1
4037

Българо-македонската разпра

До изборите остават броени дни и дори най-сериозни проблеми – като отношенията ни със Северна Македония или българската позиция на Балканите – стават заложници на „момента“, всичко се „опакова“ в дребнави партийни сметчици за „спечелване на електората“. А пък и оказва се, че най-лесно е трудните проблеми да се обговарят с езика на кръчмата, където всичко е банално в простотата си, сведено до бурните изблици на любов и разочарование, последвани от взаимна омраза.

На избори като на избори… Така е било и преди, ако се вярва на едно наблюдение на известния руски историк проф. Павел Милюков: „На изборите горният етаж на българския политически живот се допира до долния; на изборите обитателите на двата етажа неволно се научават да говорят един на други на един език; тук най-живо се проявява пропастта между конституционната теория и практика… С една дума изборите се явяват централен възел на българския политически живот и могат да служат като най-удобен пункт на наблюдаване…“(„Българската конституция“, Солун, 1905 г., с. 126).  

И все пак разликата с цитираното по-горе описание на проф. Милюков – политически емигрант в София в края на XIX в., провел важна „експедиция“ в Македония – е очевидна: в него става дума за „разговор“ между двата „етажа“ в политическия ни живот, а не за пълно надделяване на „долницата“ над „горницата“, характерно  с днешна дата. Дори във външната политика.

Спорът е дискусия с аргументи. Разпрата – караница с взаимни обиди. Всеки сам може да прецени на какъв език днес разговарят София и Скопие.

За няколко гласа в повече

Какво например означава предизборно да твърдиш, че си „голям патриот“, за какъвто смята себе си Ангел Джамбазки?

Да отстояваш интересите на страната си в Европейския парламент?

Да си горд, че си „предотвратил най-лошото“, тъй като България без малко се размина с поправката „анти-Каракачанов“  (заради непремерените му бръщолевения) в доклада на ЕП за Скопие?

Или на всичкото отгоре означава да пуснеш видеоклип в мрежата с твърдения, че „Македония е българска“, за да вкараш дипломацията на собствената си страна в режим на унизителни извинения, обяснения и уточнения, че България няма териториални претенции към никоя от съседните страни? Да трябва страната ти тепърва да се обяснява защо подобен клип – дело на евродепутат – е „неуместен“ и как той не изразява официалната българска позиция.

И кому е нужно всичко това? На ВМРО, което от миналата година прави всичко възможно, за да попадне в новия парламент. Но на каква цена и с какви средства?

С инструментализирането на една вековна българска травма и на патриотарските блянове по „Охриде, Охриде бял…“, втвърдяващи упорството и на ответната страна, където Каракачанов и Джамбазки имат съответните си македонски аналози, неизчерпващи се само с „другото ВМРО“ на Груевски и Мицкоски.

И всичко това в момент, когато сериозно се заговори за нарушаването на човешки права оттатък Вардара. Когато на „Деве баир“ бе спряна пратка с фототипното издание на сборника с български народни песни на братя Миладинови, а пък македонският кандидат за „Евровизия“ – певецът Васил Гарванлиев, бе подложен на недопустими заплахи и медийно разтерзание заради българския си паспорт и един кадър от клипа си.

Pro domo sua – българската изолация

В конфликтни ситуации всяка страна внимателно оглежда позициите си в търсене на възможни решения. А България в момента е в изолация. Все по-трайна, както забелязваме след ветото ни срещу Северна Македония. Оказа се, че никой не ни подкрепя и на практика сме без съюзници. Западноевропейците дадоха да се разбере, че не им е понятно какво означава „да ни крадат историята“, а източноевропейците ни отказаха подкрепата си. Чехия и Словакия бяха особено критични срещу българското вето, а и не само те.

Трудно ли е да прогнозираме, че натискът срещу България по време на словенското европредседателство ще се засили? Съединените щати също призоваха за свикване на междуправителствена конференция за Северна Македония до края на годината, настоявайки неизчистените проблеми между София и Скопие да не се превръщат във вътрешен въпрос на НАТО. Което означава, че предстоят важни решения.

И България е изправена пред сериозен избор. Или сама да предложи външнополитическо решение на „македонския проблем“, или на свой ред да се окаже потърпевша от него. Второто би било равносилно на огромно дипломатическо поражение. И то със сигурност ще се възприеме твърде болезнено вътре в страната – като отглас от някогашните ни национални катастрофи. Нека си дадем сметка за това.

Така че времето върви. Какви обаче са аргументите на България? Че Северна Македония е Северна Корея? Че днешните македонци са (все още) неосъзнати българи? И че те трябва да ни поискат прошка на колене, пък тогава да им простим?

Даваме ли си сметка как изглежда позицията ни отвън, каквито и да са кусурите, обидите или историческите преиначавания на Скопие? Щом приятел на България като балканиста проф. Реймон Детрез стигна до обобщението, че „македонците прекаляват, но и българите пресилват“.

Като в криво огледало – „два народа с обща история“?

Изправянето на Скопие и София едни срещу други отдавна е факт. След 1944 г. по един начин, след 1990 г. – по друг. В един от най-добрите анализи, които съм чел наскоро, публикуван в Портал Култура, режисьорът Явор Гърдев, проницателно обобщава „отделните предразсъдици“ в тази идеологическа стигматизация по следния начин: македонското общество за първи път започна да проумява какъв дял играе България в „македонските работи“, а българите едва сега осъзнават, че срещу тях се изправя „македонска идентичност“, приела облика си от близо век.

И че всяка от двете държави има силни и слаби страни в този сблъсък.

Силата на българите е в историята. „Обща“ (с ликуване) в нашия прочит, евентуално „споделена“ (със свити устни) от другата страна. Докато силата на македонците е в настоящето – те са такива, каквито са.

И тук има аргументи, които е редно да се промислят в дълбочина.

Проблемът на македонската идентичност е, че тя не се задоволява с настоящето, което само по себе си е силен и решаващ аргумент, а иска да хвърли корените си твърде назад в историята. И съответно пролуките, зейващи дори в националния разказ за XIX в., са твърде големи. Преди година проф. Денко Малески, първият външен министър на Македония и син на автора на македонския химн, хвърли истинска бомба с твърдението си, че в „миналото сме били част от един и същи народ, но вече сме два народа“.

Понятно за българите, но абсолютно неприемливо за македонците.

След което проф. Малески даже се осмели да заяви, че Гоце Делчев се е възприемал като българин, но със силен местен патриотизъм и „македонска кауза“. По същия начин както Кръстю Мисирков е бил българин, което не му е попречило да стане баща на македонската национална идея.

В София и това се стори „недостатъчно“ на патриотарите. И пак Красимир Каракачанов прозря, че „не само сме били, но и продължаваме да бъдем един народ“. На какво основание? Защото „дето е текло, там ще тече“… Арогантни и безотговорни твърдения, заради които се озовахме в сегашната дипломатическа безизходица.

Въобще даваме ли си сметка каква смелост се изисква „оттатък“, за да заемеш подобна позиция? Осъзнаваме ли какво коства на политик като Любчо Георгиевски да участва в дебат след дебат по македонските телевизии, заявявайки, че има исторически истини, общи за македонците и за българите? Или на журналиста Виктор Канзуров, човек с македонска и българска идентичност, който по един цивилизован начин съумява да говори „анти-националистически“, издигайки дебата на друго политическо равнище.

„Идентичността на живите“ и „идентичността на мъртвите“

Най-важното в българо-македонската разпра е да успеем да отделим политиката от историята. Колкото по-бързо това се случи, толкова по-скоро на хоризонта ще се очертае възможно решение.

Спрените на македонската граница фототипни издания на братя Миладинови могат да се мислят като важен маркер в това отношение.

Да спираш през XXI в. книги, възпроизвеждащи историческо издание от XIX в., е действие в разрез с европейските свободи. Скопие трябва да проумее това, ако наистина мисли за членство в Европейския съюз.

Ако някой не е осъзнал каква е същината на спора, нека да уточня – в република Северна Македония тази книга е позната като „Зборникот на Миладиновци“ – без оригиналната си корица и съответния (български) „етноним“. В македонските учебници или енциклопедии (както и във Викепедjа) се разяснява, че заради финансовата подкрепа на хърватския (и католически) епископ Щросмайер и под влиянието на българския възрожденец Васил Чолаков Димитър и Константин Миладинови приели да кръстят сборника си „така“, присъединявайки към него 76 „български песни“. Останалите 584 били „македонски“.

Не се ли петни по този начин името на тези национални герои – загинали в цариградската тъмница заради убежденията си, но „отстъпили“ от тях заради хърватското финансиране – е прелюбопитен въпрос, който със сигурност би прозвучал еретично в Македония. Да не говорим и за други спорни „податки“ – примерно за едно писмо от Русия на Константин Миладинов, който пише на брат си Димитър как по-скоро жадува да се върне в родната Струга, за види „топли български лица“. Какво е имал предвид под този „политоним“? Бихме могли да се досетим.

И тъй като в съзнанието на мнозина „братя Миладинови“ вървят в комплект, както „братя Карамазови“, може би е добре да уточним, че те имат още един брат – Наум, който оцелява. Той е музиковед и фолклорист, избрал да се установи след 1878 г. в Княжество България, където доживява старините си. Дъщерята на Димитър Миладинов – Царевна Миладинова (1856–1934) също се установява в България, където дълги години учителства, а нейният син е професор по право в Софийския университет. Става дума за историческия избор на един род, който трябва да бъде уважаван.

И тук – отвъд споровете за „етноними“ и „политоними“ между българи и македонци – може би е редно да се установи някаква „разграничителна линия“ в идентичността.

Такава, каквато е известна още от римското право, както припомни наскоро в едно интервю президентът Петър Стоянов.

Има „идентичност на живите“, която е въпрос на индивидуално самоосъзнаване, тя е нещо важно и неприкосновено. Всеки е такъв, какъвто се чувства и мисли – българин, македонец или някакъв друг. Това е неговото неотменно право, неподлежащо на дискусия.

Но има и „идентичност на мъртвите“, която е също свята и неприкосновена. Става дума за начина, по който те са се самоопределяли приживе и който не може да бъде подменян със задна дата. Обратното – според римското право – би било равносилно на оскверняване на гробове. На заличаването на надгробни плочи, на „възродителен процес“ над покойниците, какъвто е имало на Балканите, какъвто, уви, се е извършвал в България, но го е имало и в Македония…

„Общата история“ (а не просто „българската“ или „македонската“) би трябвало да е отворен проект за българи и за македонци. В знак на историческо помирение.

Заявявал съм го публично и пак ще повторя, че по стечение на обстоятелствата София се е превърнала в „общия Йерусалим“ за българи и за македонци. В три-четири парцела на Софийските централни гробища почиват в мир знаковите фигури като Пейо Яворов, Гьорче Петров и Христо Матов, Христо Татарчев и Петър Попарсов, Кузман Шапкарев и Марко Цепенков, Кръстю Мисирков и Димитър Талев, Михаил Герджиков, Борис Сарафов и Иван Гарванов, Тодор Александров и Христо Силянов, Симеон Радев и Войдан Чернодрински.

Проектът на средновековна Европа дълго е бил мислен като екс-центричен (лишен от духовния си център), тъй като Йерусалим е бил в „чужди ръце“, без да може да бъде поместен в самата Европа. Оттук и кръстоносните походи, войните, водени с векове. Преди тази историческа криза да намери символното си разрешение.

По същия начин и проектът на „македонската идентичност“ си остава войнствен и „екс-центричен“ без помирението с България, без проекта за „общата ни история“.

Горчивите истини

Никой обаче не твърди, че опитът за „обща история“ е един лесен проект. Че в един прекрасен ден в София и Скопие ще се събудят, ще плеснат с ръце и ще се прегърнат.

Горчивите истини и за двете страни са много. В момента Съвместната историческа комисия зацикли на Гоце Делчев (с връщания към цар Самуил). А остават ключовите периоди след 1941 г. (за македонците) и след 1944 г. (за българите).

Окупация на Македония или администриране на „новоосвободените земи“ през 1941 г.? Пълният прочит на документите крие „горчиви хапове“ за българите, които – напълно обяснимо – не обичат да се връщат към колаборирането с Третия Райх. А ще ни се наложи наново да прочетем тази страница. Включително и заради депортацията на евреите от Вардарска Македония, за която до момента сме формулирали едва едно половинчато извинение.

Осмислянето на тези документи, публикувани от Надя Данова и Румен Аврамов, е трудна задача за българското общество, живяло досега с някои митове. Но историческата истина е такава, каквато е. И в нея впрочем има нелицеприятни страници за отношението на част от местното население към евреите (доносите), както и за липсата на спонтанна реакция от местната общественост за тяхното спасение. Факти, които подронват идеята за „изначалния македонски антифашизъм“, противостоящ на „бугарското фашистичко племе“.  

След което българската общественост вероятно за първи път ще узнае и за „Ваташкото клане“ – избиването на 12  момчета, обвинени за ятаци на партизаните – на 16 юни 1943 г., недалече от Кавадарци, като сред жертвите има и 15-годишно момче. Ваташа е македонският еквивалент на Ястребино. Дежурните обяснения за „гражданската война“ или че ръководилият акцията полковник Любен Апостолов бил родом от Македония едва ли звучат убедително.

Македонците пък ще трябва да осмислят наново екзекуциите на „Кървавия Божик“ – на „Кървавата Коледа“ (7 януари 1945 г.), когато в Скопие, Охрид, Прилеп, Велес, Щип и другаде са избити близо 1200 души заради българското им самосъзнание.

В един момент дискусиите няма как да не стигнат и до идентичността на някои от дейците на АСНОМ (Антифашисткото събрание за народно освобождение на Македония) – бащите-основатели на днешната македонска държава, чиято памет свято се отстоява от потомците. Вероятно силен шок оттатък Вардара ще бъде разкритието, че част от тези дейци при първа възможност са избрали през 60-те години на ХХ в. да избягат от Титова Югославия в НРБ. Става дума за политически фигури като професора по медицина Борис Спиров, един от секретарите на АСНОМ, първи председател на Народното събрание на социалистическа Македония, като Епаминонд Иванов, друг от секретарите на президиума на АСНОМ, като Александър Мартулков и др.

Изходът

Историята е поле за интерпретации, предполагащо дългосрочен прочит. Докато решенията в полето на политиката са с друг хоризонт – те са неотложни и изискват краткосрочен компромис. Но най-вече разумност и политическа отговорност от двете страни.

Ако тези обстоятелства са налице, има шансове разпрата да прерасне в цивилизован спор, а спорът да премине в диалог. Обратното би означавало да затънем в най-лошите варианти на „общата балканизация“.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияБетовен – тема на българската литературна култура
Следваща статияСбогуване с Бежански

1 коментар