0
9934

Българо-македонският спор за историческа и езикова идентичност

Опит за медиация

Българският академичен елит очевидно говори от името на „истината“, науката и демокрацията. Позицията му обаче не е научна и е в поразително противоречие с англо-американските и европейските хуманитарни науки, които не подкрепят самодоволството и самовъздигането, характерни за XIX век.

Дългоочакваният преговорен процес за присъединяването на Северна Македония към Европейския съюз през последните няколко месеца отново е заплашен от провал. Той проправи пътя за подписването на Преспанското споразумение между Гърция и нейната северна съседка през юни 2018 г., когато името на държавата беше променено с поправка в конституцията. Този път обаче България, източната съседка на Северна Македония, използва правото си на вето като член на ЕС с обяснението, че „псевдоисторията“, създавана в Скопие, е „кражба“ на българска идентичност. Българо-македонският спор за общата история и език застрашава процеса на присъединяване на Западните Балкани към Европейския съюз, който е в застой от десетилетия. Той е и причина за многобройните изказвания през последните няколко седмици от страна на Ангела Меркел и на министъра по европейските въпроси Михаел Рот, последвали решението на Съвета на ЕС от 26 март 2020 г. да отвори преговорния процес със Северна Македония и Албания, след като подобно предложение беше отхвърлено през октомври 2019 г. заради съпротивата на Франция и Нидерландия.

Сегашната ескалация е забележителна, тъй като през 2017 г. бе подписан договор за „добросъседски отношения“ и бе създадена обща комисия от историци, която да предотврати проявите на език на омразата и да контролира съдържанието на учебниците. По време на семинар, проведен в Хумболтовия университет в Берлин през юли 2019 г. българските и македонските членове на комисията обаче разкриха, че българската страна очаква пълно синхронизиране на македонската култура на възпоменание с българското ѝ съответствие. Ключовата дума тук беше „обща история“ (заедничка история на македонски, обща история на български). В България по-голямата част от обществото смята, че населението на Северна Македония е било съблазнено и измамено от Тито и конструираната от него нация през социализма. Според това становище македонският език е бил кодифициран и наложен в този контекст и следователно е „изкуствен“. В настоящата статия изхождам от публикацията на Българската академия на науките „За официалния език на Република Северна Македония“ от 2020 г.[1], за да контекстуализирам конфликта, да разгледам българската позиция и да я коментирам – особено от езикова гледна точка.

Българската претенция за „истината“ и демокрацията

Изхождайки от споменатата позиция, българският академичен елит очевидно говори от името на „истината“, науката и демокрацията. Позицията на Българската академия на науките обаче не е научна и е в поразително противоречие с англо-американските и европейските хуманитарни науки, които не подкрепят самодоволството и самовъздигането, характерни за XIX век. Тъкмо обратното, те контекстуализират и деконструират познанието, създавано в този идеологически контекст в продължение на 50 години. Основните идеи на съвременните културологични изследвания се основават върху дискурса, случайността и разсейването на знаците [2].

В контекста на този подход би могло да се очаква, че българската наука поставя под съмнение и анализира също и изграждането на българската нация и култура на възпоменание. Знаем със сигурност, че около 1900 г. на територията на „Велика България“, която обхваща цяла Северна Македония и Северна Гърция до Тракия (от Преспанските езера до Одрин), е съществувала мрежа от училища и църкви на Българската екзархия. Следователно селското население в тези райони е било ориентирано към българската националност. Колкото по-силно са били подлагани тези хора на определено политическо и национално въздействие (особено в ролята им на учители и свещеници), толкова по-застрашени са били по време на партизанските войни през първото десетилетие на ХХ век и след Балканските войни от 1912–1913 г. Мнозина от тях са избягали в България и София (или са се преместили там по време на доброволния българо-гръцки обмен на население през 20-те години на миналия век). Те са личната и идеологическата отправна точка на българския виктимизиращ дискурс към Македония и за тях е характерно, че говорят на своя южен диалект като белег за идентичност и живеят в квартали като Люлин в София[3]. Този групов дискурс не би трябвало да бъде продължаван и абсолютизиран от българската наука, вместо него е необходимо да се използват методите за изследване на паметта, за да се разбере как комуникативната памет на съвременниците се превръща в писмена културна памет, предавана от поколение на поколение[4].

Вторият аспект също показва, че българският дискурс изглежда остарял. Българската академия на науките използва термина „югославски тоталитаризъм“, често срещан в Източния блок, останал верен на Москва след разпадането на съюза Тито-Сталин през лятото на 1948 г. (по онова време често използван е и терминът „Тито-фашизъм“). Българската позиция изтъква този аспект, тъй като според нейната логика краят на социализма би означавал и „край на македонската лъжа“. Тук обаче възникват различни противоречия: преди всичко трябва да заявим, че България не отразява собствената си дискурсивна приемственост от национал-комунистическите времена. Настоящият дебат изцяло преповтаря памфлетите, публикувани през 1978 г. по повод честването на стогодишния юбилей от Санстефанския договор, създал Велика България преди намесата на Бисмарк на конгреса в Берлин[5]. Възниква въпросът коя мотивация е била основен приоритет за Тодор Живков през 1978 г.: легитимирането на собствения режим чрез възпроизвеждане на буржоазния национализъм или ласкателствата към Москва, която се интересува от дестабилизация на Югославия по идеологически причини. Иначе казано: дали конфликтът между Белград и Москва не е бил винаги в основата на македонско-българския конфликт от 50–80-те години на ХХ век насам?[6]

Титова Югославия няма причина да се страхува от пряко сравнение на политическите системи: един поглед в Черната книга на комунизма (броят на хората, простреляни при нелегално преминаване на границата) със сигурност би показал, че Югославия е по-малко репресивната държава. Индикатор за това твърдение може да бъде поведението към собственото мюсюлманско население. Югославия инициира изграждането на мюсюлманска нация във фазата си на либерализъм и децентрализация след свалянето на лидера на службата за сигурност Александър Ранкович през 1966 г. и в същото време прави албанска Прищина градски център. България започва репресивна асимилационна кампания срещу турци и помаци в собствената си държава, която продължава до 1989 г. и е наричана с циничния евфемизъм „възраждане“.

Българският дебат изразява нагласите, описани от Мюр 2012[7], за носителите на „доминиращи езици“: дискурсите за превъзходство често са белязани от постимпериализъм и културен шовинизъм и се полагат в рамките на плурицентрични езици, групирани от него като стандарт и диалект. Ключов елемент е объркването на националните и регионалните варианти. В София македонският е възможен само като регионален вариант на собствената култура и език – какъвто може би е бил до ХХ век. Въпреки това процесите на езиковата промяна на недоминиращите варианти според Мюр са замислени като сецесия и застрашават постулираното етнонационално единство, докато езиковата промяна в рамките на собственото разнообразие се тълкува като „естествена“.

Тук ни интересува още един аспект, който Ангелов описва в своето емпирично количествено проучване на взаимното разбирателство по българо-македонската държавна граница[8]. Докато македонците твърдят, че техният език е различен от българския, но проявяват висока степен на взаимно разбиране, българите демонстрират само слабо разбиране на македонския, въпреки претенцията им за българската и македонската идентичност. Тези открития могат да се обяснят с факта, че в България е непозната сръбската намеса в македонския език, докато църковно-славяно-руските елементи от българския език са по-познати в македонския като архаизми. Дезинформацията на „недоминиращите разновидности“, замислени като девиантни, екзотични, нелепо-провинциални или умалителни, според Мюр e характерeн елемент във връзката на доминиращите и недоминиращите езици.

Македония между Югославия и Балканския езиков съюз

Българският дебат за македонския език игнорира социолингвистичните термини и модели и би могъл да има влияние само през 50-те и 60-те години на ХХ век. Той е абсурд от езикова гледна точка и на фона на югославската сецесия и разпадането на сърбохърватския на четири езика.

Да започнем с фундаменталния въпрос за връзката между диалектния пейзаж и политическите фактори, която е образцово илюстрирана в Югоизточна Европа: „южнославянските езици“ са разделени на две територии, които можем да наречем западна и източна южнославянска област. Критерият е типологичен: източният южнославянски език е част от Балканския езиков съюз заедно с албанския, румънския и гръцкия и има балканизиран, силно аналитичен морфосинтаксис (липса на инфинитив, казус-синкретизъм, задпоставен определителен член, аналитично сравнение и др.), затова термините източен южнославянски и балкански славянски са синоними. Торлашкият в Югоизточна Сърбия е пресечно-граничен диалект, който с отдалечаването от границата е все по-отчетлив, а днес балканският славянски е събирателен за два стандартни езика: българския и македонския.

Нелингвистичният фактор в темата е политическото развитие през ХХ век: изпълнението на югославския проект, който постулира културното единство на южните славяни от средата на XIX век насам. Диалектиката между лингвистичния и нелингвистичния фактор – типология срещу идеология – набира скорост, тъй като очертаната въз основа на тези два критерия разделителна линия не пасва точно. Югославска Македония е точно това: пресечната точка (иначе единствено допълнение!) на Титовия социализъм и Балканското славянство[9].

Пренебрегвайки факта (и образа на „Илирийския триъгълник“ от Людевит Гай), че по дефиниция българите е трябвало също да вземат участие в южнославянския експеримент, военните резултати от Балканските войни през 1912–1913 г. оставят отпечатък и отрязват голяма територия от балканския славянски регион (което в София се помни като Велика България). По онова време Вардарска Македония е сръбска, по-късно става югославска (днес е Северна Македония) и това прави балканско-славяноезичното население на областта част от страна, която иначе е югозападно славянска. Неговият литературен език е плурицентрично-биполярен след Виенския сърбохърватско-словенски литературен договор от 1850 г. Страната е оформена чрез конвергенция – „Земята на южните славяни“.

Стандартният македонски език

Популярната метафора на Макс Вайнрих от 40-те години на миналия век „Езикът е диалект с армия и флот“ разкрива ясно, че трябва да разглеждаме езика не само по лингвистични, но и по политически характеристики. В края на 20-те години на ХХ век Пражкият лингвистичен кръг създава дефиницията за стандартните езици, базирана на четири критерия: нормативност, поливалентност, стилистична диференциация и задължителност. Макар че се е развила допълнително след 90-те години, тя не може да бъде игнорирана от лингвистиката[10]. Военната метафора описва добре основния критерий за задължителността, от който идва и задължителността на езиковата норма: правилата трябва да се изучават, приемат и прилагат колективно, което всъщност формира модерна национална държава с монопол върху образованието и управлението. Македонският език има държавна рамка от 1944 г. като съставна държава от Съюзна република Югославия и този критерий продължава да съществува и след обявяването на независимостта през 1991 г. Трябва отново да се подчертае, че поради този твърд критерий за задължителност определянето на стандартен език не е в правомощията на езиковите експерти или академичните членове, а се създава като политическа реалност.

Критерият за нормативността говори сам за себе си и е очевиден: стандартният език трябва да притежава нормативни елементи (граматика, правопис) и в същото време да осигурява речници, с които да се създават произведения във всички области на съвременното познание. Македонският език е създал тези стандартни елементи, както и стилистичните разновидности през 50-те и 60-те години на миналия век (правопис – 1950 г., граматика – 1952–1954 г., речник – 1961–1966 г.), така че според класическото определение за стандартни езици, което студентите по лингвистика изучават още в първи курс, всяка дискусия за македонския език е излишна.

Това е особено валидно на фона на динамичното езиково развитие в Европа. Онлайн енциклопедията Wikipedia разкрива, че критерият за поливалентност се прилага постепенно и малцинствените езици, както и малките и регионални езици като сорбийски, бретонски или долнонемски, се самозареждат; съживяват се, намират нови области на приложение и така развиват поливалентност. Отначало тези малки езици имат само 500 статии в Wikipedia, а година по-късно числото става 1000 и даже 5000. Като фактор в динамиката на процесите на езиковото развитие времето е не само потискано, но и съзнателно отхвърляно от българския есенциализъм. Това се дължи на поразителното пренебрегване на международните теоретични дебати в хуманитарните науки от българската рецепция.

Съмнението в един стандартен език, който е приключил своята стандартизация преди повече от 50 години и прилага тази норма, оценява я и я доразвива[11] и освен това оцелява в процеса на разпадане на Югославия, както и по време на няколко промени в управлението на постсоциалистите и ВМРО, не почива на каквато и да е научна основа.

Има ли пъп македонската нация?

Да се върнем отново на твърдението, че Тито започва изграждането на нация след 1944 г. във вакуум. Въпреки че изследването на национализма с новите класици Бенедикт Андерсън, Ърнест Гелнер и Ерик Хобсбом следва радикално езиковия обрат и деконструктивисткия подход и говори за въобразени общности, това не би трябвало да води до убеждението, че всичко е възможно, че идентичността може да се сменя така лесно, както бельото. Ако обаче искате да видите провалена нация, трябва само да хвърлите поглед върху процесите в Югославия през 80-те години на миналия век: курсът на паметта, провеждан дълго време само в затворени кръгове („нашата група направи най-много жертви“), обезличи официалния курс на паметта на „братството и единството“, пропагандиран десетилетия наред, и отне легитимността и достоверността на югославската идея. Това по никакъв начин не се отнася до днешна Северна Македония.

Ърнест Гелнер използва метафората за „пъпа“ на нациите като историческа отправна точка, която придава правдоподобност на националното движение отвътре. Македонското съзнание се формира в края на XIX и началото на ХХ век в региона между днешните градове Куманово, Кастория, Благоевград и Драма, които остават част от Османската империя до 1912–1913 г. Българският, сръбският и гръцкият „империализъм на освобождението“ (Фикрет Аданър) и неговите териториални претенции към по-голямата част от Македония, които прерастват в гръцко-българска партизанска война, водят до постепенното оттегляне на коренното население към една местна, национално безразлична и регионална идентичност.

В рамките на балканската логика на издигане на собствената група чрез претенция за непрекъснатост на корените до класическата античност (гърците като елини, хърватите и по-късно албанците като илири, българите като траки) митът за Александър и регионалното име „Македония“ вече съществуват около 1900 г. и се възприемат с тази семантика в общностната памет на местното население. Това донационално коренно настроение в Македонския регион е подсилено след Букурещкия договор от 1913 г., когато населението е разделено между Сърбия (Вардарска Македония, по-късно югославска и в наши дни Северна Македония), България (Пиринска Македония) и Гърция (Егейска Македония). И в трите региона е осъществена силна вътрешна колонизация, която отчуждава местното население от Белград, София и Атина. Можем да си представим това по следния начин: номинално местното население е третирано като част от съответната нация (и де факто асимилирано), но в действителност се сблъсква с изключване, защото добре платените и сигурни работни места в държавни служби (пощи, армия, администрации) са давани само на пришълци от централната област. Това отчуждаване от националния център и масовата практика на изключване са били особено широко разпространени в Гърция, поради огромната контролирана от държавата миграция на бежанци от Мала Азия и Понта в малцинствените региони на Северна Гърция през 20-те години на миналия век. Местното население е двойно маргинализирано и потискано при диктатурата на Метаксас след 1935 г.

Описаните процеси протичат паралелно с изграждането на българска нация в региона, което се е осъществявало чрез училищната мрежа на Църквата (Екзархията) след 1870 г. Те по никакъв начин не се изключват взаимно, но се развиват при същите практически ограничения на една неумолима национализация, привнесена в региона отвън. Тук трябва да се разделим с идеята, че принадлежността към една етнонационална общност се е определяла по кръв и родство. Това е прототипният германски модел за културна нация, както е популяризиран от Хердер, Фихте и братя Грим и е възприет от повечето източни и югоизточни европейски държави през XIX век: защото идеята, че територията на собствения език и културна нация би могла да се определя и постулира чрез диалектология и нагодени изследвания, приляга отлично на иредентичния дискурс в София, Атина и Белград. Императивът на дисимилация на Паисий Хилендарски го представя парадигматично. Неговата „История славянобългарска“ от 1762 г. поставя начало на Българското възраждане: „Знай своя род и език!“. „Род“ се определя чрез „език“ и Паисиевата логика за санкциониране на отричащите идентичността си в крайна сметка се вписва в националсоциалистическите категории като тези за „предателите на нацията“ (немски Volksverräter).

Днес трябва да се дистанцираме от тази първоначална идея за национална принадлежност. В македонския регион около 1900 г. е имало много случаи, когато роднини от едно и също семейство в Битоля или Солун стават гърци, сърби или българи, защото съответните училища са ги образовали по този начин. В тази среда българската или македонската възможност са равнопоставени, затова да се описват братя Миладинови от Струга, които са събирали народно творчество, революционера Григор Пърличев от Охрид или антиосманското Илинденско въстание в региона с център Крушево от 1903 г. като български или македонски е признак на изследователска леност[12]. Извършеното не се променя и в рамките на съвременната свобода на интерпретация – насилствените действия са били насочени към османците, а после към сръбските и гръцките партии в региона.

Обединението с България или постигането на автономия в случай на успех не е обсъждано в детайли до 40-те години на миналия век[13]. Имало е ясно изразени мнения, като това на Кръстю Мисирков, който публикува „Za makedonckite raboti“ (sic!) през 1903 г. („За македонските работи“) на охридски диалект и ясно се застъпва за македонска автономия. Може обаче да се заключи, че историята на региона – особено най-оспорвания за настоящия дебат период от края на XIX и началото на XX век – може да бъде еднакво разказана и по българския, и по македонския начин. В крайна сметка и двете страни пресъздават псевдоистория, като потискат или даже отричат другата гледна точка.

Македония като съставна част на Титова Югославия

Македонското национално строителство, което вече е инициирано от партизаните на Тито на конференциите на AVNOJ в Бихач през 1942 г. и в Яйце през 1943 г., се осъществява успешно, подпомогнато особено силно от две неща: преживяванията от междувоенния период, от една страна, а от друга – преживяванията от българската окупация по време на Втората световна война. Бошковска[14] описва как населението на Вардарска Македония (и на Косово) е подложено на принудителна асимилация и колонизиране от Белград в междувоенния период и след сръбските завоевания на Балканите, като следствие от сръбския дискурс за Стара/Южна Сърбия (придружено и от смяна на имената). По-късно един малък просръбски политически и културен елит налага проюгославското национално изграждане. Неговите представители са също и левичари и/или изтъкнати дейци от партизанското движение. Опитът от българската окупация се оказва решаващ: според свидетелства на очевидци българските войски са посрещнати с ликуване през 1941 г. и са изпратени с още по-силно ликуване при оттеглянето им три години по-късно. Дисертацията на Опфер предоставя надеждна документация, според която българите не са се държали като освободители, а като имперска висша раса[15]. Един от аспектите на явлението е фактът, че българската армия участва активно в депортацията на македонските евреи (с центрове Скопие и Битоля), цели общности от които са били избити в германските концентрационни лагери в Полша[16].

Провъзгласяването на социалистическата съставна македонска нация става в сръбския манастир „Прохор Пчински“ през август 1944 г. Създаването на македонски езиков стандарт е ясен знак за населението, че нова Югославия не трябва да е ново издание на централистката и сръбски доминирана държава от междувоенния период, а ще е основана на национално равенство. Концепцията за „Македония“ е била иредентистки български проект за дестабилизация на монархическа Югославия, възприет впоследствие и от комунистическия интернационал (Коминформ). Сега посоката на преданост се променя, особено след разрива между Тито и Сталин през 1948 г. Това обяснява американската подкрепа за македонския език, олицетворявана от харвардския славянист Хорас Лънт, който създава първата чуждестранна македонска граматика през 1952 г. След 1948 г. югославският „трети път“ води до Движението на необвързаните в Индия и особено в Египет. За югославското население неутралитетът на Югославия и достъпът до свободния западен пазар, затворен за Източния блок, и до кредити означават относително висок жизнен стандарт и чувство за превъзходство, което създава много шеги в разговорната реч за „изостаналите българи“.

За успешната интеграция на македонското население в югославския експеримент има още една важна ключова дата, катастрофалното земетресение през 1963 г., което унищожава 80% от мултиетническия град Скопие. Тито използва това, за да възстанови цялостно града и с помощта на известния архитект Кендзо Танге да го превърне в югославски модел за подражание. Всичко това обяснява защо Македония често е била наричана „най-спокойната република“ на Югославия и защо не е била движеща сила в процеса на разпадане през 80-те години. Декларацията за независимост е приета без особен ентусиазъм и срещу волята на многобройното албанско население в страната. Преминаването от великомакедонските символи на диаспората към политиките за държавна идентичност (ключова дума Александър Велики) води до дипломатически конфликт с Гърция, който е решен едва през лятото на 2018 г. с така нареченото Преспанско споразумение. До този момент спорът за името блокира македонския икономически и политически преход и изостря етническия конфликт в страната.

Общата иредента: Северна Гърция

Връщането към диалектологията на Егейско-македонската територия показва колко дълго продължава македонско-българският конфликт. При редактирането на „Славянски езиков атлас“ (www.slavatlas.org) се оказа, че македонският и българският диалект съдържат огромен брой пресечни точки. От гледна точка на София, македонската диалектна област е изцяло българска, но македонската страна също демонстрира иредентистки склонности и декларира като области с македонски диалект така наречената Пиринска Македония (българска от 1913 г.) и така наречената Егейска Македония между Кастория и Драма, която става гръцка след Балканската война от 1912–1913 г. Това води до конфликта между България и Югославска Македония в международната комисия на славистите, в резултат на който Българската академия на науките отказва да сътрудничи за създаването на големия проект Obščeslavjanskij lingvističeskij atlas от 1982 до 2005 г. и поради тази причина в различните томове липсват напълно български локации.

Аз самият водих детайлна работа на терен в района след 2000 г. и посетих повече от 100 села[17].

В селата наративът за българското наследство и македонската идентичност е много различен, като резултат от регионалната история особено от времето на Втората световна война и гражданската война в Гърция. Въпреки това етническите активисти от македонски и/или български сдружения създават приятелства и слагат начало на етническо възраждане в края на 80-те години като силни участници в гражданското общество.

Самият факт, че те са активни в едно и също движение, показва широки пресечни точки в конституирането на идентичността, а именно – общия им опит с несправедливост и изключване от семейната памет особено по време на диктатурите от 1935–1941 г. и 1967–1974 г. и след гражданската война от 1949 г., както и общата им надежда за освобождение чрез ЕС. Техните идентификации са релационни и се развиват през призмата на различието пред заплахата от асимилация от страна гърците в края на XIX век.

Към този момент може да се допусне, че създателите на славянската азбука Кирил и Методий, Славянското възраждане в Охрид през XIX век или антиосманската (а след 1913 г. основно антиюгославска) терористична организация ВМРО, създадена през 1893 г. в Солун и силно иконизирана национално както в Скопие, така и в София, всъщност се намират в една и съща ситуация.

Можем ли да знаем със сигурност дали Кирил и Методий са били българи или македонци? В края на краищата и националната библиотека в София, и университетът в Скопие носят техните имена. Произходът на двамата византийски учени и дипломати не може да се определи със сигурност. Те създават славянска азбука през 862 г. по нареждане на византийския император (две години преди България да бъде покръстена) и превеждат гръцки богослужебни текстове на своя южнославянски диалект, за да покръстят Велика Моравия. Според тъй наречените Панонски легенди императорът им казал: „Защото сте от Солун, а всички в Солун говорят чист славянски“[18]. Учениците на Кирил и Методий са прогонени от западнославянските територии през 885 г. и намират подслон в християнизираната българска империя. Възникващата полярност между един иновативен център в Преслав, който скоро преминава към кирилицата и е близо до центъра на политическата власт, и на един консервативен център в Охрид, който запазва глаголицата, не трябва да се разглежда като протонационална. Класическите учени съвсем простичко наричат този период „посткирилометодиев“, а неговата писменост – „канонична“.

Създаването на стария църковнославянски език е един от славните моменти в славянската култура. Да издигнеш през IX век един неписмен диалект до равнището на византийския гръцки, да го направиш писмен и да изпревариш с векове Данте и Мартин Лутер и тяхното преодоляване на гръцко-латинското надмощие в Европа – това е факт, с който панславизмът през XIX век, особено при малките славянски нации в Хабсбургската империя, основателно се гордее. Чешкият художник Алфонс Муха показва как може да изглежда транснационалният пейзаж на паметта. Неговият цикъл от 20 картини „Славянският епос“ от 1911–1928 г. съдържа няколко старо-църковнославянски, както и руски, чешки, сръбски или дохристиянско-славянски мотиви.

Същото се отнася и за Южнославянския ренесанс: конфликтът от XIX век за охридските диалекти и за това дали те биха могли да станат основа на съвременния български стандарт или източните български диалекти от доосманската столица Търново трябва да бъдат избрани за диалектна основа на стандартния език е въпрос от второстепенна важност. Първостепенният е освободителният устрем на „черното е красиво“, който щеше да спре асимилацията на българското градско население от гръцкото в Охрид или Пловдив, както е описано от Детрез[19]. Анахронично и абсурдно е да се проектират национални категории от днешния ден, които не са съществували в миналото.

Заключение

В заключение наистина е възможно македонската история да се разкаже от българска гледна точка. Регионът формира неразделно единство с българския и е конституиращ за създаването на съвременната българска национална идентичност. Чрез преживяването на миграция и бягство от региона към България и по-точно към София в периода 1900–1920 г. се запазва силно комуникативна и институционализирана отрано културна памет за националния българско-македонски дискурс. Това обаче не би могла да бъде единствената истина.

Отричането на македонския език е аспект от объркването на национални и регионални различия. На фона на настоящата теоретична дискусия то изглежда безнадеждно остаряло – затворено в националистическата ехокамера на геронтократските академични елити. Македонската култура на възпоменание също е приемлива, в много отношения тя предлага допълнителна перспектива, която не е непременно и противоречива.

Затова е от решаващо значение историческите разкази да се разпознават като конструкция и да се поставят в перспектива. Има един чудесен пример за този подход, който за жалост не се чете в България: книгата на Мария Тодорова, която развенчава мита за Васил Левски, екзекутиран през 1873 г.[20] Едновременно с това трябва да се култивира готовност за споделяне на символите и героите. Други европейски региони като Елзас и Горна Силезия също се борят с многоизмерното възприятие и тези процеси още не са приключили.

Проф. Кристиян Фос ръководи секцията за Югоизточна Европа в Института по славистика на Хумболтовия университет.

Текстът е публикуван в Südosteuropa-Mitteilungen 6 (2020).

Превод от английски Майя Янкова

Б.р. Публикуваме статията на проф. Кристиян Фос заради силно дискусионния ѝ характер. Готови сме да публикуваме и други гледни точки по темата.
 
––––––––––––––––––––––––––––––––

[1] Достъпно на: http://www.bas.bg/wp-content/uploads/2020/05/Za-oficialnia-ezik-na-Republika-Severna-Makedonia-Online-Pdf.pdf
[2] Отправна точка е дискурсът на Мишел Фуко, който изследва властовите структури, свързани с колективните начини на говорене. Той замени позитивизма и есенциализма като вярване в диахронични, неподвижни факти. Това превръща хуманитарната сфера в „херменевтична“ (интерпретираща) наука, която постоянно поставя под съмнение своите концепции.
[3] Вж., A. Angelov, Immigrants in Sofia between nonstandard and Standard Bulgarian, in: International Journal of the Sociology of Language 135 (1999), стр. 37–61.
[4] Митева-Михалкова показва, че през 1969 г. честванията на Кирил и Методий са национализирани и че 24-ти май се превръща в национален празник – в национално-комунистически контекст. Вж., R. Mitewa-Michalkowa, Zwischen Religion und Ideologie. Kyrill und Method als Erinnerungsort in Bulgarien vor und nach 1989; в: Zeitschrift für Ostmitteleuropa-Forschung 59 (3), стр. 362–385, тук стр. 368 сл.; за националната семантика на почитането на светците вж., St. Rohdewald, Götter der Nationen. Religiöse Erinnerungsfiguren in Serbien, Bulgarien und Makedonien bis 1944. Köln 2014.
[5] Цитирам две публикации: от една страна, статията „Die Einheit der bulgarischen Sprache in der Vergangenheit und heute“ от водещото българско списание „Единството на българския език в миналото и днес“, в: Български език 8,1 (1978), стр. 2–43; от друга страна, подробната сбирка от документи на Института за исторически изследвания към Българската академия на науките: Macedonia. Documents and Materials. Sofia 1979.
[6] За това предположение вж. St. Troebst, Die bulgarisch-jugoslawische Kontroverse um Makedonien, 1967–1982. München 1983.
[7] R. Muhr, Linguistic dominance and non-dominance in pluricentric languages: A typology, в: idem. (ed.): Non- Dominant Varieties of Pluricentric Languages. Getting the Picture. Frankfurt/M. 2012, стр. 23–48, тук стр. 26–29.
[8] A. Angelov, The border as a factor for language divergence, в: L. Zybatow (Ed.): Sprachwandel in der Slavia. Die slavischen Sprachen an der Schwelle zum 21. Jahrhundert. Ein internationales Handbuch. Vl. 2. Frankfurt/M. 2000, стр. 611–633.
[9] Дебатът за т.нар. езикова идентичност на горяните (буквално „планинари“) – мюсюлманско малцинство в Южно Косово, демонстрира същата логика: поради своя балканско-славянски диалект в София се смята, че те говорят варианти на българския, докато днес в Сараево, като историческия център на мюсюлманите в Югославия, биха искали да ги смятат за бошняци.
[10] Вж., M. Wingender, Modell zur Beschreibung von Standardsprachentypen, в: M. Wingender, D. Müller (Ed.), Typen slavischer Standardsprachen. Theoretische, methodische und empirische Zugänge. Wiesbaden 2013, стр. 19–37. 
[11] Chr. Voss, Linguistic emancipation within the Serbian mental map: The implementation of Montenegrin and Macedonian standard language, в: Aegean Working Papers in Ethnographic Linguistics 2 (2019), стр. 1–16, тук стр. 7–11. 
[12] В Титово-югославска Македония за свидетелства на очевидци, които биха могли да подпомогнат македонската национална памет, са били обещавани финансирани от държавата анюитети; вж. K. Brown, The Past in Question. Modern Macedonia and the Uncertainties of Nation. Princeton 2003.
[13] Най-добрият преглед на тази заплетена история като концепция за конвергенция и дивергенция е предоставена от B. Lory, The Bulgarian-Macedonian Divergence. An Attempted Elucidation, в: R. Detrez, P. Plas (Ed.): Developing Cultural Identity in the Balkans. Brussels 2005, стр. 165–194.
[14] N. Boškovska, Das jugoslawische Makedonien 1918–1941. Eine Randregion zwischen Repression und Integration. Wien 2009.
[15] B. Opfer, Im Schatten des Krieges. Besatzung oder Anschluss – Befreiung oder Unterdrückung? Eine komparative Untersuchung über die bulgarische Herrschaft in Vardar-Makedonien 1915–1918 und 1941–1944. Münster 2005
[16] N. Ragaru, „Et les Juifs bulgares furent sauvés…“ Une histoire des savoirs sur la Shoah en Bulgarie. Paris 2020, тук стр. 147–222.
[17] Обзор на близо 300 села, говорещи славянски език, може да бъде намерен в Chr. Voss, Sprachdiskurse in minoritären Ethnisierungs- und Nationalisierungsprozessen: Die slavischsprachige Minderheit in Griechenland, в: Südosteuropa 52/1–3 (2003), стр. 116–135.
[18] J. Schütz, Die Lehrer der Slawen Kyrill und Method. St. Ottilien 1985, стр. 92.
[19] R. Detrez, Ethnic consciousness in rural and urban environments: the case of Plovdiv and the Plovdiv region, в: S. Rudić, S. Ćaldović-Šijaković (Ed.): The Balkan village: continuities and changes through history. Belgrade 2017, стр. 11–22. 
[20] M. Todorova: Bones of Contention. The Living Archive of Vasil Levski and the Making of Bulgaria’s National Hero. New York 2009.