. И си помислих, че може би напрежението не задължително ще доведе до задълбочаване на разделението, а по-скоро може да доведе до собственото си снемане в определен момент. Този напрегнат и адски невъзпитан дебат около идентичността всъщност отваря и много врати за взаимно разбиране. Той превръща все повече хора в историци-любители, в краеведи, в родови хроникьори, в изследователи на миналото, може би по-скоро в митологичните му аспекти, но все пак ги държи в дейно усърдие по отношение на границите на идентичността им. А от това все пак може в по-далечен план да произлязат и някои добри последствия. Не в съвсем близко време. Малко по-нататък.

Защото напрежението между двете общности трябва някак си да се изразходва, за да се снеме; и по-добре да бъде снето по този начин, чрез изконсумирането му във виртуални побоища, отколкото да се поддържа пасивно-агресивен сепаративен мир, който да таи скрита враждебност. Сепаративният мир предполага да стоиш с гръб към границите. Той предполага да държиш границата, включително и инфраструктурно, задънена, да правиш от нея „кьорсокак“, ако си послужим с този красноречив турцизъм.

Напротив, сегашното интензифициране на спора за идентичността може би в последна сметка ще доведе до успокояване, най-малкото поради изразходваната агресия и настъпилата след нея умора. Така, както преуморените фронтови войници вечер след поредно сражение скришом излизат от противоположните окопи и се срещат на браздата, за да споделят остатъка от ракия в манерките си. Там именно те стават приятели. Вече наблюдавам моменти, в които дори най-крайните националисти от двете страни в определен момент забравят патоса и започват да проявяват чувство за хумор един към друг. Дори и това вече се случва. Започват лека-полека дори да иронизират опорните си точки, а опонентите пък започват да разбират тази ирония и да отвръщат на нея с ирония, което е знак, че напрежението в един момент ще спадне за добро.

Д.В.: Не е ли този спор за името неизбежен ефект на суверенизма на двете държави? Македонците имат силно развита „югоносталгия“, веднъж, защото чрез Югославия са получили своята автономия, своя, пък макар и само частичен суверенитет. И, разбира се, второ, те са се чувствали, както и всички югославяни, част от едно превъзхождащо другия изток пространство – доста по-западно, не в географски смисъл, доста по-европейско, по-отворено спрямо нас. Сега малко се е обърнала монетата – ние сме „западни“ спрямо тях като членове на ЕС. Но във всеки случай спорът за имената е суверенистки спор: той е спор за това кой има правото да решава за точното име? Щеше може би той по-лесно да бъде решен, ако преди да го поведем, взаимно си бяхме отстъпили по малко суверенитет, приемайки започването на преговорите на Македония с ЕС. Ветото върху началото на преговорите за присъединяване значително отдалечава според мен възможността за намиране на решение в този разговор – то е тропане по масата. А ти смяташ, че това, че сега разговорът е опрял, така да се каже, „до кокал“, ще го направи по-сериозен!?

Я.Г.: Да. Аз мисля, че трябва да търсим – или поне аз лично се опитвам да търся – в настоящото стечение на обстоятелствата и някакъв позитивен ефект. Понеже ние двустранно не се вземаме достатъчно насериозно, ми изглежда, че това няма как да се промени без някакво разтърсващо събитие, каквото именно беше ветото. То безспорно е негативно събитие, но поне поставя ребром премълчаваните аспекти на враждебността: то разтърсва. След такъв сблъсък можеш да прогледнеш истински за другия, за сериозността, с която той се отнася към тези въпроси. Дори чрез неговата агресивност като носител на претенция. В другия случай често се загърбва самият въпрос, защото не се сблъскваш челно с крайността на другия. Тук има и възможност за болезнена психоанализа.

Например моят работен престой в Македония ме срещна с реалности, с които иначе не бих могъл да имам директен досег. Много е важно човек да се срещне с директните обстоятелства и по някакъв начин да ги изпита, да ги понесе. Въпреки че аз, според даденостите на професията ми, общувам в култивирана среда и в моя случай с доброжелателни хора. Все пак в ежедневните срещи извън тясната среда на театъра, можеш да усетиш голямо ветрило от реакции, които не са свързани задължително с лошо отношение. Напротив, в много случаи и с много добро, но винаги с едно наум. И сега, когато вече имам много добри приятели в Македония, разговорите с които са действително приятелски, и то не в дипломатическия, а в сърдечния смисъл на думата, тоест реално приятелски, вече се научих да виждам всичко и през техните очи, през тяхната перспектива. Мога да си представя всяко изявление, на който и да било наш говорител по македонския въпрос как звучи в техните уши. Развил съм емпатичен македонски слух, така да се каже. Слух, който винаги ме държи и в другата перспектива към случващото се и ми дава възможност за съчувствено отношение към противоположната страна. Постоянно наум си казвам: „Те какво ли изпитват в този момент?“. Има и друго важно нещо – при пряк контакт нивото на предразсъдъците спада, защото някак си самото лично присъствие в споделено пространство опровергава негативните митологеми. Не всички българи се оказват агресивни фашизоиди например и не всички македонци – култивирани в идеологически парник.

Д.В.: „Хуни“, „татари“, „фашистички окупатори“?

Я.Г.: Да, при съвместна работа температурата на „татарлък“ и „фашизоидност“ някак си спада. Както пропагандата и предразсъдъците работят чрез изключване на другите, така пък изключването, като се видиш с някого очи в очи, работи пък обратно срещу пропагандните клишета: „Я виж, не всички българи били „фашисти“! Оказва се, че имало и други българи!“, „Българите не били всичките баш толкова прости! Ето че имало и по-сложни!“ Както и реципрочното. Изведнъж и българският език се оказва много по-богат, отколкото онзи, който чуват в ежедневните кавги и който, така, с едно презрение, им се струва селски език. И на нас македонският започва да ни се явява в своята усложненост и задълбоченост, понеже, работейки с интелигентни хора, влизаш в разните нюанси на превода, с тънкости в сленговите и нормативните употреби и така лека-полека на лично ниво стените падат. Нашите инстинктивни предразсъдъци, които функционират по огледален начин, също падат, защото и ние на епидермално ниво разпознаваме македонския като архаично-диалектен селски говор, но когато влезем в него през акумулираните вече литературни образци, а и в разговори със задълбочените му носители, нещата се променят.

Тук си припомних как още през 90-те години в Хамбург участвах в едно театрално изследване на DV8 Physical Theatre, чрез което експериментално установихме огледалността на предразсъдъците при съседните народи. Това, което единият си мисли за другия, това вторият си мисли за първия. Абсолютно огледални негативни митове. Тогава се разпитвахме взаимно с един румънец и го установихме отвъд всякакво съмнение. Натрупването на негативни митологии отвежда обратно в първичните фази на морала, където нещата много ми напомнят на онова известно етнографско изследване, в което хора от две съседни племена (май папуаси бяха) отговаряли на етнографи кое е добро и кое е зло. От едното племе казали: „Лошо е, когато от другото племе дойдат, запалят ни селото, изнасилят жените ни и ни вземат в робство“. А кое е добро? „Добро е, когато ние отидем при другото племе, запалим им селото, изнасилим жените им и ги вземем робство“. В ситуация на изострена идеологическа поляризация заработва базовият инстинкт.

А когато започне сблъсък от друг порядък, символен, тогава в сблъсъка се опитваш да осъзнаеш основанията на другия, но започва да се формира и някакъв коректив спрямо теб самия. Например комфортът на моята българска идентичност беше вътрешно поставен на изпитание през цялото време в Македония. Защо? Защото постоянно осъзнаваш, че един поглед върху света или върху определена територия, култура или нейното развитие може да има и съвършено различен прочит. И колкото и тези погледи да са върху едно и също нещо и уж да се припокриват, те създават два съвсем различни разказа за реалността и оформят два трудно съвместими свята. И докато ние не успеем да си представим как другите си представят и вярват в своята реалност, много трудно можем да разберем какво всъщност ни се случва на нас самите. Както казва Гадамер: „Образованието означава възможност да гледаш на нещата от гледната точка на другия.”

Д.В.: А какви елементи на българската национална идентичност или на българския исторически мит според теб могат да бъдат преосмислени? Аз се сещам поне за две неща във връзка с македонския национален мит, които проблематизират българския. Едното е, разбира се, окупаторите фашисти. Ние мълчим за това, че сме били съюзници на Третия Райх, или най-малкото не обичаме да го подчертаваме. Това в нашата историография се описва като неизбежност: била е принудена България, Борис, да подпишат… Има такъв елемент, разбира се, защото немската армия е оттатък Дунава и ще мине до Гърция, така или иначе, въпросът е как, с какви жертви? Но после държавата ни се държи като лоялен съюзник на Райха – изселва, изпраща на смърт македонските евреи, води, макар и съвсем минимални от гледна точка на числеността на жертвите, но все пак битки с техните партизани. Тоест ако не за цялото население там, то със сигурност за една част от населението българската армия е била вражеска действително.

И другото нещо, за което се мълчи, е, че благодарение на комунизма, на победата на Съветската армия в крайна сметка, те извоюват своята независимост в рамките на Югославия. И една от причините – носеща конструкция на техния национален мит – е, че техните партизани, които воюват с българската армия, са представяни – доколкото македонските комунисти доминират в АСНОМ[2] – като националноосвободителна армия. В този смисъл комунизмът при тях има друга – националноосвободителна, еманципативна, но и антибългарска – окраска, която днес особено ревностно се поддържа от наследниците на някогашните комунисти.

Така те са по-малко склонни да ревизират наследството на комунизма, а ние пък мълчим, че тяхната държава е наистина създадена точно от хората (макар и малцина да са били), които българската армия е преследвала. Нали все пак преследваните партизани са тези, които благодарение на историческата конюнктура са създали македонската република и са вградили в идеологическите ѝ темели антибългаризма си?

Я.Г.: Аз смятам, че тези неща спокойно може и трябва да се заявяват, но да се заявяват с необходимата степен на детайлен анализ. В този смисъл трябва безусловно да се признае сътрудничеството с Третия Райх, но трябва и да се уточнява, че то не се е случило поради идеологическа екзалтация или лоялност на българския цар към Хитлер, а под принудата на обстоятелствата и като единствена възможна алтернатива на потопяването на България в кръв. Преди години обаче се занимавах с един филмов проект и ми трябваше информация от Музея на Холокоста в Скопие. Отидох, разгледах го и забелязах, че цар Борис III е изведен в ролята на главния негативен герой. Това влезе в сериозно противоречие с лично чутото от мен малко по-рано на възпоменателно събитие в Бостън от оцелели български евреи, живеещи отдавна в Израел, които пък говореха за цар Борис едва ли не като за светец. Тези две противоположни крайности трябва винаги да се имат предвид едновременно.

И в това е трудността на задачата. Как да удържаме противоречивостта на историческите личности, на които имаме склонността да придаваме редуцирани характери: най-големия злодей или най-чистия светец. От видяното в музея, покрай иначе верните неща, можеше да се остане с впечатлението, че цар Борис е бил едва ли не ентусиазиран приятел на Хитлер, да не кажа натегач, докато в същото време множество преки свидетелства, при това и от израелски автори, говорят за точно обратното. Абсолютизирането на всяка една от тези две представи неизбежно произвежда пропаганден ефект. Част от картината се замазва и се създава предпоставка за самосакрализиране и стигматизиране на другия. Това с основание се критикува например от Катерина Колозова[3], която провежда вътрешна критика в Македония като посочва това самомнение, което отправя всички представители на македонската нация в зоната на изначалната праведност, а на българската – в зоната на изначалната вина. A priori фашисткият народ (българският) срещу a priori антифашисткия народ (македонския). Между другото, мисля си, че именно противопоставени една на друга на база „фашизъм – антифашизъм“, двете нации се доразделят и етнически, но вече през принципа на праведността. Самооблащаването става реципрочно на нашето премълчаване и пак зацикляме в митологеми.

В този смисъл аз съм човек, който категорично е за това да се признае участието в депортацията… Не че тя не е призната, призната е, но някак си с половин уста. Трябва да се признае с изясняване на условията, при които се е случила: при върховна юрисдикция на Германия върху окупираните зони. И, да, наистина се е случила. Това българската държава трябва да го каже недвусмислено. В момента, в който го направи, част от напрежението ще се снеме. Но само част.

Д.В.: Би трябвало българската държава да се извини за това.

Я.Г.: И трябва да се извиним, да. Това е най-нормален, хуманен, така да се каже, жест. Същото би могло да се случи и за всеки друг акт, който има такъв хуманен аспект. Защото наистина има убити хора в борбите с партизаните, а роднини на тези хора са живи и днес и носят това като травматичен спомен. Абсолютно нормално е това също да се признае и те да получат своя хуманен жест. Това изобщо няма да промени факта, че друго голямо множество от хора е възприемало българската армия като освободителна. Защото и това също е вярно.

Д.В.: Може би жест на съчувствие, не точно на извинение в този случай! Като да се подчертае, че българската армия в онези условия е преследвала не македонци, а партизани, както е преследвала партизани и на собствената си територия. И разговорът да се пренесе към оценка и на партизанското движение, и на комунизма, а не към етническите разделения. В крайна сметка според мен въпросът е историята да бъде откопчана от ръцете на етно-суверенистката държавна пропаганда – и от двете страни – и да бъде оставена на спокойно историческо изследване и на обществен дебат. Защото пропагандата е именно елиминиране на модалностите, на нюансите и на начините, по които нещата са се случили, на техните аспекти – тя работи като брутална генерализация. Всяка пропаганда е такава, включително всяка национална пропаганда – и македонската, и българската. Дали не е по-добре тогава, както мнозина по-либерално настроени и от двете страни на границата казват, историята да бъде оставена настрана, на историците, за неопределено бъдеще, както и за публични граждански дебати, разбира се? Но със сигурност историята да бъде извадена от контекста на политиката, на междудържавните отношения и на преговорите в момента?

Я.Г.: Тук ще ти дам един малко неочакван отговор: не зная дали е по-добре. И ще ти кажа защо не зная. Въпросът е, че историческият дебат има обществена значимост, когато третира конфликт, в който ангажира обществеността директно. Обратно, в момента, в който този конфликт се остави на професионалните общности, тогава общественото мнение престава да се интересува и възстановява комфорта си във вече съществуващите идеологически клишета. Тогава всички спокойно и безпроблемно остават в своите си митологеми, защото на исторически конференции ходят малко хора, в детайли и нюанси навлизат малцина, а базовата неяснота или базовото припокриване на тези идентичности пак остава проблематично и конфликтно. Просто историците ще излязат от фокуса на внимание и ще потънат в своята си професионална сфера. И без тях любителите-историци, ентусиастите-историци ще продължат по същия начин, както и досега, да циклят във въпроса посредством стари карти и изрезки от стари вестници в социалните мрежи и с все същата предишна цел – да намерят доказателства за собствените си убеждения по въпроса. Не знам дали имаш наблюдение колко много са пишман-историците, които боравят с извори по един съвършено наивен деконтекстуализиран начин и са въоръжени с арсенал от всякакви „доказателства“ във всеки един момент. Всъщност тяхното основно предназначение е да отбраняват идентитета, а не да го разширяват с нови аспекти, които според тях всъщност го застрашават. Привеждането на доказателства за предварително усвоена теза, която нямаш никакво намерение да ревизираш, независимо какви са доказателствата на другия, води до зацикляне. Перформативите се повтарят до болка като долитащи от прескачаща грамофона плоча. Това е война на клавиатурите и усърдието – кой ще издържи да повтаря по-дълго.

В този смисъл може би било по-добре Македония по-бързо да влезе в ЕС, да се отвори границата, да тръгне обменът, но трябва да е ясно, че и това няма да стане психологически безболезнено. Не и толкова безболезнено, че да не остане усещането, че единият е излъгал другия. Защото сега усещането за обида и излъгани надежди е в Македония, а тогава то ще се пренесе в България.

Но както казах преди малко, раните се лекуват със срещи очи в очи. Противно на тезата на крайните поддръжници на ветото. По отношение на професионалните исторически общности обаче мисля, че задълго ще останат бариери, защото съдейки от това, което пишат най-либералните български историци, които са против ветото, и какво пишат техните най-либерални македонски колеги, базови несъгласия пак ще има. Например по отношение на етническото самосъзнаване на възрожденците или по разликата в етническото и политическото самоосъзнаване на революционерите от БМОРК, ТМОРО, ВМОРО, ВМРО и крилата му. Какви са Гоце, Даме, Гьорче и другите? Това са засега нерешими въпроси.

Даже проблемът с иредентистката окупация, наричана упорито „фашистичка”, изглежда по-лесен за решаване от тези двата. Защото евентуално признаване на българска идентичност на революционерите по болезнен начин иззема фундаментите, на които се гради националната идентичност в Македония. И това, което се случва в момента, втвърдяването на митологемите и надигането на антибългарските гласове, е в защита на тази идентичност. Ако аз се поставя в позицията на днешен македонски историк, даже такъв с феноменална критическа рефлексия, на когото неговата собствена общественост е делегирала мисията да отбранява темелите на македонската идентификационна памет, той, дори да има тонове доказателства за противното, няма да се отметне от своята мисия. Просто защото има някои неща в живота, които са по-базови и по-силни и от най-неопровержимите доказателства. И те са свързани с онова, което Фройд нарича свръхаз, на колективната санкция на който после ще подлежи всяко индивидуално мнение на всеки индивидуален историк.

А санкцията ще бъде много тежка. Виждате какво се случва с певеца за Евровизия. Тези, които дори и малко се отклоняват от мисията за защита на идентичността, просто гърмят като бушони. Един по един. И стават жертви на нещо сходно с публичен линч. И опитът им е травматичен. Дотам, че направо им се чудя как изобщо се решават. Защото колективната памет после ти отмъщава асиметрично, ако приемеш твърдение, което я дефундира. Като заявяваш неща, които според нея, в нейния си собствен страх, ѝ отнемат фундамента. Заради травматичността на този процес не е зле да поотмине пушилката, да спадне поляризацията между обществата и да се ускори обмена в съвместните дейности от всякакво естество. Всичко това ще подейства като терапия на ежедневно ниво, но съм песимист за бърз прогрес на терена на професионалните заключения при историците.

Д.В.: Не само пишман-историците, но и професионалните историци продължават да се замерят с разноречиви цитати, каквито има в изобилие. Гоце веднъж казва „сите сме българи“, а на друго място казва, че само с вътрешни сили, без България, Македония ще се освободи. И двете страни се замерят с фактология, често произволно избрана, според защитаваната теза. А пък това са противоречиви исторически личности. Кръсте Мисирков има всякакви периоди в своята биография. Тоест цялата история на самоопределянето на македонците е много сложна. И след 1878 г. те наистина са били подложени на тройна пропагандна война между Гърция, България и Сърбия. Това е още травма за тях, още от края на XIX век. А макар интелигенцията през XIX век там да се самоосъзнава като българска, все пак македонизъм има още от 1870-те години, тоест много преди с Берлинския договор Македония да бъде откъсната от България. Македонизъм, който е изцяло за самостоятелност за Македония. Тоест в историческите извори виждаме много и разнородни идентификации…

Я.Г.: Имаш предвид Пулевски и Чуповски ли? Ранните македонисти?

Д.В.: Не съм специалист. Имам предвид една статия на Петко Славейков, от началото на 70-те години на XIX век, която наскоро прочетох препечатана в сп. Култура[4]: там той се бори срещу и влива патриотичен разум в главите на македонистите. Но за да се бори с тях още тогава, тях трябва да ги е имало, нали?

Я.Г.: Така е, но за да се оформи контекст, винаги трябва да се имат предвид повече едновременни примери и техните нюанси. В случая например, докато Славейков влива ум на едни, цели други общности в македонските предели вече по собствена инициатива са отправили молба, при това в един от случаите и първи от всички, за да поискат  българска екзархия. От това сякаш следва, че докато едните са тръгвали по пътя на разликите, други не са мислели за себе си като за нещо различно от българите, или най-малкото са мислели за идентичността си като за съвместима, или за такава, която се побира в рамките на по-голяма обща. Сложността на ситуацията идва от това, че има много нюанси в различните случаи: различно мислене за етническите параметри, езиковите параметри, културните параметри, фолклорните параметри, еклектично смесване на горните и прочие. Всичко това варира в различните случаи, а често се случва и на полето на биографията на една и съща личност в различни периоди от време. Един е македонист и български опълченец с пенсия от правителството, друг заминава за Русия и няма никакъв досег с България, трети в София се осъзнава като македонец, а в трети страни като българин и т.н. Пълно е с противоречия, които подлежат на изясняване и детайлизация. И може би тъкмо противоречивите личности са примерите, които трябва да разглеждаме. Добре е да се вглеждаме и във възможностите за съжителство на повече от една идентичности при такива хора. Ето, при Кръсте Мисирков даже има няколко на брой такива периоди…

Д.В.: Много пъти се преобръща, да.

Я.Г.: В тази сложност има нещо напрягащо, но и нещо, което трябва да ни доведе до спокойно приемане на парадоксите. Проблемът е, че колективната памет, колективното въображение трудно помнят неща, които имат нюансировка. Те трудно се справят с нещо, което само по себе си е плаващо. За да влезе нещо в колективната памет, то трябва да има твърда стойност. Да е това или да не е това. То трябва да е категорично, а в тези случаи не е. За да може да стане национална идеологема, то също трябва да е категорично. Затова е проблемът и с Гоце Делчев. Как така общ? Такъв или онакъв? Как така политически един, пък етнически друг? Макар и твърде вероятно, за хората това е объркващо. Нуждата от съвместяване на противоречия ги напряга неимоверно, защото е тежка за разбиране, тежка за последваща идентификация. Как да се идентифицира колективното съзнание с недоопределен субект, който е така, пък и онака. Идеологемите търсят опростяване и за да се случат от двете страни на границата, просто придобиват противоположен знак.

Д.В.: Всъщност устойчивата и категорична колективна памет се прави от вече създадената национална държава, от нейната пропаганда и от нейното масово и хомогенизиращо паметта образование. А пък ние говорим за един период, в който все още няма национални държави и съответно държавно образование. Националните държави все още предстоят – до 1878 г. за България, до 1944 г. за Македония де факто. Макар че македонците попадат под стандартизирано сръбско държавно образование след Първата световна, и за кратко – по време на Втората световна – под българско. Но преди това няма стандартизирано държавно преподаване на историята – до малко по-рано при нас, до малко по-късно при тях – около половин век е разликата. И както от днешна гледна точка, със задна дата ние ругаем онези българи, които са се гърчеели, а така е било първоначално с българската интелигенция в края на XVIII век – гърчеела се е, нали затова ругае Паисий: „Поради что се срамиш…!“

Има и пропагандни акции – аз сега чета новия двутомник[5] на Благовест Златанов, колегата-българист от Хайделберг, в който той описва дебатите във Великобритания – точно около Илинденско-Преображенското въстание – за това какви са македонците. Кеймбридж чрез едни фолклористи прокарва тезата, че те са гърци, други известни фолклористи застават на тезата, че са българи. Зад тях стоят местни лобита – Пенчо Славейков зад българската акция. Това е 1903–1904 г. Западът говори за нас. И говори по този разноречив начин, който донякъде е и реалистичен, защото действително консолидираната национална идентичност е постижение на националната държава. И макар доминиращата езикова и културна общност по македонските земи изглежда да е в най-близко семейно родство с българската, все пак там има български, гръцки, сръбски и мюсюлмански училища, кръстосват се пропагандите на съседните държави и има хора, които тръгват в една или друга посока на идентификация: някои като Кръсте и по „пет пъти“ я сменят! И може би именно тази неопределеност, тази ситуация на несигурност, доколкото продължава твърде дълго – над половин век – в крайна сметка подхранва македонизма: „Стига сте ме дърпали на разни страни! Аз съм си македонец!“ А когато толкова дълго са те дърпали на разни страни, накрая намразваш този, когото чувстваш най-близък, но който така и не ти е дал убежище. И антибългаризмът, за жалост, разцъфтява.

Я.Г.: Да, така е, но нека върна разговора там, откъдето тръгнахме и където според мен ще продължава да бъде проблемът: че не бива да подценяваме тази работа с оставащото противоречие между най-либералните хора от двете страни. Защото точно те са лакмусът дали има брод. Вижда се, че в някои основни точки и техните възгледи, въпреки толерантността, са несводими до общо становище. Значи историците от българска страна, които проявяват максимално разбиране към другата страна, стигат до една точка, от която нататък също изглежда, че няма път. Напротив, има стена и други хора от другата страна на стената. Те може да са приятели и даже в определени случаи да се превеждат едни-други, и все пак дори и те, подаващите ръка, имат една последна червена линия за прекрачване, която ако си позволят да прекрачат, ще бъдат публично остракирани и обвинени в предателство в собствените си страни.

Точно тази линия е истинското препятствие. Последната линия, над която тегне страхът, че бъде ли премината, ще се заличи разликата, ще се срути фундаментът, който конституира различието. Ето тук сякаш е заровено кучето. Затова и един от запалените историци-любители от македонска страна веднъж беше написал на стената на един от нашите най-либерални и най-толерантни историци: „Ти си само лаjт верзиja на Каракачанов!“. Какво трябва да значи това, освен че последната червена линия е просто непреодолима? Ето, ти протягаш ръка, изживял си, дето се казва, живота си в архивите, познаваш документите и максимално се опитваш да се приближиш до другата гледна точка, но все пак не можеш да си позволиш да кажеш: „Не, тези хора изобщо не са се мислили за българи!“ Ето тук някъде разговорът спира, защото във въображението на другия това е просто смекчена версия на същото, което казва и Каракачанов. И тук се удряме в стена.

Това е нещото, което ме притеснява мен – че и в случаите на най-голяма близост има точка на разделяне и тя ще остане да боде като камъче в обувката, независимо от това какво политическо решение ще се изработи. Взаимоотношенията имат лимит в зоната на доверието, който понастоящем не може да бъде снет. Там е и там ще си остане още дълго. Но като се замисля, за някои от македонците вероятно това е още по-неприятно. Макар и да усещат близост, те вече отдавна ни смятат за чужди. Но не ги дразни толкова нашата чуждост, колкото ги плаши непризнаването на тяхната наличност. И в това има нещо, което минира всички взаимоотношения – културни, икономически, политически, а вероятно и лични.

Дори и когато – не знам дали забелязваш – българската държава заяви чрез своите основни представители, че признава тази идентичност, както често напоследък прави, това пак е недостатъчно. Защото ние заявяваме, че признаваме тяхната идентичност, но чрез своите въпроси към историята минираме нейния континуитет и проблемът се възражда. Така на тях им изглежда, че я признаваме и отнемаме едновременно. С един жест.

Д.В.: Да, ние им признаваме 70-годишна идентичност без собствен език, т.е. идентичност хем новоизлюпена, хем безгласна.

Я.Г.: Точно така, безгласна. Или не – гласна, но едва от 1945-а насам. Но мисля, че в момента, в който паднат трите болни точки: Самуил, Преродбата и ВМРО, ако се намери формула, под която да са общи – тогава България веднага ще признае и езика. Проблемът е, че македонците няма как да са сигурни, че това ще се случи. И аз ги разбирам. Нито пък, да бъдем честни, са изобщо готови да ги споделят. Въпросът за динамиката на идентичността е всъщност толкова сложен, че понякога се онагледява даже с метафори. Запомнил съм такава метафора на един от членовете на македонския литературен кръжок в София – Михаил Сматракалев, с поетическия псевдоним Ангел Жаров. Заедно с Вапцаров, с Венко Марковски членуват в кръжока. Тогава с изключение на Вапцаров, другите членове на кръжока пишат поезия на родните си говори. Вапцаров обаче пише друг тип поезия…

Д.В.: Вапцаров е модернист.

Я.Г.: Да, точно така, той няма етно-фолклорен поетически профил. Но пък се радва, че другите пробват, макар той самият да не го прави. Та мисля, че Сматракалев даваше пример с една голяма опаковъчна кутия, на която пише „българин“, в която има друга по-малка кутия, на която обаче пише „македонец“.

Д.В.: Бисерът е Македония!?

Я.Г.: Да, рисува една графика на идентичността, в която има външна обвивка и вътрешност. Тази по-съкровената, дето е вързана повече за твоето родно място, по-малката и по-близката до сърцето ти, е македонската.

Д.В.: А черупката е българска.

Я.Г.: Поне за нещо такова говори образът. Този елемент на едното в другото ми напомня, че ние сме позабравили истинския смисъл на думата царство. Приравняваме го към кралство например и така губим част от самочувствието да живееш в царство. Самата дума цар е контракция от думата „цясарь“, тоест Цезар или в немската интерпретация Кайзер. Власт от такъв тип означава само и единствено imperium, а в империята обикновено има повече от един домейни. Поради което и в чуждоезични източници средновековните български царства се обозначават като империи: First Bulgarian Empire и Second Bulgarian Empire.

Факт, който подминаваме мимоходом, е, че от 1908 г. България отново е със статут на царство и нейните аспирации отново се свързват с повече от един домейн, особено след като по-рано е вече присъединен според народно волеизлияние домейнът Източна Румелия. Да не говорим за обсъжданите, но неосъществили се няколко опита България да се сдвои под една корона с други монархии под формата на лични унии – веднъж с Румъния около абдикацията на Батенберг, веднъж с Албания по времето на Фердинанд, че се е мислело и със Сърбия дори. България си е имала своя микроимперски хоризонт на действие. Ние вече отдавна сме изгубили осезанието и самочувствието на граждани на голяма и силна държава поради рязкото свиване в самочувствието и амбициите след втората национална катастрофа. Като човек от по-голяма страна съм се чувствал само в Македония и Люксембург. Навсякъде другаде се чувствам по-скоро като потенциален обект на колониален надзор. Като погледнат на теб като на потомък на „фашистичкия окупатор“, изведнъж разбираш, че във въображението на другия идваш от по-голямо и опасно място, какъвто опит рядко можеш да имаш като българин другаде. Когато отида в Русия, да кажем, имам точно обратното усещане – за една грамадна империя с очевиден капацитет да ме надзирава. Все пак там има над 190 подведомствени народа, и при това положение един народ повече или по-малко, навън от границите или вътре в границите на империята, е почти все същото. Това са характеристиките на голямата империална структура.

Та след независимостта и изобщо през първата половина на ХХ век в България изглежда е била жива тази идентичност на големия и разпръснат в множество домейни народ, който трябва да бъде събран. В резултат на това е и експанзионистичната тенденция на българската държава, чиято цел винаги е била да събере всички домейни на голямото българско землище с огромната си за времето армия. Хората от наше време отдавна сме загубили усещането за този бивш гигант на полуострова, който гази и мачка. Всъщност ние, поколенията родени след националните катастрофи, никога не сме имали представа от това самочувствие просто защото не го помним този гигант. Ние сме просто наследствените потребители на двете национални катастрофи. Но у македонците има онаследено опасение, което възпроизвежда у теб това усещане. Начинът, по който поглеждат на теб, понякога те сепва: „Толкова ли сме пък опасни?“. Та ние, съвременните българи, нямаме усещането, че носим размаха и самочувствието на третото царството, което воюва на всички фронтове от Тулча до Охрид и от Дунав до Бяло море, но ми се струва, че другите ни свързват с такава застрашителност и опасност да извършим големи поразии. Имал съм подобен опит и с гърци. Дори раздаването на български паспорти генерира подобно напрежение в Македония. Викат му „тивка асимилация“, тоест тиха асимилация.

Д.В.: Български паспорти за европейско гражданство…

Но по-важното, което казваш: няма как да не признаем, че Македония е част от последния български имперски проект, какъвто е проектът за голяма Санстефанска България. Това според теб е късният, третият и последен български имперски проект. И той само благовидно е прикрит зад национална идеология! Този имперски проект е причината, поради която ние не им признаваме идентичност? Защото този трети имперски проект е консолидиран и маскиран като националистически.

Я.Г.: Не съвсем. Мисля, че третият проект по характера си е иредентистки, тоест идеологически е основан в стремежа за етнонационално обединение, но е заченат и предприет със самочувствието и авантюризма на сила от имперски тип, базирано на несъразмерно по-голямата тогавашна военна мощ на България спрямо другите славянски балканските страни и спрямо Гърция. Ако проверите изходната численост на армиите, дори и без опълченията и допълнителните рекрути, е съвсем очевидно, че България е тогавашната Прусия на Балканите. С което е вървяло и съответното самочувствие, каквото трудно можем да си представим днес. Този синтез между имперско самочувствие и иредентистка мечта, въплътен в образа на Санстефанска България, стъпва върху плътното вътрешно убеждение, че проектът не е просто хегемонистична амбиция, а освободителна война, базирана на демографската картина в българското етническо землище. Също и на това, че този проект никога не е искал нещо повече от самото това землище в неговите действителни граници. И когато започнеш да дебатираш по този въпрос, обикновено те насочват към спорната зона и безспорната зона в Македония от българо-сръбския договор от 1912 година. Е, спорната зона, аргументират се, е тази с по-дифузната етническа картина, докато безспорната си е била предварително призната за българска. Любопитното е, че преди време чух в интервю на Васко Ефтов с експремиера Любчо Георгиевски, че по време на мандата на последния е постъпвало предложение за размяна на територии с албанците и предлаганите зони са били все важни точки от някогашната спорна зона: Дебър, Гостивар и Тетово. Изглежда зоната латентно си остава спорна, но този път не между сърбите и българите, а между македонците и албанците.

Д.В.: Тези зони са част от зоната, която е била спорна и през войните!?

Я.Г.: Да, ситуацията там отдавна е етнически дифузна и това само по себе си не е някаква новина. Новината по-скоро беше в това, че са били предлагани разговори за размяна.

Д.В.: Каквато дифузна е била ситуацията и в Егейска Македония до войните.

Я.Г.: И тук проличава разликата между унитарните национални държави и многонационалните империи. Вярно е, че националните държави възникват при разпада на големите империи, но в тях имперският импулс не изгасва, а просто се пренасочва от завземането на нови територии, които трудно могат да бъдат покорени и удържани, към хомогенизиране на вече наличната демография, включително чрез етнически прочиствания и размени на население. Националните унитарни държави трудно търпят различия в езика, в културата, дори и малки. Империята напротив, толерира малките разлики и особености, даже ги подразбира. Пример за това може да се открие в културните връзки между Русия и Украйна. Преди малко говорихме за Вапцаров, сега ще добавя и Смирненски, които в македонския наратив са двудомни писатели. Какви писатели тогава биха били Гогол и Булгаков? Украинците вероятно ще кажат украински. От друга страна, като едни от най-изявените стилисти на руския език, а и според собственото си усещане за културна принадлежност те какви са? Ами руски писатели. Така, между другото, и Вапцаров е един от най-изявените стилисти на българския език. Това също не може да бъде прескочено току-така и поражда същата необходимост за удържане на тънки разлики, за която говорих по-горе.

Д.В.: Както и Светлана Алексиевич, която всъщност експлоатира целия арсенал на руския език и на съветското наследство, е беларуска писателка, даже дисидентка спрямо Лукашенко.

Я.Г.: Беларус пък в културно отношение е даже още по-интегрирана от Украйна в руското културно пространство. Познавам хора и оттам, и от Украйна, които творят и пълноценно функционират в рамките на руския културен ареал и на пълноценен руски език. Те, разбира се, имат силното си вътрешно усещане за своя обособена етническа и политическа принадлежност, но културно и езиково оперират в рамките на по-широкия културен ареал. С България и Македония нещата са стояли по подобен начин преди повече от 75 години, но случаят вече е доста по-различен. Връзката е била прекъсната и вече не прилича много на онази в предвоенния период. Ако сега например пишеш литературни произведения, просто трябва да бъдеш преведен на този език, няма начин. Аз например разбирам и чета спокойно на македонски, но от това не следва, че мога да седна и да напиша статия или аналитичен текст на същия. Не бих могъл да го направя. Ще се наложи или да ме преведат, или да ме прочетат и разберат на български. А говоримо пък работя на един такъв странно смесен говор… Допреди да науча правилото за преноса на ударението върху третата сричка от края на думата, просто си цепех на български, теглейки произволно ударенията напред според общата интуитивна логика за движение на запад в диалектния континуум, и упражнявах съзнателен контрол върху е-тата, който следва да се упражнява западно от ятовата граница. После си добавих македонска клавиатура в телефона и взех да пиша есемеси на македонска кирилица, а накрая стигнах дотам да направя веднъж забележка на актьор да не спряга излишно модалния глагол „мора“ в сценичен диалог. Но всичко това си остават само куриози от опита на един филологически любопитен турист, не на човек, който е овладял езика. Дори на семантично ниво има разлики в двата езика, с които човек трябва да внимава, за да не изрече някоя глупост, която иначе му се струва съвсем логична.

Д.В.: Добре де, а какво да направим? Хрумва ми веднага някакво помирително правосъдие, или по-скоро помирителни разпри в духа на това, което предлагаш. Помирителни публични караници ли трябва да се проведат?

Я.Г.: Те в момента се случват. Заинтересованите от караницата са много и вече са намерили своя път. Те имат широки форуми в интернет и си се псуват ежедневно. А на още по-широките части от населението това ще им се случи на живо, когато падне границата. Мисля, че с доста по-малко псуване. В директен контакт човек е по-внимателен. Но няма как да очакваме, че този процес ще бъде съвсем безболезнен и безконфликтен. Виж, в това отношение нямам съмнения. И все пак напрежението може да спадне само при отваряне. При затваряне то няма как да спадне. Капсулирането ще продължава. Кому е нужно това принудително гетоизиране? Може би тук има и нещо в стратегията на българската държава, за което аз не мога да си дам докрай сметка. Може би имат някаква по-точна представа за целите и тактиката си, но аз нямам капацитета да я съзра. Просто наблюдавам как начело с ВМРО всички тичат по десния фланг на игрището и с върховистки патос влизат твърдо с бутонките, но стратегическата цел на този тип активност засега ми убягва. Особено когато в центъра на терена самотно тича една-единствена политическа сила, а зоната на лявото крило е изцяло пуста.

Мисля си обаче, че тази твърда политика ще продължи още известно време, и то независимо от това дали ВМРО ще влезе в парламента. По този въпрос в българското общество явно има консенсус, който всички партии следват. Смятам обаче, че почти никой не си дава сметка каква голяма жертва правят определени интелектуалци от западната страна на границата, които се опитват да подадат ръка, с което буквално стават курбан. Подлагат се на силна колективна атака само и само да поставят диалога на такива релси, на които някой би могъл изобщо да чуе някого. В своите си обществени условия те направо се самоостракират, спечелват си огромно количество врагове, невероятна ненавист и попадат в максимална изолация от собствената си среда и окръжение, докато същевременно тук пружината продължава да се пренатяга, което поставя интелектуалната им честност там в още по-тежки условия. Даже не мога да си представя как те самите се решават на това. Питам себе си бих ли имал същата тази смелост в подобна ситуация и никак не съм сигурен.

Мисля, че малко повече такт и вникване в сложността на чуждите обстоятелства няма да са ни никак излишни. Особено с оглед на това, че за македонското общество това са големи сътресения. Огромни. Тектонични. Не зная колко хора си дават истинска сметка за това. Ние май продължаваме да си мислим, че те просто нещо шикалкавят.

Не би било зле да си даваме сметка за реалния размер на техните крачки, защото те са много големи и се осъществяват за доста кратко време. Все пак натрупванията са на повече от 100 години. Немалко хора лека-полека започват да отварят очи за някои факти и имат интелектуалната смелост да ги отчетат. Аз просто им свалям шапка.

В състояние съм да разбера и хората, които не им свалят шапка, а се включват в хора на линчуващите. Сред тях също има мои приятели, които не мога да виня. Те усещат това като директно предателство и ги боли. И това разбирам. Точно затова ситуацията изисква изключително завишено взаимно чувство за такт. Аз лично, когато общувам с хора от Македония, се опитвам да бъда максимално внимателен по всички тези въпроси. Старая се да не предизвиквам никакви болезнени изживявания. От това не следва, разбира се, че си кривя душата и изказвам твърдения, в които сам не вярвам. Не става дума за двуличие, а за елементарно чувство за такт. Изобщо, ако всеки попаднал в полемична ситуация по македонския въпрос, се постарае да говори така, сякаш негов много скъп и близък човек от другата страна на границата го слуша в този момент, много от този грубиянски вой би бил избегнат, а с това не биха били нанесени и множество вътрешни рани. Трябва да бъдем изключително внимателни, защото всичко в тази ситуация наранява. Трябва да внимаваме дори със самото внимание, което след определена граница се превръща в снизхождение, а снизхождението е в състояние да наранява дори повече и от грубостта.

Явор Гърдев е магистър по философия от Софийския университет и театрален режисьор, възпитаник на НАТФИЗ. Един от най-изявените режисьори в България, той има над тридесет и пет представления в родината си и зад граница, представени в София, Берлин, Париж, Лил, Берн, Гданск, Москва, Санкт Петербург, Лисабон, Ротердам, Утрехт, Скопие. Сред пиесите, които е поставял, са: „Хамлет“ и „Крал Лир“ на Уилям Шекспир, „Пиесата за бебето“ и „Козата или коя е Силвия?“ на Едуард Олби, „Квартет“ на Хайнер Мюлер, „Слугините“ на Жан Жьоне, „Марат/Сад“ на Петер Вайс, „Пухеният“, „Ръкомахане в Спокан“ и „Палачи” (постановка в Македонския народен театър) на Мартин Макдона, „Пияните“ от Иван Вирипаев, „Чамкория“ по едноименния роман на Милен Русков. От 2009 г. е член на Европейската филмова академия.

Проф. д-р Димитър Вацов е преподавател по философия в Департамента по философия и социология на Нов български университет. Главен редактор на сп. „Критика и хуманизъм“ и председател на УС на Фондация за хуманитарни и социални науки – София. Автор е на книгите: Това е истина! (НБУ, 2016); Опити върху властта и истината (НБУ, 2009), Свобода или признаване: Интерактивните извори на идентичността (НБУ, 2006); Онтология на утвърждаването: Ницше като задача (Изток-Запад, 2003). Публикувал е редица статии на италиански, руски, френски, испански, полски и английски език. Интересите му са в областта на политическата философия и постаналитичната философия на езика.

–––––––––––––––––––––

[1] Интервюто е проведено в рамките на изследователски проект „Политически употреби на Възраждането: исторически наследства и съвременност“, подкрепен от ФНИ към МОН в края на 2017 г. Подготвено e като оригинална публикация на сп. Критика и хуманизъм, кн. 56, бр. 1/2022, откъдето с разрешението на редакцията то бива изпреварващо публикувано поради актуалността на темата.
[2] Антифашистичкото собрание на народното ослободување на Македонија (АСНОМ), на първото заседание на което – на 2 август 1944 г. – се обявява автономията на Македония и включването ѝ като република в състава на Федеративна народна република Югославия.
[3] https://bgnes.bg/news/prof-kolozova-ot-skopie-vreme-e-za-isto/
[4] Бр. 1 (2974), година LXV, януари 2021: П. Р. Славейков, „Македонскийт въпрос“, препечатано от в. Македония, 1871 г.
[5] Златанов, Благовест, 2020, Сборникът „The Shade of the Balkans”. Участници и контексти на възникването и „Софийският лъв в клетка“. Модели, мистификации и рецепция на сборника „The Shade of the Balkans”. Múnchen: AVM-Verlag.