Начало Идеи Гледна точка Българският бит
Гледна точка

Българският бит

Антон Страшимиров
29.03.2014
10851

Strachimirov DU

Битът на един народ  е неделим от неговата психология и от неговите характерни особености. Защото всеки народ  е очертан  (отразен) в своя бит, тъй както битът е подчертаната самобитност на всяко племе.

Обикновено за бит се считат наслоените през вековете условности за съжителство между хората в даден народ. Но ако вземем бита дори в такива строги рамки, може ли да се откаже, че наслоените през дълги векове условности за съжителство между хората в едно племе нямат за основа преди всичко натюрели (темперамент и възприемчивост) на човека в това племе, а после и общото в психологията му, че и по-трайното от главните черти на характера му?

А в бита на един народ не може и не бива да търсим само наслоените от незапомнени времена форми и условности за родово съжителство между хората от този народ. Всичко във формите на съжителство (сборища на младите за взаимен подбор; сватовство, годеж, сватба; обредности при раждане, болести; обичайното устройство и управление на селищата; наследственото право; понятия за чест, за право, за длъжност и пр.) – всичко въобще, което е легнало като основа на оная обществена канава, сред която се ражда и оформя като личност човекът и гражданинът със своите племенни особености. Всичко това е от кръга на бита на един народ. А към това всичко не можем да не включим географските, геоложки и специфично климатически особености на заселената страна. (Планинецът основно се различава от степния жител, северянинът – от южняка, а човекът на рудничарството например от скотовъдеца). Също не можем да изключим – в този ред на мисли – и по-трайните преживелици на народа, чийто бит търсим да разкрием.

Ето тъй дълбока и многостранна е същината на онова, което обхваща понятието „бит”. Нали само тъй може да се обясни и произходът на думата „самобитност”?

Многостранната и дълбока същина на всеки народен бит може да се проследи и в такива дреболии, за които не се допуща, че имат каквато и да е връзка с племенната самоопределеност въобще.

Ето: на Балканския полуостров само ние, българите, свирим на гайда, точим баница и квасим кисело мляко (разбирано като употреба и в последната планинска колиба). Това е толкова точно, че ако из гънките на Олимп, или из Албанските планини, или някъде из Шумадия, Босна и Херцеговина бихте открили село, в което да пищи гайда, да се точи баница и да се кваси мляко, това село би се оказало непременно българско, поне в своето най-близко минало.

А изброените битови черти са досущ незначителни дреболии, нали? Но ако към тях добавим още например и следната наглед незначителна черта, а именно, че на Балканския полуостров само ние, българите, не светотатстваме във взаимните си ругатни с черковните и религиозни ценности (не псуваме Бога, светците, иконите, причастието и пр.) – ако казвам, добавим и тази черта на българския бит, не добиват ли изведнъж дреболиите внушителна скритост?

Да огледаме поотделно тези наши битови белези, за да видим доколко те са маловажни или значителни.

Гайдата е от овчи мех. Очевидно тя е музикален инструмент на скотовъдци. Но звукът на нейното ручило напомня бученето на ветрове в степ. И само с това трябва да се обясни, че ние, българите, имаме за национален музикален инструмент, освен гайдата, още и „меден кавал”. Прадедите ни са дошли от далечните азиатски степи, където са скотовъдствали. А са населили отсам Дунава планинска земя. И гайдата не е задоволявала напълно  възприеманите от новата природа звуци. Така се е създал „медният кавал”, който и в най-високите си тонове пак напомня шума на старопланинските букови гори. Това музикално съчетание на азиатските степи със старопланинския буков лес – съчетание, което и дори днес още е плът и кръв на нашите веселби, празнувания и скърби – не може да не се корени в нашите души, в нашата народна психология!

Киселото мляко се кваси и в последната българска колиба. Парижкият учен Мечников прослави българската подкваса: тя е днес известна на света с името „мая бюлгар”. Но как се добива тази „мая”, се знае от малцина и сред самите нас! В далечни времена народът ни е постигнал известно познание, което той цени и го пази като своя, българска, тайна. Можах да я съвладея из родопските глушини: мляко в голямо пръстена паница се пресича с двулевова сребърна монета. Днес и самата наука иде да потвърди, че това постигнато от народа ни опитно познание крие здравословна ценност: среброто убива известни опасни микроби. А това, че нашата народна кухня крие такава ценност, не подсказва ли за осъзната културоспособност у нашия народ?

В тоя ред върви и третият наш битов белег – българската баница. Тя изисква преди всичко бялото брашно на облагородената пшеница и още – чисто краве масло. Значи баницата се е създала при съчетанието на високо земеделие и цветущо скотовъдство.

Това се потвърждава по несъмнен начин и от една живописна страница в българския бит. Вслушайте се в нашите коледарски благословии. Те нижат благопожелания за новата година: плодородие по овцете, по говедата, по нивите, по овошките, по зеленчуковите градини, по бубите, по пчелите.

Коледаруването, както и коледарските песни са наш битов елемент още от християнската ера. Няма съмнение, те са се разширявали и допълвали през християнското хилядолетие. Така ние в тях имаме живописно очертание на всестранно и бляскаво стопанство, постигнато от народа ни по неговия знаен и незнаен исторически път. Защо в това отношение ние стоим по-високо от съседните народи? Трябваше да бъде обратното. Всестранно и бляскаво стопанство в историята на всички страни е достояние само на предните, на привилегированите, на богатите народни слоеве, не обаче и на широките работни маси. А в превратностите на вековете нашият народ е бил няколко пъти обезличаван от своите предни родове (Веднъж при комай два века византийско владичество, което се предшества от страшните за народа ни разорителства и изтребления на княз Светославовите орди; после при нашествията на кумани, татари, гузи и най-после при всепоглъщащото петвековно владичество на турците). Така ние днес трябваше да заварим народа си принизен до много долен уровен във всяко отношение. А налице е тъкмо обратното: по градинарство сме учители на цяла източна Европа, а по лозарство бием комай всички народи. Не е ли поразително това!

Налага се да заключим, че племето ни е имало период в своята история, когато и самите най-широки маси са се радвали на завидно благоденствие, те са достигнали до общо всестранно и бляскаво стопанско усъвършенстване. Това ще да е било след дълбоките сътресения през три века богомилски преустройства, когато (при Второто българско царство) държавната власт е била заставена да отмени ленното владеене на земите от българското болярство. Те, земите, са били отстъпени във владение на широките работни маси. Така се е създало у нас още през Средните векове общо дребно земевладение, което пък е наложило в духа и бита на народа ни индивидуализиран демократизъм. Само така може да се обясни, че и днес идеал на дори последния български ратай е: „свое да имам, свое да работя, господар да съм си” – нещо непознато в духа на съседните нам народи. А тази е и гражданската и битова основа у нас: стремление към стопанска и лична независимост, свобода.

Така досущ незначителни белези разкриват народни съкровенности от всерешаваща важност за неговото развитие и бъдеще.

В това ни убеждава още по-непоколебимият четвърти белег на нашия бит: българското благоговение – и дори страхопочитание! – пред религиозните и черковни символи и емблеми.

Знае се как румъните и сърбите светотатстват, когато са разгневени: те псуват всичко свещено. И лесно обяснимо е това и тези два народа:  те са слабо мистични, студено религиозни. Гъркът, където седне, манастири строи и храмове издига. Във всяко гръцко селище от 1000 жители непременно има няколко свещеници и един митрополит. Гъркът пости, тримири, редовно е на богослужение и прави поклони по ред на всички икони. А щом се разсърди – дори на брат си, на жена си, на детето си – класическата му псувня е „теосу, стравросу, панагиясу” (Бога, кръста, Света Богородица”). Ето и турчинът – той е класически религиозен! На всяка стъпка издига джамии, молебства по три пъти на ден; аптези[1] прави и рамазани спазва. А щом се разсърди – също на брат си или на жена си, на детето си – класическата му псувня е: „аллахъни, кандилини” („Бога ти, кандилото ти”).

Преценката за нас, българите, е общопозната: считат ни за народ, който е чужд на мистични съзерцания и затова слабо се прониква от религията си. Така съдим дори ние, интелектуалците, за народа си. Че и самото ни духовенство е склонно на такава преценка за своето паство. И наистина нашите народни маси – от всички съсловия! – чувствително са отпаднали от религиозната обредност: черквите се пълнят твърде рядко (повече при сватби, кръщенета, погребални церемонии или на панихиди). Но кой ще отрече: обредността не е точен израз на вътрешна религиозност! Все пак животът се излива във форми: религиозността трябва да се облече в някакъв култ. А у нас религиозният култ е наистина слабо черковнически. Обяснението, че нашите народни маси са охладнели към богомолните хромове, защото в тях са служили извратените гръцки владици, не издържа критика. Тъкмо в центровете, където е избухнала общонародната вражда към гръцкото духовенство (Охрид, Скопие, Видин), тъкмо в тях и до днес народните маси пазят черковната обредност. И трябва да заключим, че борбата срещу гръцкото духовно владичество се дължи по-скоро на онези български кътове, в които е била запазена черковната обредност.

А общо явление е – дори в най-затънтените и безчерковни наши селища: българинът никога – нито в ярост, нито дори в пиянство – не светотатства с религиозните символи и с черковните емблеми. Как трябва да се обясни това?

Сърбите зад Шар (Косово) и бошняците не богохулстват с псувните си. Знае се: тези области са били заляни от нашето богомилство. Три века прекарани в мистичен екстаз са оставили дълбоки следи в бита и психологията на народните маси. Религията е мироглед, тоест човешко самопознание като мир в мира; тя е съзерцателна философия върху безначалното и безкрайното. И още по-важно: религията е смирение, т.е. самообуздаване. И не е имало до днес културна и политическа история на такова човешко общество, което да е било без религиозен култ (Сред европейските народи само едно племе е без религиозен култ – циганите. Имат ли те политическа и културна история?).

Прочее, преживените през Средните векове от нашия народ дълбоко мистични сектантства, колкото и да се били пакостни за съдбата ни, все пак са оставили в неговия бит – и в неговия дух – благородни белези, които са надеждни рудименти за неговото бъдеще.


[1] Ритуално измиване на лицето, ръцете и краката в исляма. Б.ред.

Познат най-вече с романа  „Хоро” и пиесите си „Свекърва” и „Вампир”, Антон Страшимиров  (1872-1937)  е автор на богато и разностранно творчество. Предстои  читателите тепърва да преоткрие белетриста Страшимиров (повестите  „Щастието на един век” и „Кръстопът”, недовършеният роман „Роби”), както и автентичната му дарба на драматург  („Прилепски светци”, „Отвъд”, „Свети Иван Рилски”, „На безкръстни гробове”).  За съвременния читател остават абсолютно непознати и народоведските студии на писателя, събрани в „Книга за българите” (1917), „Българи, гърци и сърби” (1918), „Палач и злодей” (1924) или разпръснати из периодиката. Статията „Българският бит”, публикувана в сп. „Нация и политика”, февруари 1935 г., год.I, кн.1, според някои изследователи е изиграла важна роля за  повявата на „Бит и душевност на българина“ на Иван Хаджийски. , в който той разгръща идеята си, че душевността съответства и на определен бит.

 

Антон Страшимиров
29.03.2014

Свързани статии