0
2768

Българската енигма

Времето на въпросите и времето на отговорите

Когато въпросите в едно общество многократно надхвърлят отговорите, проблемът е сериозен.

Ала когато отговорите, които властимащите дават или смятат, че са длъжни да дадат пред обществото, са в пъти по-малко от онова, за което гражданите ги питат, проблемът се задълбочава.

Ето защо и отговор като „точка по въпроса“, даден от шефа на КПКОНПИ Пламен Георгиев на имотната му сага, нямаше как да не налее допълнително масло в огъня. Включително заради самодоволното „облажване“ или „облъщаване“ с власт. Неща сериозни, които ни най-малко не се изчерпват с едно „доброволно“ или „полу-доброволно“ излизане в отпуск.

Трудно е да се обобщава какво мислят българите за политиката или политиците си. Изборите дават само сумарен образ на нагласите ни: шест-седем милиона българи имат поне шест-седем милиона идеи за България и бъдещото ѝ развитие.

Въпросът обаче е имаме ли обща идея за справедливост? Включително за онова, което разделя незаконното от неморалното?

Това предстои да видим.

Когато пък въображението на политическия елит се изчерпва най-вече с тераси, барбекюта, яхти или придобиването на още и още имоти – като резултат от битовото опредметяване на властта –  проблемът още повече се изостря.

Ала когато във вниманието на обществото попадат само най-видимите материални придобивки на властта, а всичко далеч надхвърлящо ги – концесии, сделки под масата, да не говорим за фалита на КТБ, ошушкал ни с 4 млрд. лв., че и облагодетелствал действащи политици от опозицията, наметнали сега антикорупционната тога – проблемът става направо катастрофален.

Всичко това е част от българската енигма. Ала възелът ѝ е толкова заплетен, че дръпнем ли който и да е негов край, рискуваме да се заплете още повече. И не се види кой би могъл да го разсече.

Най-лесният отговор е да кажем, че нищо не може да се направи. Че нещата са си такива, каквито са. Така е било в България и така ще бъде.

Нали така беше и при „реалния соц“, когато партията-майка, иззела цялата собственост, си я разпределяше като бащиния. Нима сме го забравили? На първо място биваха обгрижвани „хранените хора“ на режима, които да го бранят, подхвърляше се и по някой кокал на „художествено-творческата интелигенция“, та да не лае по властта, а за трудещите се бяха отредени неугледните панелки, дето още се чудим какво да правим. Имаше и цял ритуал: към другаря Живков се стичаха хора по разни мероприятия, пъхайки му молби за жилища в джобовете на костюма, които той понякога удовлетворяваше – в изблик на преголяма милост.

Да не забравяме за това, то също е част от българската енигма.

А как е било по-преди, било ли е друго?

В спомените на големия копривщенски търговец хаджи Ненчо Палавеев, писани в периода между двете световни войни, открих презрителното определение на политиците като „апартаментаджии“. „Зад всяко политическо решение, констатира той, се крие видимият стремеж за по някоя материална придобивка – един, два или повече апартаменти, че и те имат челяд“. Което донякъде обяснява и бума в жилищното строителство в София след края на икономическата криза през 1931 г., значително променил облика на столичния град и неговата виенска направа.

Други съвременници изтъкват нещо, особено характерно за престижната улица „Оборище“, където в зестра за дъщерите на политиците се пазели („на зелено“, както бихме казали днес) – поне по два или три апартамента. В градския фолклор наричали тези девойки „оборишки момичета“. Един вид – от сделките лъхало нещо нечисто, носела се миризма на обор.

Как ще наречем днешните подобни придобивки, оставям на остроумците от социалните мрежи.

Възелът се заплита още повече, речем ли си, че може и така да е било някога, но не е задължително така да бъде и днес. Че нещо може, а и трябва да се промени. Ала как? И какво?

Въпросът не е само в оставките. Един министър на правосъдието ще бъде сменен от друг. „Точка по въпроса“. Ала това не решава нещата.

Вярно е, че за разлика от предишни години, доста хора излязоха от властта заради непремерени думи или непромислени действия. Някои – наистина, други – фиктивно. Ала не за това иде реч.

Проблемът е не само, че българската политика е затънала в краен битовизъм. А е и в това, че все повече ставаме заложници на демагогията. И съответно големите проблеми, пред които е изправена България, не се възприемат другояче, освен през призмата на най-битовото.

Замислете се: ние непрекъснато решаваме „спешни въпроси“, провокирани от злобата на деня.

И не ни остава нито време, нито ресурс да разгледаме важните въпроси пред България.

Излиза, че важните за страната въпроси никога не са спешни.

Например за професионалното образование в средното училище. В България все повече не достига квалифицирана работна ръка. Усеща се и по отлива на чуждестранните инвеститори. Но ние все нямаме време за този дебат, нито за решаването на проблема, защото не можем да излазим от корупционните далавери и скандали.

Европейските избори са на прага, а на тях се гледа само като на репетиция за евентуални предсрочни избори.

Корнелия Нинова почти ги обяви за „вътрешно български“. Да, те са и български, защото на тях гласуват българските граждани, но много от проблемите отдавна надхвърлят границите ни. И те съвсем не се изчерпват само с протестите на българските превозвачи срещу пакета „Мобилност“.

В момента никой не мисли за замислените промени в общата земеделска политика на ЕС, които няма как да не засягат България. Какъв е нашият интерес? И с интереса на кои други държави съвпада той? Няма отговор.

Напоследък имаше срещи на високо равнище в Румъния, заговори се за изграждането на трети мост на Дунава, за засилените икономически връзки между двете държави. Дотук добре, но от години витае идеята за Дунавска стратегия, която да влезе в приоритетите на ЕС, за да вдигне на крака и нашия северозапад, та да не бродят там само сенките на тенеца на Радичков и на неговите „варколи“? Имаме ли интерес това да се случи? Безспорно. А ще бъде ли тема на предстоящите избори? Надали.

И това също е част от българската енигма.

Антон Страшимиров в един свой размисъл над българската политика твърди, че България пропаднала, защото я управлявали все адвокати – поне след Стамболов такива са повечето от българските министър-председатели. А адвокатите, според него, били хора без собствено мнение – само обсъждали и все не могли да вземат решения.

Замислих се: и след 1989 г. повечето от българските политици бяха адвокати. Те също спореха и обсъждаха дълго, а избирателите им се гневяха, чакаха бързи решения. А сега върне ли се човек към онези времена, обхваща го такава носталгия.

И това също е част от българската енигма.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статия„Тъпи ентусиасти“ в Сатиричния театър
Следваща статияСпомени за културния живот между двете световни войни