Начало Книги Изборът Българските евреи и окончателното решение
Изборът

Българските евреи и окончателното решение

Фредерик Б. Чери
13.06.2023
3485

Половин век след публикуването му днес в превод на български език се появява фундаменталното изследване „Българските евреи и Окончателното решение“ (1972 г.) от американския историк и българист Фредерик Б. Чери (1939–2020) – авторитетен труд, който хвърля повече светлина върху един от най-мрачните периоди в новата история на България и света. Изданието е допълнено с предговор от архивиста в Държавна агенция „Архиви“ Иванка Гезенко и послеслов от проф. Иван Илчев.

Макар историографията по темата да е значително нараснала, съдбата на българските евреи през Втората световна война в Царство България все още поражда разнопосочни и често крайни мнения. Посещавайки България на няколко пъти, с помощта на германски, български и израелски архиви, интервюта с очевидци и оцелели, както и множество други източници, Фредерик Б. Чери изгражда образцова историческа хроника, която се опитва да представи събитията максимално безпристрастно, без да робува на идеологии и без да спекулира.

Какво е отношението на нацистка Германия към евреите и какъв е бил натискът, който се упражнява върху цар Борис III и българското правителство, по еврейския въпрос? Кои са събитията, довели до депортацията на евреите от Вардарска Македония и Беломорска Тракия? Каква е обществената реакция в страната? И защо години наред така и не може да се постигне исторически консенсус за случилото се в онези разделни години?

Ученият обстойно разглежда икономическите и политически предпоставки, които обуславят сложната ситуация, в която се оказва обвързаната с Третия райх България. Той проследява детайлно включването на страната във Втората световна война като съюзник на Оста, прави задълбочен анализ на мирните отношения между евреите и останалите етноси, както и преглед на спорадичните антиеврейски политики, прилагани с променлив успех.

Настоящата книга проучва и отношението на различ­ните сегменти в българските управляващи кръгове и обще­ството към еврейския въпрос и Окончателното решение. Тези сегменти включват царя и Двора, Църквата, Народното събрание, политическата опозиция и различни други групи.

 Освен държавническата политика обаче, аналитичните разсъждения на изследователя не пропускат да очертаят и ролята на духовници, политици, общественици и граждани за спасяването на евреите от територията на Царство България – като действията на митрополит Стефан и протеста на Димитър Пешев и групата депутати срещу депортацията на българските евреи.

Фредерик Б. Чери, „Българските евреи и окончателното решение – 1940–1944“, превод от английски Аглика Маркова, издателство „Сиела“, 2023 г.

ЩРИХИ КЪМ ИСТОРИЯТА НА ЕДНА ФУНДАМЕНТАЛНА КНИГА

По време на първото си посещение в България Фредерик Чери има възможност да работи с малко документални източници – освен еврейската сбирка в Института по балканистика, еднократно му е позволено да прегледа на място в Културно-просветната организация на евреите в България няколко тома с документи от Седми състав на Народния съд в София, както и да работи в Народната библиотека и Университетската библиотека на СУ „Климент Охридски“. Сред институциите, които отказват достъп на Фредерик Чери, е и Централният държавен исторически архив (ЦДИА), който по това време е най-важният архив в системата на Главно управление на архивите (ГУА) и в него се съхранява един от големите документални фондове – този на Комисарството по еврейските въпроси. Този отказ за достъп може да бъде обяснен единствено с факта, че към това време ГУА е подведомствено управление на МВР.

Един бегъл поглед върху научните и културни отношения между НРБ и САЩ от онези години показва, че научният и културен обмен между двете страни е минимален и следва общите политически отношения в годините на Студената война. Въпреки политическата стагнация, Българската академия на науките установява връзки с американския Междууниверситетски комитет за обмен с източноевропейските страни, създаден от проф. Роберт Бърнс и субсидиран от фондация „Форд“. Много скоро след това самият Бърнс е обвинен във вербуване на шпиони сред чуждестранните студенти, а Междууниверситетският комитет е разформирован. За известен период – от 1968 до 1970 г., програмата за обмен се провежда пряко от фондация „Форд“, а партньори от българска страна са БАН и Комитетът за приятелство и културни връзки с чужбина. Едновременно с ликвидацията на Междууниверситетския комитет в САЩ е създаден Международен съвет за изследвания и обмен (АЙРЕКС) със седалище в Ню Йорк. На 23 септември 1970 г. Комитетът за приятелство и културни връзки с чужбина от българска страна и АЙРЕКС от американска, подписват официално „Споразумение за размяна на специалисти, учени и научно-изследователски работници през следващите три академични години (1970/1971, 1971/1972 и 1972/1973)“. На Фредерик Чери обаче се удава възможност да започне работата си в България преди подписването на това споразумение.

Второто му посещение в България е през 1969 г. – година след като е защитил доктората си „Българските евреи и Окончателното решение – 1940–1944“ в Университета на Питсбърг. Монографията му включва задълбочен анализ на документи и литература от архивите и библиотеките на Германия, Израел, Великобритания, СССР, България, а основната му цел е да изясни различни проблеми от нацистката антиеврейска политика, както и програмите за приложението им в страните, обвързани с Тристранния пакт. Задълбоченият анализ на Чери е изграден върху проследяване на въвеждането на антиеврейското законодателство в България, подготовката за депортиране на евреите от старите предели на Царство България и новопридобитите земи, както и провала на операцията. Едновременно с това Чери проследява действията на Двореца, поведението на част от депутатите, подкрепили Димитър Пешев, Българската православна църква и обикновените български граждани. Основна част в доктората на Фредерик Чери е посветена на депортацията на евреите от Беломорска Тракия и Вардарска Македония, ролята на Комисарството за еврейските въпроси и всички негови представители, осъществили старателно операцията по депортирането в „новите земи“. Сред основната използвана литература могат да се откроят два източника – тези на Натан Гринберг и на Марин Пундев. Натан Гринберг е сред евреите, преживели събитията от 1943 г., един от основните свидетели с документирани показания пред Седми състав на Народния съд „Антисемити“ в София и съветник на българската делегация по време на Парижката мирна конференция (1946 г.). Въпреки привидната си уж близост с новата отечественофронтовска власт, Натан Гринберг емигрира в Израел през 1954 г., а получава официално разрешение за завръщане в България чак през 1968 г. През 1965 г. Фредерик Чери се среща с Натан Гринберг в Тел Авив и го интервюира като автор на книгата „Документи“ – първия документален сборник, посветен на съдбата на българските евреи, публикуван през 1945 г. Чери отбелязва, че е останал с впечатлението, че Натан Гринберг има проблеми и с българските, и с израелските власти – той е останал непреклонен в положителното си отношение към СССР и линията на комунистическата партия, за разлика от хилядите евреи, емигранти от България, които обръщат гръб на комунистическите си възгледи заради враждебното отношение на СССР към Израел по онова време.

Вторият съществен източник, използван от Чери, е непубликуваната дисертация на Марин В. Пундев „Мястото на България в политиката на Оста“ (University of Southern California, 1958). Самият Пундев заминава за САЩ през 1945 г. като член на водената от генерал Владимир Стойчев мисия за възстановяване на дипломатическите отношения със Съединените щати след войната, но през 1947 г. окончателно решава да остане в САЩ, а основната му цел е да защити докторат. С цялостната си изследователска дейност в Калифорнийския университет Марин Пундев се превръща в един от най-добрите специалисти по проблемите на българската история и историография и към 1973–1974 г. е вече член на ръководството на Групата за български проучвания в САЩ.

До публикуването на книгата си „Българските евреи и Окончателното решение – 1940–1944“ през 1972 г. Фредерик Чери посещава България през 1969 и 1971 г. Макар и краткотрайни, посещенията му са свързани с проучвания на документи в библиотеката на Народното събрание и с участие в летен семинар, ръководен от акад. Владимир Георгиев, зам.-председател на БАН, един от инициаторите за създаването на Института по балканистика и главен редактор на Енциклопедия „България“. Кръгът на контактите му в България постепенно се увеличава, а сред добрите му познанства са тези с историците Владимир Топалов, Андрей Пантев, Иван Дуйчев, Николай Тодоров, Салватор Израел, Страхил Гичев, Снежка Панова, Давид Коен, преводача на Тодор Живков – Владимир Филипов, и съпругата му Мария, хазяйката му Мария Нишкова, сем. Пирински и Добромир Чилингиров, който му предоставя архива на баща си, Стилиян Чилингиров, и помага за уреждане на интервюта, свързани с дейци на БЗНС. Между двете си посещения, през 1970 г. Фредерик Чери публикува две статии, свързани с еврейския въпрос в България – The Bulgarian Writers Protest of October, 1940, against the Introduction of AntSemitic Legislation into the Kingdom of Bulgaria (East European Quarterly, 4, 1970, 88–93) и Bulgaria and the Deportation of Jews to Poland (In: Actes du Premier Congrès International des Études Balkaniques et Sud-Est européennes. Sofia, 1970, 5, 479–490), а изследователският му интерес към историята на България започва да обхваща различни проблеми и теми, превърнали се в обект на следващите му публикации.

През 1976 г. Фредерик Чери става професор в Департамента по история в Университета на Индиана и се утвърждава като специалист по история на България. Редица български историци, занимаващи се с проблемите на развитието на българистиката в САЩ, сред които акад. Николай Тодоров, проф. Веселин Трайков, проф. Андрей Пантев и Панто Колев, посочват, че за десетилетието 1973–1983 г. Фредерик Чери убедително се нарежда сред „големите имена в американската българистика“. Нещо повече – по време на Третата американско-българска конференция по българистика, проведена в Бостън през октомври 1982 г., Фредерик Чери оборва доклада на живеещия в САЩ Спас Райкин, озаглавен „Александър Стамболийски и доктрината за еднопартийно селско правителство“, и думите му са свидетелство за личното му кредо. Чери подчертава, че историята на дадено политическо явление се пише не само върху лични наблюдения и заключения, на текуща политическа оценка, но и при широко ползване на исторически документи и крупни изследвания, при минимално позоваване на лични емоционални увлечения. Последователната работа на проф. Фредерик Чери оправдава неговия избор за президент на Американската асоциация за българистични проучвания (1986 г.), а следващите му публикации имат принос за популяризирането на българската история в чужбина.

С безспорната си репутация на специалист по история на България през 1984–1985 г. проф. Чери пристига за пореден път в България, но този път като лектор в Историческия факултет на СУ „Климент Охридски“. Престоят му обаче е съкратен. Поради началото на т.нар. Възродителен процес специалисти от образователното министерство го подозират, че се занимава с малцинствени въпроси и ще пропагандира срещу него. Въпреки че през 1985 г. Чери е удостоен с орден „Кирил и Методий“, Министерството на народната просвета не одобрява продължаването на преподавателската му работа в Софийския университет. През 2014 г. Фредерик Чери публикува личните си преживявания като млад изследовател в България под заглавие Chutzpah and Naïveté: An American Graduate Student Bursts through the Iron Curtain To Do Research in Bulgaria („Нахалство и наивност: един американски аспирант разбива Желязната завеса за изследователска дейност в България“). Впечатляваща е първата дума от заглавието, което Чери използва – chutzpah, което в превод от иврит означава особен вид еврейско нахалство в добрия смисъл на думата, граничещо по-скоро с упорството.

Уважаеми читателю,
Точно след петдесет и една години след излизането ѝ държиш в ръцете си преведената на български език книга на Фредерик Чери „Българските евреи и Окончателното решение – 1940–1944“. Към 2023 г. мога да отбележа, че страната ни вече е асоцииран член към Международната асоциация за изучаването на Холокоста, а историографията по темата е значително нараснала както със задълбочени документални изследвания по темата, така и с предизвикващи съмнения и спекулации непрофесионални изводи. Към същата 2023 г. българските архиви са вече отворена публична институция, значителен брой документи са достъпни онлайн, включително и документите на Народния съд, а освен домашните източници в архивната институция се съхраняват и множество чужди микрофилмови колекции, свързани с политиката на страната по време на Втората световна война, в това число и т.нар. пленени германски документи. Налице са и голям брой интервюта както на Стивън Спилбърг, така и на ЦЕНТРОПА, проведени в България с преживелите Холокоста български евреи, а мемоарната литература нараства с всяка изминала година.

Ще ми се някак да прескоча бутафорната патетика, която за пореден път ще обхване различни организации в България покрай 80-ата годишнина от драматичните събития от 1943 г. Искам да избегна термина „оцелели“ и реално да отчета, че евреите в България бяха обречени при провеждането на антисемитската политика на българските правителства по време на Втората световна война, но тези от старите предели на Царството бяха спасени с достойното поведение на различни представители на българското общество. В същото време считам, че аналитичните съждения на Фредерик Чери са основополагащи по темата за съдбата на българските евреи по време на Холокоста. За огромно съжаление, проф. Чери си отиде от този свят през ноември 2020 г. Въпреки това съм убедена, че книгата му отдавна се е превърнала във фундаментално изследване, което възпита поколения чужди и български изследователи. На базата на задълбочения анализ и без да има пряк достъп до многобройните документи, съхранени в българските архиви, Фредерик Чери ясно очертава налагането на антиеврейската политика в България по време на Втората световна война, опитите за депортация през 1943 г., както и провала на антисемитската политика на България, и то като страна, съюзник на Третия райх. Като архивист в Държавна агенция „Архиви“ се постарах да дам много обяснителни бележки (предимно въз основа на българските архивни източници), водена от желанието да потвърдя тезата на автора, а в същото време си давах сметка, че той е имал възможност да се докосне до много малко документи в България. В тази връзка изказвам искрената си благодарност на издателство „Сиела“ за доверието, което ми оказа. Надявам се, че книгата на проф. Фредерик Б. Чери ще обогати представите ни за събитията и личностите от онези драматични години.

Иванка Гезенко, архивист в Държавна агенция „Архиви“

„Българските евреи и окончателното решение – 1940–1944“

Фр. Р. Чери

Подготовка за депортациите

Планът на КЕВ за депортацията разделя Царството на пет отделни района: Македония, Тракия, Пирот, район София и останалата част от страната. В зависимост от отделните райони, комисарството трябва да реши два основни административни проблема. Първо, евреите от новите територии (Македония, Тракия и Пирот) нямат българско гражданство (с изключение на лицата от старите предели, мобилизирани там), докато хората от останалата част на България са български граждани. Второ, Белев планира да депортира всички евреи от първите четири района, с изключение на тези, от района на София, поради което КЕВ ще трябва да подберат евреите за първите депортации само от другите райони.

Белев насрочва първо депортацията на тракийските евреи, а след това, поред, и на евреите от териториите в старите предели, Пирот и Македония. Планът навсякъде предвижда три етапа: събиране на евреите в някакъв център в собствения им град (или в най-близкия град, в който има консистория); прехвърляне в един от шестте центъра за отпътуване, процес, който в Тракия изисква няколко дни; и препращане към центровете в Полша. Първата стъпка в процедурата – събирането – в Тракия е насрочена за 4 март, в България – за 9 март, за Македония – за 11 март. За Пирот, най-малката по обем операция, няма насрочена дата, планира се да се извърши след събирането на българските евреи.

Комисарят нарежда официалните представители, натоварени с осъществяването на депортациите от новите територии, да бъдат на постовете си в края на февруари, за да проучат районите и да предприемат съответните подготвителни мерки за арестуването на евреите, задържането им в градовете, в които живеят, до прехвърлянето, транспортирането, уреждането на центровете за заминаване и т.н.[1],[2] Във всички райони официалните представители на КЕВ ползват в процеса на депортация помощта на местни полицейски, военни и граждански власти. При тези операции всеки – от управителя на Тракия до околийския агроном в Пирот – е длъжен да обслужва представителите на КЕВ.[3]

Чрез поредица от грижливо уточнени планове и упътвания Белев осигурява резултатното и гладко протичане на депортациите навсякъде в Царството и в окупираните територии[4]. Инструкциите на комисаря очертават общия план, но регионалните упътвания се прилагат според местните условия в различните райони и местните планове, изготвени от съответните околийски полицейски началници, вземат предвид прилагането на правилата според особеностите на всеки от градовете.[5] Всички в комисарството, както и правителствените представители, насочват вниманието си към най-дребните подробности, включително например сложните планове за запечатване на еврейските домове, за да бъдат предпазени от мародери[6], и инструкции към охраната да предотвратяват действия от страна на евреите, като „пеене, викове, свиркане, драскане по стените на превозните средства, пушене и палене на огньове“ по време на транспортирането“.[7]

Като се има предвид крайният резултат от този първи опит за депортация, специален интерес представляват два аспекта в подготовката на КЕВ: подборът на евреите в общностите в старите предели и действията на комисарството преди депортациите в градовете в Югоизточна България, където се планира депортирането на цялостното еврейско население. На 22 февруари, деня, в който се подписва Споразумението „Данекер-Белев“, Пенчо Луков изпраща на повечето от представителите на КЕВ в стара България писмо (под номер 5712), с което изисква информация и настоява вътре в двадесет и четири часа да му се предадат списъци на всички евреи, които са „богати, по-видни и обществено проявени“[8]. Списъкът, пише Луков, трябва да включва всички, които по мнението на представителите на КЕВ или чрез поведението си се изтъкват като ръководители сред еврейската общност, защитници на „еврейския дух“ сред местната общност или привърженици на антиправителствени идеи или настроения. Белев се стреми не само да елиминира подстрекатели, да намали броя на еврейските лидери и да подкопае духа на евреите, но и да извлече максимална полза от депортациите още от самото начало. Луков изисква от представителите да включват в изготвяните от тях списъци имената на членовете на семейството на всеки евреин, като за всеки се отбелязват полът и възрастта. В списъците не трябва да фигурират евреи, ползващи се с привилегиите, определени в чл. 33, точка 1 от ЗЗН (покръстени евреи, евреи, женени за български християни), евреи с чуждо гражданство или евреи от смесени бракове (с лица „от арийски произход“[9]). От друга страна, евреите, ползващи се с права по член 33, т. 2 (герои от войната, сираци от войната и пр.) подлежат на включване в тези списъци.[10] На 23 февруари самият Белев изпраща писма на представителите на КЕВ и на околийските управители в районите на Враца и София, в които иска в срок от пет дни да му бъде изпратена информация за всички евреи в съответните окръзи в списъци, съставени по фамилии.[11],[12] От всички изпратени списъци комисарят подбира онези лица, които иска да депортира.

Методът на изготвяне на списъците е различен във всеки град според различията в отношението на всеки от представителите на комисарството към операцията. Някои изготвят списъците с готовност, други си „имат едно наум“. Искането на Белев списъците да бъдат съставени според мнението на местните представители на КЕВ прехвърля бремето почти изцяло върху тях[13]. В няколко случая Белев и представителите му не могат да се споразумеят кой да бъде включен в списъците и комисарят лично поема преправянето или допълването им или сам ги изготвя.[14] Представителят на Народното събрание Иван Неделков, който е и представител на КЕВ във Видин, пише до Белев, че е било възможно да се включат в списъците всички евреи според инструкциите в Писмо № 5712, тъй като всички открито изразили радостта си от отстъплението на силите на Оста, демонстрирайки по този начин „явни противоправителствени идеи и чувства“.[15] Много от представителите се спират на хора, които смятат за бранители на еврейския дух или подозират в антиправителствено поведение, понеже, особено след мерките по конфискация от предходните месеци, вече почти няма богати евреи. Властите подбират за списъците евреи, които „често се събират в /…/ синагогата (Фердинанд), „подкрепят еврейския дух“ (Враца), извършват „странни действия“, все подобни причини. Един евреин от Плевен е включен в списъка, защото подкрепял републиканците в Испанската гражданска война. Представителят на КЕВ от Казанлък характеризира включените в изготвения от него списък със забележки към имената им, като „известен анархо-комунист“, „пропагандира в полза на СССР“, „очерня германските водачи“, „нахален“, „непокорен“ и т.н.

Интересен инцидент, който показва как произволно са се съставяли списъците, става в Пловдив, втория по големина град в България. От общо над 200 семейства, подбрани от представителя на КЕВ, Белев решава да депортира 148. Той отбелязва първите 148 семейства в списъка, но печатайки окончателните документи, машинописката неволно изпуска семейства номер 95 и 97 от групата, предложена от представителя на КЕВ; по този начин в списъка влизат семействата под номер 149 и 150, така че бройката да се спази. Ето от какви случайности зависи съдбата на евреите.[16] В КЕВ получават имената на близо 9000 евреи (3000 семейства), които местните представители предлагат за депортация. От тях Белев избира над 8400.[17]

На 5 март комисарят се среща с повечето от представителите на КЕВ от стара България или с техни пратеници и разговаря за предстоящата акция с всеки един поотделно.[18] КЕВ уреждат с Българските държавни железници (БДЖ) превозването на близо 5800 души от различни гари в Царството до Пирот и Радомир на 10 и 11 март. На югозапад няма нужда от транспорт. Белев подбира за депортация български евреи в групи от по-малко от петдесет до повече от хиляда души и от почти всяка общност в страната. Властите възнамеряват да държат повечето от българските евреи отделно от евреите от Тракия, които струпват в Горна Джумая и Дупница.[19] На 8 март Белев изпраща имената на подбрани евреи до началниците на областната полиция с писма с разяснения по процедурите за арест.[20]

Градовете в Югозападна България изискват специално внимание, първо, защото в тях се намират центровете за отпътуване, и второ, защото като последица от това КЕВ включват в планираната операция всички евреи от района. В Дупница Асен В. Пайташев, началник-служба в комисарството, администрира лагера и отговаря за депортациите на местната общност от 1050 евреи.

С пристигането си в града Пайташев поставя всички евреи под домашен арест от 25 февруари до 2 март и разполага постове на кръстовищата в еврейския квартал. Достъп до улиците имат само деца на десет и по-малко години, на които се разрешава да пазаруват за семействата си.[21]

Белев изпраща Иван Тепавски, чиновник в Министерството на вътрешните работи, в Горна Джумая. Подобно на своя колега в Дупница, той отговаря както за лагера, така и за депортацията на местната еврейска общност и на 7 март докладва на Белев, че е приключил с цялата подготовка около арестуването на 184-мата местни евреи.[22],[23]

В Кюстендил Борис Тасев, началникът на агентите на комисарството, урежда депортацията на 980-те евреи от града. Тасев пристига в града на 26 февруари заедно с прекия си началник за област София д-р Иван Попов, завеждащ административното отделение на КЕВ[24]. След обяда Попов се среща с околийския управител, който обещава да сътрудничи във всичко. От полицейските регистри Тасев изготвя списък на евреите, които живеят в града, и определя като временен концентрационен център склада на бившата еврейска фирма „Фернандес“.[25] Тасев иска от кмета Георги Евтимов, представител и на КЕВ, да му позволи да събере нужното обзавеждане за лагера от еврейските домакинства.[26]

Иван Попов контролира и администрацията на центровете за отпътуване в Югозападна България. На 10 март той телеграфира в КЕВ, че всичко в Радомир, Дупница и Горна Джумая е готово за посрещане на българските евреи (през цялата седмица в лагерите в последните два града пристигат евреи от Тракия). По същото време Христо Д. Бакърджиев в Пирот докладва, че всичко там е готово да посрещне близо 2000 евреи от София.

В окончателната си подготовка КЕВ, макар, от една страна, да пазят тайна, от друга, се опитват да създадат впечатление, че действията им се радват на широка подкрепа. На 8 март Попов разпраща телеграми до специалните представители в Кюстендил, Дупница и Горна Джумая със заповед, след като евреите напуснат съответните градове, до правителството и до КЕВ да бъдат изпращани благодарности от граждани, кметове, благотворителни сдружения и др.п.[27],[28]

Последният списък на Белев с евреи от границите отпреди 1941 г. наброява почти 2500 души повече от предложените от него 6000. Евреите от Македония и Тракия обаче са по-малко от 11 500, тъй че цифрата на Белев за депортации от старите предели на България допълва числото до 20 000. Като се изключи случаят в югозападните райони, където за депортация са набелязани всички евреи, Белев се опитва да следва собствените си критерии за подбор. И без това тези критерии – богатство, знатност или подривна дейност – са силно субективни, а и във всички случаи много от решенията, които се вземат, са произволни, защото важат и за области, в които или няма евреи, отговарящи на такива критерии, или изобщо няма евреи, така че Белев сам решава кого в представените му списъци да отдели. Тъй като КЕВ желаят да депортират по-скоро цели семейства, отколкото отделни лица, съществува и допълнителен фактор: родствената връзка определя съдбата на някои евреи, особено на деца и съпруги. Забележката на Иван Неделков, че всички евреи били против правителството, разкрива един основен пропуск в довода на Белев, че някои от евреите са по-подходящи за депортация в Полша от други. Ако нацисткият Нов ред е по дефиниция враг на евреина и обратно, излиза, че за депортация са всички евреи. Всички в йерархията на КЕВ, а вероятно и в правителствената йерархия, съзнават това и са наясно, че започне ли депортацията, може да се окаже трудно да се избегне депортирането на цялото еврейско население. Всъщност това е и целта на плана на Белев и Данекер.

[1] Ibid., стр. 44–45, 151; Христо Бакърджиев до Белев, Пирот (без дата) стр. 138–142.
[2] 31 март 1943 г. Доклад от Христо Добрев Бакърджиев до Александър Белев за изселването на евреите от Пирот. ЦДА, ф. 1449, оп.1, а.е. 191, л. 65–70. – Бел.ред.
[3] За подробно описание на депортациите вж. ibid., стр. 44–184.
[4] Общи упътвания за административната дейност по изселване на еврейското население, изготвени от Ярослав Любенов Калицин [13 февр. 1943] ЦДА, ф. 1449, оп.1, а.е. 188, л. 68–70. – Бел.ред.
[5] Вж по-специално „Общи упътвания“, разпределени сред представителите на Комисарството за еврейските въпроси, ibid., стр. 47–49; Доклад на Цв. Груев, полицейски комендант (без дата) стр. 65–69; доклад на Т.В. Колибаров, полицейски комендант в Сер, 3 март 1943, стр. 71–73; доклад на Ал. Поп Стефанов, околийски полицейски началник в Деде Агач (без дата), стр. 81–83; доклад на И. Джамджиев, полицейски комендант в Ксанти (без дата), стр. 84–86; доклад на A. Tрифонов, полицейски комендант в Кавала и Сл. Йончев, инспектор на КЕВ (без дата), стр. 90–91; Христо Бакърджиев до Белев, Пирот (без дата), стр. 139–142.
[6] „Общи упътвания“, ibid., стр. 148–149.
[7] Калицин, „Инструкции“ ibid., p. 62.
[8] Списъци на евреи от различни градове, изготвени въз основа на Окръжно № 5712 от 22 февр. 1943 на КЕВ до делегатите на еврейските общини в страната (без новите земи). ЦДА, ф. 1568К, оп.1, а.е. 57, 85–98. – Бел.ред.
[9] Един от редките случаи, в които тази дума се употребява в българските документи по еврейския въпрос.
[10] Пенчо Луков до представителите на КЕВ във Видин, Лом, Берковица, Фердинанд, Враца, Плевен, Русе, Разград, Шумен, Добрич, Провадия, Варна, Бургас, Ямбол, Кърджали, Хасково Пловдив, Пазарджик, Стара Загора и Нова Загора, 22 февруари 1943, Гринберг, „Документи“, стр. 170. Луков не изпраща писма до Чирпан, Дупница, Горна Джумая, Карнобат, Кюстендил, Самоков, Сливен и София, които също участват в операцията. Към онзи момент консисториите в Неврокоп и Силистра са разформировани.
[11] Белев до представителите на еврейските общини и на околийските управители в районите на София и Враца, 23 февруари 1943, ibid., стр. 170–171.
[12] Окръжно № 5712 на КЕВ. ЦДА, ф. 1449, оп. 1, а.е. 187, л. 167 – Бел.ред.
[13] ЦДА, ф. 1568К, оп. 1, а.е. 57, 64, ф. 190К, оп. 3, а.е. 63, 64. – Бел.ред.
[14] Гринберг посвещава страници 172–181 от своите „Документи“ на подготовката за депортации в отделните градове в старите предели на България. С няколко изключения, той изобщо не включва документи на комисарството.
[15] Ibid., стр. 174.
[16] Ibid., стр. 177–178.
[17] Ibid., стр. 172–181. Гринберг дава по-голямата част от статистическите данни за отделните градове. Включени са само следните документи: на Никола Атанасов Икономов, чиновник в КЕВ, доклад от Сливен от 18 март 1943, стр. 173; Христо П. Димитров, представител на КЕВ в Стара Загора, доклад от 25 февруари 1943, стр. 178; Иван Попов, доклад, София (без дата), стр. 180; Борис Тасев до майор Георги Евтимов от Кюстендил, Кюстендил, 5 март 1943, стр. 180–181; Тасев, доклад, Кюстендил, 6 март 1943, стр. 181; и Мария Павлова до Радомирския център, София, 5 март 1943, стр. 181.
[18] Белев до представителите на КЕВ, 2 март 1943, ibid., стр. 171.
[19] Комисарство по еврейските въпроси, План за прехвърляне на евреите по железниците (без дата), ibid., стр. 172.
[20] Белев до областните полицейски началници, 8 март 1943, ibid., стр. 171.
[21] Дупница, Доклад на Еврейския комитет на Отечествения фронт, 13 октомври 1944, ibid., стр.. 107–108.
[22] Ibid., стр. 179–180.
[23] Доклад от Асен Пайташев до комисаря по ЕВ за устройването на лагер в Дупница за евреите от Ксанти и Гюмюрджина. 20 март 1943, ЦДА, ф.2123К, о.б. 4096-ІІ, л. 89; Изложение от 2 окт. 1944 г. на Еврейския комитет при Отечествения фронт в Дупница до Комисарството за еврейските въпроси за ограничителните мерки към лицата от еврейски произход в Дупница и за дейността на Асен Владимиров Пайташев и Кирил Вениаминов Далкалъчев. ЦДА, ф. 190К, оп. 1, а.е. 8561. – Бел.ред.
[24] Доклад от Борислав Тасев до Иван Петров, главен инспектор в КЕВ за провеждането на акция по изселването на евреите в Кюстендил. ЦДА, ф. 1449, оп. 1, а.е. 189, л. 209–211. – Бел.ред.
[25] Tасев до Попов (без дата), ibid., стр. 180.
[26] Тасев до Георги Евтимов, кмет на Кюстендил, 5 март 1943, ibid.
[27] Доклад на Бакърджиев (без дата)ibid стр. 181–182; 68. Попов до околийските управители в Кюстендил, Дупница и Горна Джумая, 8 март 1943, ibid., 96-VI (Гринберг е вмъкнал шест страници – от 96-І до 96-VІ между страници 96 и 97).
[28] ЦДА, ф. 1449, оп.1, а.е. 191, л. 113, 115; 1568К, оп.1, а.е. 122, л. 102–108. – Бел.ред.

Фредерик Б. Чери
13.06.2023

Свързани статии