Начало Идеи Гледна точка Българските бунтове
Гледна точка

Българските бунтове

2910

Те не траят дълго, припламват и угасват сравнително бързо. Каузи, сплотяващи големи групи от българското общество, винаги са се формирали трудно – били те политически или икономически. Разбира се, недоволни у нас винаги е имало и ще има, но те рядко набират „критична маса“. Твърде разнопосочни са настроенията в българското общество, големи са и разделенията – за добро или за зло. Затова и писателят Константин Петканов настоява, че „българинът не е бунтар по природа“ – прекалено здраво е стъпил на земята, твърде зает е със „своето“, със себе си, с домочадието си. И макар да знае, че „човек без нужда няма“, в същото време се самоосъзнава като „по-слаб от пшеничена дръжка“ („Бунтарските настроения на българина“, сп. „Философски преглед“, 1938 г., книжка 1). Затова гневът и протестите у нас се редуват с периоди на пълна апатия, че даже и на социална стагнация. А „реставрацията“ трае далеч по-дълго от всякакви „велики народни въстания“, което днес е видно с просто око.

* * *

Колко ще траят тогава сегашните протести по магистралите? Ако се следва традицията – от ден до пладне, тоест са обречени изначално. Не подценявам гнева на тези хора, нито правото им на протест или страховете им за утрешния ден, но такава е социалната логика на събитията.

В случая протестът дори не е чисто „български“ и затова финалът му ще е като този на „жълтите жилетки“ във Франция. Можеш да блокираш с месеци магистралите на страната, ползвайки се дори с подкрепата на част от обществото, можеш да атакуваш и големите градове (в нашия случай – заветните „жълти плочки“), но резултат от това няма и не може да има. А загубите се плащат от всички.

С регионални, ако ще и мащабни протести, никой не може да спре нито глобалните промени в климата, вследствие на още по-глобалното замърсяване, нито неудържимите икономически трансформации в днешния свят, които ще са структуроопределящи през следващите десетина години. Става дума за необратими процеси, независещи от никакви „локални бунтове“. И, уви, от тях има „губещи“, но в тенденция и те биха могли да се наредят сред „печелещите“. Стига да има достатъчно здрав разум, а не всичко до опира до най-разрушителна политическа агитация, свързана с тесни користни сметчици. И в основата на всичко да е нечие наивно убеждение, че само да поискаме, и всичко ще си бъде „както преди“. Пък ако трябва и парламентът да заседава на автомагистрала „Тракия“ заедно с цялата Европейската комисия.  

* * *

Разломът от последните дни – между енергетици и миньори – е знак за някакво връщане към реалността. В логиката на „хората на бунта“, които седми ден блокират пътищата, това обаче си е чисто „предателство“. Логиката на „ревизионистите“ (или прагматиците) е друга – „който търси рога, изгубва и ушите“ (изразът пак е на Константин Петканов).

Защото всички знаят какво не искат, но не са наясно какво биха искали да се случи. Добре, правителството няма да „реже“ централи, нито да демонтира мощности. Но когато вдругиден цената на тока от „Мариците“ скочи двойно или тройно заради въглеродните емисии, какво ще стане тогава? Да, във време на война сме, въглищните централи ще си останат, те са „застраховка“ в случай на аварии или други неприятни изненади. Но нали трябва да се гледа напред.

Затова не проумявам защо в седемте точки на протестиращите изрично фигурира отказ от създаването на държавно предприятие в Старозагорския регион, което да дава алтернативна заетост? Явно пак като част от идеята „нищо да не се променя“. А там – по различни проекти (и то с европейско финансиране) – можеха да работят поне 8000–10000 души. И то за дълъг времеви период. Инфраструктурата край въглищния басейн е в плачевно състояния, а „рекултивацията“ изобщо не е мръсна дума. Особено в благодатната тракийска земя.

Поне от десетина години във Франция, Белгия или Германия има специални програми, превръщащи стари мини и районите край тях в туристически центрове, което ни най-малко не изключва индустриализацията и създаването на зони с нови технологии. На онлайн картата на Франция с „музеи на мините“ тези обекти са над двеста и петдесет – с организирани записвания за посещения, отсядания в хотели, в спа-центрове, с гастрономически турове и какво ли не още. Интересът е огромен.

Ръководителите на Маришкия басейн признаха, че въглищните запаси са на изчерпване и че реалната им експлоатация би могла да продължи не по-късно от 2042 г. Как тогава да не обърнем поглед към бъдещето? Със средствата от така обругаваните европейски планове за възстановяване Старозагорският регион, както и Перник и Бобовдол имат реални шансове за развитие.

Да, в „българското междуцарствие“ тези планове бяха писани на коляно, преправяни по невнятен начин от служебните правителства на Румен Радев, продължават и споровете защо в тях няма едно или друго. Но и такива, каквито са, те са все пак са „нещо“, което е по-добре от „нищо“. Ето защо изтеглянето им би било престъпно недомислие, то би вкарало страната ни в нова безизходица.

* * *

Така че „българският бунт“ приижда, но отшумява. Уви, „българската дезорганизация“ е далеч по-трайна.

В своята „Психология на българина“ (сп. „Българска мисъл“, 1934, книжка 1) проф. Константин Гълъбов с болка на сърцето признава, че непрекъснато ставаме жертви на „своята склонност към дезориентиране: много от грешките ни и в личния, и в обществения живот носят белезите именно на тази дезориентираност, а сме дезориентирани, защото още не сме напълно европейци. В отличие от българина и в отличие от други народи като нашия, европеецът е обхванат не само от дух на практицизъм, но е истински практичен: с усет за действителна нужда, с преценка за себе си и възможното в момента, с поглед за действителността“.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Дългогодишен хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор на книгите: "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема"("Хермес", 2017), "Спомнена София" ("Рива", 2021, отличена с Наградата на София за литература), "Бленувана София" ("Рива", 2022), "Има такава държава" ("Хермес", 2023), "Незабравена София" ("Рива", 2023)

Свързани статии

Още от автора