Правите обобщения за изпокрилата се по време на бомбардировките интелигенция, а после и за образованите от село Странско, които си дали дума да се върнат, като свършат университета, и там да останат: „Нищо не беше останало; накъдето и да се обърнех – забрава…“. Какви метаморфози претърпя интелигенцията ни от 80-те насам?
Обобщенията във филма (става дума за филма „Духът и камъните“, посветен на Кирил Христов – бел. ред.) за поведението на интелигенцията по време на бомбардировките, както и разказът за Странско са на Кирил Христов. Забележително е писмото, което той получава от един учител от това село, близо до гара Раковски. Публикувано е в дневниците на поета. Сега Странско е забутано и позабравено, но някога е имало будни младежи със съзнание за мисията на интелигенцията – да заминат за Европа, да се изучат и да се върнат, за да издигнат своя край. Дали си клетва и ѝ останали верни. Та този учител владеел няколко езика, сам научил немски, за да чете Гьоте в оригинал. В писмото прави такъв литературен анализ на творчеството му, че много професионалисти и тогава, и сега биха му завидели. Заинтригува ни това писмо и се вдигнахме с художничката Анжела Минкова да видим село Странско и да поразпитаме за тези невероятни патриоти. Това, което намерихме – забрава. Явно забравата не е отсега. Национална черта ли е, или е от ограниченост и липса на интерес, не знам, но ме изпълва с печал.
А българската интелигенция ми е болна тема. Много страници са изписани за нея, та ще се въздържа да сипвам и аз сол в раната. Любимото ми есе е на Боян Пенев „Българската интелигенция“, а най-кратката характеристика ѝ даде Николай Генчев пред претъпканата зала „Универсиада“ през 1990 г: „Българската интелигенция винаги е изоставяла народа си в трудни моменти. Дано този път не го направи!“. Е, тя го направи и продължава да го прави – една от грешките, от които не вземаме поука.
Казвате: „Не се страхувайте да грешите, защото всяка грешка е стъпало нагоре!“. Като се огледам за грешките ни, трябва много да сме се „възвисили“…
Кои са онези грешки, които сме направили и после сме се поучили от тях? От историята ли? От съвременния политически живот? От изборите, които правим? От това, че даваме непрекъснато доверие на съмнителни хора? Че сме склонни да подкрепяме хитреци и мошеници, а да обругаваме свестните? Нима сме научили онзи урок от Ботев: „Свестните у нас считат за луди“ или сме проумели какво е искал да ни каже Левски с четирите въпросителни – „Народе????“; или онова, което е написал за него Вазов: „… в едно събрание многобройно той влезе и лепна плесница на един подлец!“. Защо още не се е намерил достоен човек да лепне плесница на позиращия пред портрета му Доган, самообявил се за турския Левски?! Ние сме факири на снишаването, не на възвисяването! Научихме ли се да мислим с главите си, да не се доверяваме прекалено на авторитети, защото и те грешат; да си следваме пътеката и да бъдем верни на себе си; да се вслушваме какво ни говорят, но да не разрешаваме да ни навикват като ученици и да ни учат невежи?! Понякога по-важно е не това, в което ни убеждават, а това, което премълчават. Научи ли човек този урок, няма от какво да се страхува.
Не само не сме се възвисили, ами не сме мръднали много. Четете Захарий Стоянов, Иван Хаджийски, Симеон Радев, Николай Генчев и кръв ще ви закапе от сърцето.
Малина Петрова завършва кинорежисура през 1978 г. Първите ѝ филми са игрални – „Пътешествие“ (1980, съвместен дебют с Искра Йосифова) и „Синът на Мария“ (1983), след което прави ярки документални творби като „Тетевенска 24“ (1984), „Виновни няма“ и „Пантеонът“ (1986/1987), „Фермата“ (1988), „Сърцето умира последно“ (1991), „Раздвоено сърце“ (1993), „Приключено по давност“ (2009), „Децата на Мария Магдалена“ (2000), „Заличаване“ (2012), „Кристалът на душата“ (2016) и др.
Пълният текст на интервюто очаквайте в новия брой на сп. „Култура“.
