Начало Идеи Георги Марков „Българският Великден“ на Тончо Жечев
Георги Марков

„Българският Великден“ на Тончо Жечев

Георги Марков
07.11.2015
5218

georgi-markov

„Една недекларирана, но много съществена идея на книгата е, че българското съществува като определен независим и непокорен цвят в спектъра на световната история, чиято свобода се съдържа вътре в самия него.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ век.  През 2015 г. се навършват 40 години от появата на „Българският Великден“.

„Българският Великден или страстите български” от Тончо Жечев беше една от малкото книги, издадени в България, които чаках да прочета с нетърпение. Причината за моя предварителен интерес беше познанството ми със самия автор – Тончо Жечев. Помня го от времето, когато той се завърна от Съветския съюз, където беше изпратен да се учи, и когато покойният Цветан Стоянов ме запозна с него, като предварително ми каза: „Тончо е един от най-интересните критици у нас и е почтен и честен до мозъка на костите си!”. Видях мълчалив, възпълен, среден на ръст млад човек, русоляв, с окръглено селско лице и глас, плуващ в мекотата на източното наречие. Забелязах умението му да изслушва дори и най-дългите и досадни тиради и да се съсредоточава върху същественото. След комсомолския и партиен актив на Тончо и след образованието му в СССР се предполагаше, че той ще последва установената кариеристична традиция и ще вземе вече готовото за него място в апарата на Централния комитет или друг важен институт. С данните, които той имаше зад гърба си пред него бяха открити значителни кариеристични възможности. Но за изненада на ония, които не го познаваха добре, Тончо обърна гръб на партийно-държавната кариера и се отдаде на твърде неблагодарното поприще на критик. Спомням си, че в известни среди това му решение се прие почти като демонстрация. Той стана завеждащ отдел критика на списание „Септември”, което под ръководството на Христо Радевски и Никола Фурнаджиев се беше превърнало в единствен и неповторим център на трезво, критично мислене. Това беше времето, когато Радевски беше на една крачка от мястото на българския Твардовски, а списанието му – българското ехо на „Новый мир”. Тончо Жечев беше в центъра на този колектив и един от авторитетните му представители. И затова по-късно, когато партийната бюрокрация, разгневена от линията на списанието, безцеремонно изхвърли Радевски и Фурнаджиев, Тончо Жечев и Цветан Стоянов логично се намериха без работа.

Не се искаха много скрупули, за да побегне човек от потъващия кораб на Радевски и бързо да си намери друг кораб. Но Тончо беше далеч от идеологията на българските плъхове и предпочете да прекара цели години обречен на забрава. Той не направи никакъв компромис и едва след време се уедини в академична атмосфера.

Разказвам всички тези подробности, за да припомня на читателите неща, които те може би не знаят, и неща, които са важни предпоставки за разбирането и оценката на неговата книга. Идеята ми е, че Тончо Жечев наистина си създаде непоклатима репутация на честен човек, което за жалост е изумително рядко явление в света на българските писатели и критици. Години наред, например, в Съюза на писателите не даваха и дума да се издума за приемането му за член и по негов адрес се казваха най-неприятните думи. През цялото това време Тончо мълчеше.

После дойде времето, когато литературните издания, стигнали до дъното на своята нищета, вмирисали се от непоносимо спарения въздух на нови и стари догматици, сами потърсиха освежителни източници. Тончо Жечев се появи с няколко неща, от които според мен най-същественото беше статията му в „Литературен фронт” за регионалността в литературата. Тази статия беше добре оформен израз на господството на българина Тончо над партийния работник Тончо. С други думи, защитавайки верността на литературата към историята и географията на нейните герои Тончо Жечев недвусмислено и гордо застъпи почти чисти националистически български позиции. За негово щастие, всичко това съвпадна с новия ярко патриотичен курс на партията. Лично аз намерих позициите му за малко нещо реакционни, защото от тях следваше непряко утвърждаване на провинциализма в българското изкуство, следваше агитация за прекъсване на толкова благотворното влияние на извънрегионалната култура. Но и за мен, и за мнозина други беше ясно, че Тончо Жечев беше казал това, което той наистина мислеше. Така че не можеше и не може да има никакво съмнение в чистотата на патриотичното чувство на автора, независимо от съвпадението му с принципно неискрената, лицемерна и заповядана от чужда държава официална патриотична линия. И това е важно обстоятелство при оценката на „Българският Великден или страстите български”. Горното се подкрепя от твърде многозначителния факт, че такава рядка за българската действителност и важна книга бе отмината със студено мълчание от първите говорители на партийната критика, а появилите се рецензии за нея принадлежаха главно на третостепенни критици. Очевидно, нито личността на Тончо Жечев, нито българската тема на тази твърде българска книга са популярни всред идеологическите ръководители.

Искам да започна с чувството, което книгата остави у мен след прочита и на последната страница, а именно, че това е хубава българска книга. Хубава поради единството между нейното съдържание и нейното написване. И вярвам на Тончо Жечев, че тази книга е била книгата на живота му. Мразя израза „тази книга запълва една празнина”. Всяка книга запълва някаква празнина, зависи колко голяма е празнината. Но чисто тематично „Българският Великден или страстите български” обхваща един малко известен на широката българска публика период от българската история, към чиито герои основателно или неоснователно се поддържаха странни предубеждения. Това е времето в средата на миналия век, когато в поробена България се надига голямата вълна на борбата за църковна независимост. Това е времето, когато върху тази вълна се озовават забележителни имена: княз Стефан Богориди, Георги Раковски, Гаврил Кръстевич, д-р Чомаков, Драган Цанков, Петко Славейков, Тодор Икономов и др. Заслепени от елементарния си догматизъм, българските историци и писатели на исторически теми подхождаха твърде едностранчиво и предубедено към повечето от тези действуващи лица. Те основаваха своите оценки на трайни исторически факти и резултати, пренебрегвайки елементарната мъдрост, че човек не винаги е това, което външните факти показват. Имаме толкова примери, когато високопрокламирани от историческия фойерверк герои по същество са били маниаци, луди или пък хитреци, докато други, върху които се е стоварвало бремето на обстоятелствата, са били обявявани за опортюнисти, комформисти или чисто и просто предатели. Както всеки знае, комунистическата история представлява най-нагледен пример за безотговорно, безобразно и безогледно лепене на произволни етикети. Разбирането на всеки човек, личност или не, чрез фактите, които той е произвел (или са му предписани), е по принцип неправилно и опасно. Фактите могат да служат само за повод да се вникне във вътрешния мир, да се открие моторът на вътрешните причини и да се установи равновесието между намерения и резултати.

Струва ми се, че Тончо Жечев в сериозна степен се е опитал да направи това. И където се е придържал до тази линия (която не знам защо неговите критици са нарекли било „диалектика”, било „марксистка”) – той е стигнал до вълнуващи открития. А където другите съображения са надделели, са се получили слаби страници. И доказателство за това отношение на Тончо Жечев са следните редове от стр. 142: „Но каква е тази историческа чардафонщина, която и до днес ни пречи зад блясъка на героите да виждаме тези упорити къртове на историята, на нейния делник, на нейната ужасно бавна, но сигурна работа, от които беше Гаврил Кръстевич? Култът към героите е прекрасно качество на нашия народ, но не за това ли, че зад героите не виждаме големия и сложен път на строителите, ние често се объркваме в мирни времена, не знаем какво да правим, как да го правим? Не затова ли някогашните герои, както и възпитаваните в преклонение към героите, в по-други времена стават бързо циници, а съвестта си окачват като метла на паметниците на миналото?…”

Плод на този подход са великолепно съпоставените портрети на Георги Сава Раковски и Гаварил Кръстевич. Доколкото аз зная, никъде другаде в нашата литература не е направено толкова внушително, толкова дълбоко и драматично сравнение. Гаврил Кръстевич и Георги Сава Раковски на сцената, само двамата, това е голяма пиеса, защото това са две Българии, ужасно противопоставени. Вероятно това са двете основни начала на вечно раздвоения български национален дух. Излишно е да подчертавам колко тясна е връзката между тези две основни философии някога и сега. Кръстевич вярваше, че България и българското можеха да се реализират най-добре под егидата на Отоманската империя, докато Раковски искаше свободна и независима България. Днес ония, които твърдят до прегракване, че са последователите на Раковски, пропагандират, че България и българското могат да се реализират единствено под егидата на Съветския съюз. А мълчаливите последователи на Кръстевич вярват, че България и българското могат да имат стойност само при свобода и независимост.

Вие разбирате, че човек не може да не приеме този подход на Тончо Жечев, който провокира толкова много асоциации.

Чрез сполучливата композиция на цялата книга се пресъздава не само обществено-религиозно-политическото движение из българските земи, но документирано се рисува най-пъстроцветна картина на живота на българите. Ние днес някак свикнахме да изчерпваме познанията си за нашето собствено минало с големите революционери и най-много с дядо Софроний и отец Паисий. Целият огромен простор на жива и вълнуваща се България от Тулча до Солун, от Ниш до Цариград с обикновените й жители, с местните й личности и първенци, с по-изтъкнатите й дейци, с българите на високи турски постове, със списвателите на българските вестници – всичко това тъне в мъглата на собственото ни невежество. И тук според мен е друго голямо достойнство на книгата на Тончо Жечев, че ни връща силно към това забележително минало. Вземете, например, главата „Дипломатическата борба” или проследете всички сложни ходове на българските църковници (униатството, протестантските тенденции, основаването на нова вяра, армено-католическото приобщаване) – само и само да се осъществи свобода от гърците. Прочетете чудното описание на Българската страстна седмица, уникалният български Великден в Цариград в 1861 година.

Основната мисъл на Тончо Жечев, че църковната борба в България е само плацдарм на политическата борба е толкова  очевидна за всеки, който познава българската история, че не му е било нужно да цитира Димитър Благоев. Дори онези дейци от борбата за църковна независимост, които са си мислели, че ясно са се разграничили от всякакви политически тенденции, по същество са действали за политическа свобода. В края на краищата онова, което характеризира един народ не са неговите властнически институции, а неговият език, история и култура. И когато нашите църковници са се борили за тържеството на българския език, на българското училище, на българските вестници, това е било истинска борба за независимост.

Преди да премина към по-конкретно разглеждане на книгата на Тончо Жечев, искам да изразя възхищението си от хубавия й български език. Някак стана рядкост критиците и историците да пишат вдъхновено и поетично. Сухата фраза се смята за добродетел, макар че засяда в ума на читателя. Тончо Жечев е отхвърлил този псевдонаучен език и без да възпира емоциите си ни е предал толкова много образи и картини с най-жив четивен език. Идният път ще се спра на отделни съществени моменти от книгата, както и ще изразя моето несъгласие с автора спрямо някои аспекти и по-специално тълкуването на руското влияние в България.

ІІ.

Първата част от книгата „Българският Великден или страстите български” от Тончо Жечев е вярна на първата част от това заглавие. В центъра е едно голямо българско събитие, което Раковски е смятал за рождения ден на новия български календар и което събитие има огромно значение за българите и българщината. Датата е 3 април 1860 г. Мястото на действието – Цариград. Събитието – Великден. Колко вълнуващо е описанието на тази съботна нощ, когато в малката българска черква във Фенер вдъхновеното и опиянено българско богомолство застави Иларион Макариополоски да изхвърли името на гръцкия патриарх от службата, водена на български език. Това е нощта, в която потисканият повече от четири века български дух внезапно се надига, за да предяви своите права. Има нещо безкрайно трогателно в тази дълбоко съхранявана и спонтанно избухнала любов на българите към своята българска вяра и своя български език. Тук нямат пръст чужди държави, не действат никакви армии, не се появяват псевдоапостоли и агенти на чужди интереси, а всичко идва от дъното на изстрадалата, унижавана и оскърбявана българска душа. Героят на избухналия български великденски вулкан е Иларион Макариополски. И е чудесна страстта, с която Тончо Жечев се опитва да реабилитира този национален светец, смятан от партийната глупост на съвремието за „чернокапец”. Колко точно Раковски го нарича с царствената титла Иларион Български. На празника на СВЕТИ СВЕТИ КИРИЛ И МЕТОДИЙ, а не на БРАТЯТА Кирил и Методий (както необяснимо Тончо Жечев ги назовава), на 11 май всички български църкви изхвърлят гръцкия патриарх от богослужението.

Около това голямо събитие, отдавна изличено от съвременния български календар, който е запълнен с рождените дати на българо-съветски апаратчици, Тончо Жечев възпроизвежда пищната атмосфера на българския Цариград и главните действуващи лица в тази първа българска епопея.

„Само в космополитната атмосфера в Цариград може да се усети с такава ярка неповторима сила какво нещо е отечеството, почвата, родът, племето, корените” – пише буквално авторът, който е толкова честен в своя порив, че не забелязва, че онова, което е било вярно преди 120 години е напълно вярно и днес, когато българите в много съвременни „Царигради” изпитват същата ярка и неповторима сила. „В стихийното възрожденско движение на цариградските българи има силна струя на носталгия по оставени села и близки, несроденост на тези неволни граждани, селяни по душа, с града” – казва по-нататък авторът.

И струва ми се, че с тези думи той мотивира много добре защо именно е избрал Цариград за център на своята книга, а не се е впуснал (както критиците му искат) из цялата българска земя. В тази част от книгата Жечев описва подробно европейската политическа атмосфера, създадена след Кримската война, и обречеността на Турската империя. Има нещо много вярно, съвременно и многопосочно в констатацията му: „Турската империя загиваше тъкмо от това, което според мъглявия замисъл на нейните реформатори трябваше да я обнови, да я спаси, да я приспособи към духа на времето.”

Върху фона на сложни международни политически отношения и игри започва да се оформя въпросът за българската независимост, чийто първи етап е църковната свобода. Тончо Жечев начертава с главни букви при какви най-неблагоприятни исторически обстоятелства българският дух е започнал да си пробива път. Всички главни европейски сили по една или друга причина са били против националното обособяване на българите в Турската империя. Русия е била против, Франция е била против, Австрия е била против, Англия е била против и парадоксът е, че единствено Турция не е била против. Но турците са знаели добре политическия характер на църковния въпрос. И тук Жечев отбелязва с чудесна ирония: „Така че ние не сме могли да разчитаме на помощ в Освобождението си от тези, от които в крайна сметка е трябвало да се освободим.”

Приведох този цитат само за да подчертая твърде задълбоченото и многостранно мислене на автора, който въпреки, „страстите” си пристъпва към всяко явление и към всеки образ, зачитайки неговата често пъти мистериозна сложност.

Ето че оттук започва да си пробива път една недекларирана, но много съществена идея на книгата: че българското съществува като определен независим и непокорен цвят в спектъра на световната история, чиято свобода се съдържа вътре в самия него, и че фактически БЪЛГАРИТЕ НЕ ДЪЛЖАТ НИКОМУ СВОБОДАТА СИ, ЗАЩОТО С РУСКА ИЛИ БЕЗ РУСКА АРМИЯ, С ЧУЖДА ИЛИ БЕЗ ЧУЖДА ПОМОЩ ОФИЦИАЛНОТО Й ПРИЗНАВАНЕ Е БИЛО САМО ВЪПРОС НА ВРЕМЕ.

Тъкмо несломимият дух на българските борци за църковна свобода категорично подсказва, че България е била вече на картата и то така твърдо, че едва ли някой би могъл да я изличи. Това е извънредно важен повей от книгата на Тончо Жечев, който иде да отхвърли всички писания на исторически чиновници, служители на разни чужди държави, че ние дължим свободата си на тази или онази чужда страна.

По-нататък пред нас преминава цяла галерия от забравени образи. Това е почти „Църковната епопея на забравените”. А и ето го този странен българо-турски княз Стефан Богориди, ето го Александър Екзарх – самоназначилия се министър на външните работи на несъществуващото българско правителство, ето го хитрия политически комбинатор Драган Цанков, ето го Раковски, какъвто го знаем, и Гаврил Кръстевич, какъвто не го знаем, Паисий Пловдивски, д-р Стоян Чомаков, Петко Р. Славейков…

Експлозията на връх Великден 1860 г. се превръща в трус на Великден 1861 г.

Църковният въпрос се движи с шекспировски драматизъм. Четейки тази книга, аз си мислех: „Господи, каква драма!”, защото всичко е толкова богато и се разиграва на толкова различни равнища. Стори ми се, че съвременният български живот в сравнение с описания от Тончо Жечев е някак ужасно опростен, избледнял и дори полуумъртвен.

Наред с българските образи в книгата на Тончо Жечев се явяват и галерия от чужденци, които са играли някаква роля или поне са имали отношение към борбите на българите. Най-силно впечатление ми направи образа на Константин Николаевич Леонтиев, ексцентричният руски аристократ, дипломат и един от най-своеобразните мислители на своето време. Леонтиев, когото на Запад не са забравили, но когото в Родината му са погребали. Тончо Жечев е пристъпил към този образ със забележителна смелост и с най-искрено желание да вникне в драматичната му и толкова противоречива сложност. За да оправдае присъствието на Леонтиев в книгата, Жечев се мотивира обстойно и се позовава на разни авторитети. Но моето вътрешно чувство ми подсказва, че Жечев изповядва някаква своя интимна любов към странния русин, защото е открил у него мисли, под които сам би се подписал. Жечев цитира великолепната, класическа фраза на Леонтиев: „Не разбирам французите, които умеят да обичат ВСЯКАКВА Франция и на ВСЯКА Франция могат да служат… Аз желая щото моето отечество да е достойно за моето уважение, и ВСЯКАКВА Русия аз бих могъл само по ПРИНУЖДЕНИЕ да понасям”.

Струва ми се, че тук книгата на Жечев достига най-силното от всички свои съвременни отеквания.

В качеството си на руски дипломат Леонтиев е познавал добре българите и той наистина навежда една от най-характерните според него черти на българската народност. Той пише (цитира Жечев): „Ако сравним един с друг тези удачно възраждащи се или неудачно въставащи през XIX век малки или второстепенни  народи, ще се окаже, че в нито един от тях – ни у чехите, ни у сърбите, ни у поляците, ни у гърците, ни у маджарите няма такова ОТРИЦАТЕЛНО, такова ПРОГРЕСИВНО знаме, както у тези изостанали, невинни и скромни българи”.

Леонтиев изгражда цяла философия, основана на патриархалността на девствения български дух.

Тук обаче, в своите последни обяснения на Леонтиев, Тончо Жечев внезапно става жертва на догматичното псевдонаучно марксическо мислене, на което са го учили в Съветския съюз. Ни в клин, ни в ръкав той въвежда класови понятия и се опитва да категоризира явленията с аршините, с които Енгелс е категоризирал английското работничество в 1844 г. Класовият подход на Жечев издиша напълно, тъй като и за най-наивния историк е ясно, че марксическата концепция в случая е двуизмерна, докато българският църковен въпрос в контекста на националната освободителна борба и на безкласовия характер на поробения народ е многоизмерен. Не мога да повярвам, че с показаната великолепна чувствителност към разбиране на сложни явления Тончо Жечев драговолно е прибегнал към опростителска техника.

Не съм в състояние да се спра на други важни и интересни моменти от книгата на Жечев, включително на образа и дейността на граф Игнатиев. Но въпреки декларираната ясна любов на Жечев към Русия, „нашата освободителка”, неговият подход ни е представил империя, която май не е много за обичане – с всички разузнавателни, подстрекателни шпионски целенасочени трикове, които кореспондират много на съвременното поведение на същата империя. Всред тази атмосфера особено ярко се очертава образът на д-р Стоян Чомаков, който със западно-европейското си образование ненавижда Русия и я смята за това, което по-късно Захари Стоянов ще декларира на всеослушание – „враг по-страшен от Баязида”. Тончо Жечев се спира на „англоманията” на д-р Чомаков, за да изведе строго и безпристрастно, че основният момент в живота на Чомаков е патриотизмът му. И в други образи Тончо Жечев, въпреки своите собствени проруски позиции, ще следва инстинкта си за справедливост в оценките и ще се разграничи от възприетото днешно партийно етикетиране на нашето минало, че всеки русофил бил български патриот, а всеки русофоб бил враг на България.

Особено сложна е била задачата на Тончо Жечев при създаването на образа на забравения Тодор Икономов, този български „Чайлд Харолд”, както го нарича той. Нямам представа колко прав е Жечев в своите оценки, защото и аз като мнозина съвременни мои сънародници не знаех почти нищо съществено за Тодор Икономов. Дори ако вземете последното издание на българската енциклопедия, ще видите, че там няма името му. А от биографичните и исторически факти, които Жечев привежда, пред нас изпъква голяма, не само с физическия си ръст, българска фигура. Рядко съм чел биографично изследване, което ми е доставило такова голямо удоволствие и ме е изпълвало с чувство за разбиране, за проникновеност. Проследяването на толкова противоречивия, богат, пълен с величие и падение живот на Тодор Икономов за мен беше по-интересно от романи с най-напрегната фабула. Човек може да негодува срещу лигавото русофилство, което Икономов изповядва в последните си години, но не може да не се възхити на цялата му всеотдайност в служене на българската кауза.

При портретуването на Тодор Икономов Тончо Жечев демонстрира майсторството, което според мен е урок за всички, които пристъпват към изследване на фигури от миналото.

Книгата на Тончо Жечев завършва с поетична симфония. Той се отдава на идея, с която явно е живял от дълго време. Това е поемата на Петко Славейков „Изворът на Белоногата”, която всички българи като деца са сричали с удивление. Но Тончо Жечев отива далече от детското приключение към красотата на Герганината драма и се опитва да свърже по-тясно тази най-българска поема с най-българската магия – вграждането на сянката.

И отново, за кой ли път, неговите разходки в българското минало, неговите лутания подир мистериозните пътища на българския дух, неговите срещи с ярки герои или бледолики призраци ни създават две основни чувства.

Първото е – възхищението от онова, което са били нашите деди с техните дълбоки и силни български корени.

И второто е – удивлението колко много идеи и образи от миналото имат най-актуално съвременно значение.

Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

Георги Марков
07.11.2015

Свързани статии