Изданието „Българският Буквар. 200 години в първи клас” (изд. „Просвета”) осветява неочаквани страни от националната памет. Интервюто с двамата автори – Антон Стайков и Свобода Цекова, е на Зелма Алмалех.
„Ние имахме тази идея отдавна, ние колекционираме не само буквари и стари учебници. Афинитетът към визуалните колекции и ретро нещата ни отведе към букварите”. Почти едновременно казват Антон Стайков, художник и изследовател на комикса, илюстрацията и масовата култура, и Свобода Цекова, художник и графичен дизайнер. Поводът е изключителното им авторско издание „Българският Буквар. 200 години в първи клас”.
И продължават: „Отидохме с проект, с концепцията в издателство „Просвета” и те ни подкрепиха. Не, не е поръчка. Това беше авторски порив. Може да се каже, че го осъществихме до самия край и удържахме на тази неутралност в позицията. Затова то е културологично, изкуствоведско изследване. Георги Господинов го нарече хем енциклопедия, хем забавна книга, в смисъл, че може да се чете по различни начини – може да се чете линейно, може да се отваря тук-там, на различни страници. Мислим, че това е ценно и хората ще се радват да имат тази книга вкъщи”, убедени са и двамата.
Наистина изданието е уникално и като замисъл, и като полиграфска и библиографска ценност. Зад него се крие дългата проучвателна работа на авторите и творческото изпипване на илюстрациите и текстовете. Но присъстват и далеч по-дълбоки прозрения за тези 200 години българска история, нрави и човешки взаимоотношения.
Антон Стайков споделя: „Усещането е тъга, носталгия и радост, че се повтарят теми за семейството, за майката, за отношението към детето. Ние проследихме това отношение от Възраждането, когато децата са бити с повод и без повод, през епохата след Освобождението, в края на XIX век, когато поне на хартия се забранява физическото наказание, та до ден-днешен. Мисля, че сме успели да уловим чрез тази призма на букварите отношението към децата”. А Свобода Цекова допълва: „Погледнато през призмата на буквара, погледнато и през историята на България
историята на детството в България е по-скоро тъжна
Остава усещане за периферност и на културата, и на образованието, за прекъсване на поредица положителни постижения. И после се тръгва наново и наново. Но в крайна сметка консервативността на буквара като образователен инструмент, формата на буквара би трябвало да бъде осмислена и това не е работа на нас, родителите, не е работа и на художници изследователи. Това е сериозна тема, която би трябвало да бъде дискутирана сред специалисти, не единствено от служители на министерството и не единствено сред учителите. За да бъдат учебниците и букварът, в частност, адекватни на днешния ден и на децата, които учат по тях”, казва тя.
От разговора с двамата научихме много. Дори разпознахме и букварите, по които сме учили през вече доста далечни години. Но в следващите редове оставяме техните изречения, които разказват историята на българския буквар и на хората, които в десетилетията са го създавали.
„Ние не случайно го наричаме
Машина на времето
В предишната книга разгледахме историята през комикса, а тук гледаме през очите на децата, които влизат в училище. Светът наоколо се променя, а тези деца винаги са шест- или седемгодишни, т.е. отправната гледна точка беше достатъчно чиста, за да можем да разгледаме историята на България, историята на изобразителното изкуство, историята на образованието в една книга. Естествено, в 160 страници не може всичко това да се случи, но ние го отбелязахме като отправна точка. Затова работехме едновременно по илюстрациите и текста, затова и двамата сме автори, не защото единият е правил едно, а другият другото, а защото работата е синкретична. С буквара, между текста и картинката, децата се обучават по най-лесния начин. Защото децата не могат да бъдат заинтересувани само с текст. Още един от първите теоретици, Димитър Благоев – не Дядото, а този, който прави буквар – казва: на детето му доскучава още на втория урок, ако няма картинка. Трябва постоянно да му помагаш, за да стигне до словото и буквите”, продължава Антон Стайков. А Свобода Цекова добавя: „Стигнахме до този резултат след много упорито търсене, тъй като
няма общ регистър на букварите
Някои от тях могат да бъдат открити по автор, други с названието, което са носили тогава”. Антон обяснява: „Излиза, че горе-долу всяка година имаме по един буквар, 200 с преизданията: 200 години – 200 буквара”. По думите на Свобода не са включени всички буквари, до които авторите са имали достъп. „Това е селекция, субективна селекция от последните два века, която ние като автори направихме спрямо нашите критерии. Визуалното беше водещо, тъй като ние сме художници и тази идея за книгата тръгна от визуалния образ. До голяма степен сме се съобразявали с критерия за различност, за новост, за някакво важно стилистично или друго влияние”, казва тя.
„Развитието на стиловете беше изключително важно за нас. Затова сме проследили както реалистичната гравюра от XIX век, която е изцяло вносна, така и българските художници, които се обучават в тукашната художествена академия, най-вече при чешки учители. Затова сме включили двама неизвестни чешки автори – единият от тях е И. Бем, явно чех, подписва се на кирилица, може би е Бьом, не можахме да открием”, пояснява Антон. А Свобода продължава: „И изкуствоведите не можаха да ни дадат информация. В тази книга има няколко прелюбопитни находки. Надявам се в близките години да се разбере за тези художници”. Антон добавя: „След това започват да се обучават български художници – Иван Славов, изключително важен карикатурист и автор на буквар, който учи заедно с Александър Божинов. Александър Божинов има няколко буквара, един от друг по-хубави, Симеон Велков… Те всички са военни художници по време на Първата световна война. След това стават автори на илюстрации, на детски книги и буквари. Симеон Велков е реалистичен художник. Георги Атанасов работи донякъде в сецесион, печели награди в Швейцария, един от важните български илюстратори. Вадим Лазаркевич е в малко необичайна роля. Хората го познават със захаросана, „дисни” илюстрация, а тук е леко суров, по-различен. Илия Бешков също. След 9 септември 1944 г. идват Любен Зидаров, Иван Йовчев, Христо Лозев, много любопитен. Първият буквар след 9 септември е на Христо Лозев, който всъщност е художник на марки и ценни книжа преди 9 септември.”
Свобода продължава: „При стиловото развитие, както и в други сфери на изобразителното изкуство и не само на него, в България се наблюдава
много любопитна тенденция
Част от художниците, които са илюстрирали буквари, са завършили в Германия, в Централна Европа, и през техните илюстрации навлизат влияния от сецесиона, но и от експресионизма. Те се комбинират с една вече традиционна фолклорно-декоративна българска стилистика”. Антон припомня, че тогава е движението „Родно изкуство”. „Не само преди 9 септември, аз мисля, че най-добрите български художници или едни от добрите български художници са ангажирани да правят буквари, почти без изключение”, казва той. Свобода добавя: „През 30-те години е абсолютният разцвет на книгоиздаването. Екземплярите от този период са шедьоври от полиграфска гледна точка. За съжаление, тази култура бива прекъсната. Минава доста време, докато изданията придобият що-годе нормален вид, но все още, според мен, не е достигнато това ниво”.
„Ето, стигнахме до един буквар на Господинов и Николов, който е пример за импресионистичната педагогика, в която под влияние на австрийски и германски модели децата трябва да кажат какво да се учи в училище. Те диктуват. Това е буквар от 1914-1918 г., илюстрациите в него са с псевдоним Кете Попов-Ото. Виждате какви брилянтни, специално създадени за буквара илюстрации, абсолютно различни от това, което е било преди тях. Ето го сецесионният буквар на Божинов с превъзходен печат”.
„Това е издание от 1914 г., специално предназначено за образоване на войниците на фронта. Интересното е, че освен азбуката, има много теми, които се прокрадват, волно или неволно, в тези издания. В нашата книга сме се постарали да дадем и исторически контекст на тези иначе заключени теми и изображения. Затова включихме много стари фотографии, които наши приятели ни осигуриха”, казва Свобода.
Антон добавя: „Все пак, специално ги подбрахме от сайта „Изгубената България”, от архива на Тодор Славчев, наши приятели също ни дадоха снимки. Постарали сме тези две различни средства да се допълват – фотографията, която е документален извор, и илюстрациите, които са много добросъвестни и са силен документ за епохата”.
Вероятно работейки над книгата, много пъти са водили този свой диалог като създатели на това уникално издание, в което се преплитат много важни моменти от цялостното развитие на страната ни в последните 200 години. Като внимателни анализатори на времето възкресяват забравени личности, дори исторически факти. Според Свобода Цекова
идеологията се намесва много сериозно
Първото издание след 9 септември, макар и преходно, започва с пропагандни лозунги. „В книгата сме се постарали да извадим и голяма част от тези лозунги, които са в текстовите или в калиграфските упражнения. Целият период до 10 ноември 1989 г. запазва тази тенденция. Ученето на азбуката минава през пропагандното обучение, неминуемо”. Но Антон Стайков е категоричен, че това не започва от 1944 г. „Винаги пропагандата е съществувала, по времето на войните е трябвало да се повдига духът на децата, на войниците, а през 30-те години е идеята за националната държава. Законът за защита на държавата (в допълнението му) забранява на Дора Габе като небългарка да прави учебници. Въпреки това до 1940 г. излизат буквари на Дора Габе, които са превъзходни… Ние в никакъв случай не искаме да казваме, че по времето на социализма има пропаганда, която е направила тотален обрат във възпитанието. Не е така, историята е по-сложна и затова се постарахме да бъдем внимателни. Постарахме се да не размахваме пръст, да не посочваме, да бъдем по-скоро неутрални наблюдатели. Смятам, че това е по-верният подход и той ще помага и на бъдещите изследователи”, убеден е Антон.
И двамата разглеждат буквара и в един друг аспект: като книга на книгите в българските домове през тези 200 години. „Интересното е, че в България букварът има ореол на святост. Хората неслучайно реагират така сантиментално при повдигането на тази тема, липсва критичното отношение към този инструмент”, констатира Свобода. Антон допълва: „Хората не знаят, че букварът не е българско изобретение. Дори „Рибният буквар” има гръцки образец, този на Дърварис, другите буквари са взети или от руски, или от сръбски и гръцки източници. Но въпреки това букварът се е превърнал по някакъв начин в българска книга, така е цели 200 години. Не можем да зачеркнем тези два века и да прекъснем традицията. Трябва просто да се помисли как по-добре да се употреби този вид книга”. „Исторически погледнато, ролята на буквара много се е променила. През XIX и XX век букварът е бил
единствената книга в много български домове
С навлизането на новите технологии букварът е останал на пиедестал, но не се е развил достатъчно”, коментира художничката. Според нея този жанр ще еволюира покрай дигиталните учебници.
„От 20 години има тенденция в българското книгоиздаване да се инфантилизира илюстрацията, да се подценява въображението на децата. Аз се радвам, че се появиха нови художници, млади хора, които са много по-отворени, по-зрели, и силно се надявам тяхното рисуване и превеждане на съдържанието да навлезе в образователната система. Сега има изоставане”, казва Свобода. Колкото до бъдещето, тя е категорична, че това е преди всичко сериозна експертна работа. Не е работа и на самите учители, защото, за жалост, ако през 20-те години на ХХ век автори на буквари и учители са ставали изключително образовани хора, в годините след 9 септември това не е така. Антон я допълва: „Букварът като жанр трябва да остане, даже си мисля, че малко консервативност няма да попречи, дори да има други системи на образование. Дали е дигитален или хартиен, не това е проблемът. Децата на 6-7 години вече знаят много, информирани са”. Но добавя, че всички изследвания в последните 50 години доказват, че повечето деца и повечето хора имат проблем с четенето. Когато има текст и изображение, информацията се възприема много по-добре. Неслучайно комиксът, който по света отдавна се нарича „девето изкуство”, е използван в образованието, включително в букварите.
Няма как да не коментираме и темата за мястото на изобразителното изкуство в средното училище. Поводът е и дебатът, организиран от „Медиа Въпреки”. Тук и двамата са почти яростни, защото познават и опита в чужбина. „Има изследвания и в Япония, и в Израел, където живях дълго време, че
обучението по изобразително изкуство помага на децата
и в други дисциплини като математиката, например. Те по-добре се ориентират с цветове, форми, триизмерни фигури, тригонометрия, стереометрия и т.н. Намаляването на часовете по изобразително изкуство в България и не само по изобразително изкуство, но и по музика, е фатално”, подчертава Антон. А Свобода го допълва: „Има и друга тенденция: в голяма част от училищата в България преподавателите не са завършили изобразително изкуство. От първи до четвърти клас много често класната поема тези дисциплини. Децата са карани да прерисуват от учебници или от снимки, не се обръща внимание на интердисциплинарността, не се развива креативното, не се получават достатъчно знания и умения и това е фатално за цялото образование. И друго – визуалната среда въздейства върху децата от много ранна възраст, опошляването на визуалното възпитава хора с ограничена сетивност”. Според двамата лошата визуална среда е като лошата аудиосреда, хората свикват с нея и не могат да оценят добрата музикална среда. „В последните години има подобрение, но периодът на прехода е една визуална катастрофа: уличната типография – ужасяващите реклами, лошият дизайн, лошото оформление на книги. Между 1990 и 2000 г. оформлението на книги и учебници беше на ужасяващо ниво. Това е израз на една друга катастрофа”. И двамата се надяват това да се промени, казват го и като художници, и като родители.
Текстът е публикуван в сайта ВЪПРЕКИ.
