Eдин забравен документ
Хестър Доналдсън Дженкинс (1869–1941) е американски професор по история. От 1900 г. до 1909 г. преподава в Американския девически колеж в Цариград. След завръщането си в САЩ преподава в различни колежи, обикновено навсякъде е първата жена професор. Независимостта на жените и налагането им в обществения и професионален живот са основни теми в живота ѝ, днес бихме казали, че е била активна феминистка. Некрологът ѝ в „Ню Йорк Таймс“[1] свидетелства за нейната известност като историк, специализиран за Близкия изток. През 1915 т. публикува в известното географско списание The National Geographic Magazine обширна статия под заглавие „България и нейните жени“[2].
Текстът на Хестър Дженкинс впечатлява с подробните описания на характера и външността на младите българки, на старанието им да се учат, на вярата им в напредъка на страната. Статията включва 22 снимки, от които 10 са от авторката. Седем от тях са на нейни студентки.
Освен описанията на българските студентки в Девическия колеж Хестър Дженкинс представя съкратен преглед на българската история и на народните обичаи, свързани със селските девойки. Последното пак със същия ентусиазъм и феминистки патос. Но тук най-вероятно с касае за разказ от втора ръка, тъй като не личи авторката да е имала пряк контакт с хора от селски произход. По време на посещението си в София[3] е била развеждана от нейни студентки, така че сведенията за селските момичета са през призмата на колежанките. Независимо от това тя е хванала – и то в много ранен стадий – основното разделение в българското общество на модерно-градско и традиционно-селско.
Статията е рядко и много ценно свидетелство за зараждането на българския граждански елит и за участието на жените в модернизирането на следосвобожденското общество.
Българските колежанки
С нескрита симпатия Хестър Дженкинс описва външния вид на българките:
„От всичките девойки от Ориента, с които живях по време на деветгодишния ми престой в Близкия изток, българките най-много ме заинтересуваха. Те наверно са най-малко ориенталската от осемте или повече националости, които можете да срещнете в колежа в Константинопол, където бях професор. По цвят те са по-светли и с по-бяла кожа от арменките, гъркините и персийките, значително по-високи и по-едри са, имат повече енергия и по-малко от унесеността на туркините.
Българските момичета са склонни към закръглени форми, а много от тях имат кръгли, едри лица с пълни розови устни и тръпчинки. Това впечатление се подсилва от начина им да носят косите си на плитки, увити около главата. Човек може да види изобилие от тъмни коси в България, но също така с удоволствие забелязва и топли кафяви оттенъци, кестеняви кичури и от време на време златисто-кестеняви глави. Едно от най-красивите момичета, които някога съм виждала, беше българка с коса на великолепни вълни с меден цвят, чиста бяла кожа, красиво разположени сиви очи, деликатна уста, малки бели зъби и с осанка и движения на принцеса.
Румените бузи на много от българките са приятно разнообразие сред тъмните или бледи лица на арменките и гъркините. Очите им по принцип са по-малки и не са толкова отнесени като ориенталските. Гледат те право в лицето, с повече искреност и по-малко съблазън.“
Съвременни автори най-вероятно ще се намръщят на оценъчността на описанията и на подреждането на детайлите в черно-бял контраст – положително е да не си ориенталец, да си със светъл тен, да си висок и енергичен, а не с тъмна кожа, дребен и елегично-отнесен. Но да не забравяме далечното време, още не чувало за политическа коректност.
Кои са тези момичета?
За да се разбере кои са били студентките на Хестър Дженкинс, би трябвало да се дълбае много. Това остава за бъдещи обширни изследвания. Тя споменава девет имена – Надежда, Наделка, Зарафинка, Благоя, Веселина, Гунка, Здравка, Мара, Магдалена. Кои са те? На помощ идва великолепната монография на Орлин Събев за християнските колежи в Цариград[4], която съдържа подробни списъци на българките, учили в Девическия колеж. Посочени са родните места, датите на следване и дипломиране. От тях можем да предположим, че става дума за Мара Ангелова от Свищов, Веселина Бакърджиева от Варна, Гунка Басмаджиева от София, Надежда Гулуманова от Самоков, Здравка Илиева от Варна, Благоя Христодорова от Хасково и Зарафинка Кирова от Ямбол. Две от горните имена не присъстваха в списъците. За сега за никоя от студентките не се намериха биографични данни – с едно изключение, Зарафинка Кирова.
Тя е без съмнение „звездата“ в поредицата. Причините за това са няколко. Първо, че за нея и обкръжението ѝ има много информация[5]. Известно е семейството ѝ: неин баща е Киро Стефанов, голям сливенски фабрикант, построил една от най-красивите сгради в центъра на София. Предполагам, че тя е на портретната снимка в самото начало на статията, с красива широкопола шапка, буйна къса коса, бяла блуза с моряшка яка и пола. Коментарът на Хестър Дженкинс под снимката я определя като „типична девойка от висшата класа, забележете широкото лице, гъстата коса и откровените очи“. За съжаление, името не е посочено. Зарафинка съпровожда преподавателката си при посещението ѝ в София и вероятно е филтърът, през който Хестър Дженкинс възприема видяното. Омъжва се в Цариград за Флойд Бляк (Floyd H. Black), тогава преподавател в Роберт колеж който впоследствие е изпратен в Самоков като президент-основател на българския Американски колеж. През 1942 г. заедно с всички американски преподаватели напуска страната по политически причини – България вече е военен съюзник на Германия и противник на САЩ. Установява се в Цариград, където съпругът ѝ до 1955 г. е президент на Роберт колеж. Неин син е Кирил Бляк (Cyril E. Black), известен американски професор по руска и източноевропейска история.
Източници за останалите момичета липсват, поне на този етап. Но това, което можем със сигурност да предположим, е че всички са били от заможни семейства, които са можели да си позволят издръжката на дъщерите си в скъпото частно училище. Ученолюбиви, разсъдливи, талантливи – по похвалите на преподавателите можем да съдим, че момичетата са се стараели да оправдаят семейните надежди.
Без да е социолог, още в това ранно време Хестър Дженкинс хваща най-важната черта на българската модернизация – културната заимственост и ускорената интеграция на заимстваното в собствената действителност:
„Българите са жадни за учене и за цивилизация, техните жени придобиват културата с лекотата на традиционни американки. Често дъщерята на неграмотен селянин, която живее в затънтено село, след няколко години в училище намира своето място в София или Варна като учителка, модерна дама или водеща в обществения напредък. Тя сменя селската носия и плетените чорапи с подбрани с великолепен вкус европейски дрехи. Вече фризира тежките си падащи плитки според модата на деня. Маниерите ѝ стават уверени и все пак скромни и тя с подобаващо достойнство заема мястото си като председател на женски литературен клуб или като член на болнично председателство.“
Ранни инфлуенсърки
Образованието, получено в колежа, възпитава младите жени на милосърдие и родолюбие. Хестър Дженкинс дава пример с колежанка, която оставя съпруга и детето си някъде в Северна България, за да служи като медицинска сестра във Военната болница в София – и да изпълни дълга си да помогне на родината. Приложена е снимка на млада жена в сестринска униформа, която разпознаваме и на груповите снимки от колежа. Под нея e следният любопитен епизод:
„Научих наскоро за отличната сестринска помощ, която ранените войници получават, и как дори турци са обгрижвани от българските сестри. Турците, за които e абсолютно необичайно да бъдат обслужвани от жени, но са очаровани от красивите сестри, които се грижат за тях, очевидно си въобразяваха, че са били убити в боевете и сега хуриите[6] ги награждават и се чуваше как възхитени възкликват „Това вече раят ли е?“
По един или друг начин – след завръщането по родните места те функционират като граждански елит и поемат просветителска роля в обществото:
„Цариградския колеж има много възпитанички във Варна, Филипопол, София и други части на България и тяхното влияние като примери в страната е много голямо. В София ми казаха, че жените от колежа много влияят за високите идеали, които градът има, като партньорки и инспирация на съпрузите си в усилията им да въведат България в модерната цивилизация. Завършилите Девическия колеж се проявяват като издателки, превеждат от английски и френски на техния език книги, с които българите трябва да се запознаят, преподават в гимназии и частни училища и са дейни във всички полета на филантропията, образованието и социалната работа.“
В заключение
В последната част на статията Хестър Дженкинс преповтаря накратко възхищението си от българките – „между най-добрите в колежа, здрави, много трудолюбиви, амбициозни, за преподавателите най-интересната група“. Естествено, подобни оценки радват всеки българин. Нали допринасят за стабилизирането на национално самочувствие.
Как да интерпретираме хвалбите на американската преподавателка днес? На места те звучат хиперболизирано, но това идва от личната нагласа на авторката като феминистка и модернизаторка. Качествата на момичетата са безсъмнено реални, стремежът им към образование и модерност също. Такава е мечтата на епохата и първите поколения на младата българска държава живеят със стремежа за нейния напредък. Разбира се, че става дума за малка, елитна част от градското общество с образование и материални възможности. Но в тогавашното време – за разлика от днес – тя е имала възможността да „излъчва“ идеалите си и да бъде за пример.
Юлиана Рот е професор по интеркултурна комуникация в университета „Лудвиг Максимилиан“ в Мюнхен.
–––––
[1] Dr. Hester D. Jenkins, Writer and Lecturer on Near East Ex-Dean at Skidmore. In: New York Times, section obituaries, April 24, 1941, стр. 21.
[2] Hester Donaldson Jenkins: Bulgaria and Its Women. The National Geographic Magazine, April 1915. Washington DC, 377–400.
[3] Хестър Дженкинс трябва да е била в София след 1906 г., тъй като нарича българския монарх „цар“.
[4] Орлин Събев: Просветени на Изток с лъчите на Запада. Българската ученическа колония в Цариград (XIX–XX век). Издателство Авангард Прима: София, 2019.
[5] https://www.geni.com/people/Зарафинка-Стефанова; https://ancestors.familysearch.org/en/KC19-LQG/zarafinka-kireva-1885-1972
[6] Хуриите са митични същества, които се споменават в Корана като съпруги на праведника в рая. Отличават се с невероятна красота и са източник на блаженство.
