… Безкраен път
на бездомна върволица. Плът
на света да въплъти бедите…
П. К. Яворов, ,,Евреи“
Трябва много да си огорчаван или да си гледал как други са огорчавани само заради това, че са евреи, за да бъдеш поразен до възхита от това, че българите са спасили от гибел своите еврейски сънародници.
Към тази болезнена тема Тошо Дончев посяга първо в разказите си от сборника ,,Вълчи вой – кучи лай” (Пловдив: Жанет 45, 2012). За един от тях, ,,Смъртта на кончето”, писах: ,,Последният разказ бръква в живата рана на един от векове наболял проблем на западноевропейските общества – отношението им към евреите. Той е толкова отколешен, че ние, които сме отворени за всички, дори не го подозираме. Корените му в Средна и Западна Европа са дълбоки-предълбоки. Не е останала чужда на него и Унгария. При нас, като изключим някои спорадични и подсторени истерии, той е необясним и ние не сме способни да вникнем в драматичността му”. (LiterNet, 22.09.2012, № 9 (154).
Връщам се назад, в детството. Детството е равнозначно и на девствен ум. Ум без опит и затова без предубеждения; евреи нямахме, но цигани – да. Но и към тях изпитвах съчувствие и смятах, че подлежат на култивиране, на поправка и развитие. Класният реши към силните ученици да прикрепи по един слаб. Понеже минавах за силен, към мен бе зачислен Биял. Висок, тънък, дългуч Обамов тип – длъгнесто, почти черно лице и добре изрязани устни, той идваше на ,,обучение” редовно вкъщи и ние го канехме на трапезата си. Кольо яйчаря, който с широка-дълбока плетена кошница ежеседмично откупуваше по селските къщи яйца, наричаха Кольо евреина – правил си тънко сметката!, но това бе човешко качество, а не етническо.
Дали в детството на човечеството всички не са били братя?
Чак когато пораснах и влязох в света на културата (история, религия, философия и литература) разбрах, че евреите може и да са проблем. Като студент първо гледах филма на Йежи Кавалерович, а после прочетох романа ,,Фараон” на Болеслав Прус. Изуми ме един пасаж със съкрушителна за тях характеристика, който, доколкото помня, резюмирам така: като си играели като деца под плодното дърво, еврейчетата отделяли гнилите плодове от здравите, здравите изяждали тутакси, а гнилите оставали за другарчетата си. В началото на новия век прочетох в спомените на Янина Бауман, бивша концлагеристка (,,Зима в утрото”. Изд. Imir. София, 2002), че в Полша още през 30-те години на миналия век, далеч преди да я присвои Хитлер, е имало ограничителни закони с квота по специалности при прием на студенти евреи във висшите учебни заведения. Затова и се питам дали така прехвалената толерантност на българите към евреите не е израз и на едно по-архаично състояние на обществото, както детството в живота на човека. Но тъкмо от детството, та до днес онзи, който е в малцинство, предизвиква у мен милост и подкрепа.
Към този споменен размисъл ме върна новата книга, вече изследване с претенции за научност, на Тошо Дончев.
Това, което в литературата и философията се смята за възвишено, което влиза в категорията на високото, Дончев го търси в обикновеното, делничното, където и най-трудно се забелязва, открива и проявява, тъкмо защото е част от всекидневието, от обикновеността на живота. Същата обикновеност, само че от обратната страна, откъм другото й лице, според Арент е причина за жестокостите над евреите в Хитлерова Германия, формулирана от нея като баналност на злото. Наистина необикновеното, извънмерното се крие в недрата на обикновеното незабележимо, зрее за поник, както житни зърна в нива. От една и съща пръст изникват и живототворните стебла, и гибелните стръкове на плевелите, които винаги са повече и тъкмо в най-плодоносните растения се впиват, увиват, стискат ги, за да ги задушат. Този невидим, но не спиращ ни миг двубой, прави и доброто банално дотам, че да не го оценяваме:,,..за възтържествуване на обществените ценности са необходими няколко обикновени, ежедневни неща, достатъчен брой съвсем обикновени хора, които се държат нормално, т.е. мислят и чувстват естествено, не според внушени правила, а трезво според собствените си убеждения и съвест” – стр. 117.
Макар Дончев да вижда спасяването на българските евреи като съвкупен продукт на няколко основни фактора: постоянното и последователно застъпничество на първо място на Българската православна църква (то издига не само нейния авторитет, но и на Православието спрямо католицизма), протестното писмо на 21 видни български писатели още при обсъждане в парламента на Закон за защита на нацията през октомври-ноември 1940, протестната акция на зам.-председателя на парламента Димитър Пешев и на 42-та депутати от управляващата фракция пред министър-председателя и министъра на вътрешните работи, самия цар Борис III, за да намери отговора на тази обикновена добродетелност в българския човек, авторът търси по-коренни обяснения в историята, религията, литературата, етнологията, икономиката, статистиката, психологията на българина, (т.нар. национален характер, който се приема за константна величина, но според мен и тя е колеблива-менлива, защото всяко ново време и поколение й добавя и отнема по нещо), политиката, дори конкретните личности. За да не коментирам, ще цитирам някои от авторовите наблюдения и заключения, които формулират характерологичното:,,…османското владичество унищожи в българското общество собствената му управляваща феодална класа, българската аристокрация…” – стр. 87;,,…докато в Унгария феодалните остатъци са ликвидирани окончателно през 1945, в България още през 1878 е непозната феодалната йерархия (…) никой не притежава наследствени привилегии. От това произтича демократичната нагласа на българите, пълното чувство за равенство между хората, отричането на всяка йерархия” – стр. 98; ,,За разлика от християнска Европа, не само евреите били изолирани от обществото, а от гледна точка на османско-турската власт и християните попадат в подобно положение, поради немюсюлманската си религия те са изключени от структурата на властта. Според това по законите на психологията противопоставянето ,,ние – те” не е между евреи и християни, а между мюсюлмани и немюсюлмани” – стр. 99;,,За разлика от Унгария и другите източноевропейски страни, в България в етническия състав на дребната и средната буржоазия преобладават българите.” – стр. 101;,,През 30-те години от 80 000 български търговци само 1999 са от еврейски произход, а според преброяването от 1926 – от 2794 лекари 145 са евреите, от 3600 адвокати – само 77 евреи, макар че в същото време образователният им ценз е висок за страната.” – стр. 111; ,,В новата, развиваща се при равенство пред закона българска държава, противоречията, създадени при първоначалното натрупване на капитала, са главно между българите, а не между българи и представителите на други националности. ” – стр.118; ,,…в европейско отношение България представлява рядко изключение, тъй като петстотинте години турско владичество проектират върху обществото едно девствено начало: в преобладаващата си част, над 80% аграрно население, без висше, средно и дребно благородническо съсловие, без едра буржоазия и промишлен пролетариат, започва свободен живот без чуждо робство.” – стр. 86.
Така посочените по преди четири основни фактори стават следствие на контекста – т.е. на вековното битие на българската народност, архаичността на обществото и развитието му се дублират с архаичността на човешкия живот – детството, и за пореден път се оказва, че изостаналостта, вечната ни закъснялост понякога са и вид напредък.
Тук бих добавил и още един фактор, резултат на моите дирения и четения из историята: многоетничността, следствие на съжителството на народи заварени и народи пришълци, наложено от Византийската и продължено от нейната наследница – Османската империя. Но защо тази толерантност, ще попитате, не е характерна и за останалите й поданици – сърби, гърци, румъни и прочие съседи? Обяснението ми е в ,,по-хлабавото“ им робство, довело до по-ранното им освобождение и възприемане на националистическите идеологии на XIX в.
Българите повечето са били васали, отколкото самостоятелни още от Византийско време и това ги е научило да се простират според чергата си, да са послушни, изпълнителни; те са подозрителни и тяхната съпротива към онова, което не приемат на вид, е пасивна, но всъщност е непризнаване на официалното, на идващото от върховете на властта и държавата, защото не са били техни. В тази пасивност зрее ,,вековната злоба на роба“ – търпеливото изчакане на шанса за реванш. А след Освобождението, когато шансът да се управляват сами е реалност, старите навици с над седемвековни корени, надделяват и нееднократно провалят възможността за разумно и демократично управление, изкривяват го по образ и подобие на миналото. Ако има константна величина в нашия национален характер, то това е вечният опортюнизъм, доказателство за инфантилния ни индивидуализъм; опортюнизъм, който често се изражда в своята противоположност – сектантство. Че имаше ли по-правоверни на схизмата на съветския комунизъм от българите? Нима други, а не ние, след руснаците, толкова дълго се лекуваме, недолекувани от него?!
За да си обясни българската толеранност Дончев акцентира и на социално-етническото:,,За разлика от Унгария и други източноевропейски страни, в България в етническия състав на дребната и средна буржоазия преобладават българите.“ – стр. 101. Това прави и български капитализмът и обществото:,,Разумното стопанисване, пестеливостта, търговският светоглед, пазарният дух и пазарният усет, способността за комуникация, емпатичната дарба, както и процесът на спазаряване, идеята за взаимополезни компромиси са били и си остават органична част на българското общество“ – стр. 105. Бих добавил: така е май по вси Балкани, защото моделът е зададен още от Византийската и съхранен в Османската империя; идете днес да пазарувате в Стамбула града и ще се уверите, че моделът е още жив. Според автора в по-примитивен вариант, що се отнася до прагматичността, тези качества можем да ги видим и в още шетащия по Европа бай Ганьо, преди да се е разголемял. В контекста, посочен от Дончев, той има и положителна, национално характерологична стойност:,,Бай Ганьо и байганьовщината надживяват не само буржоазното преобразуване и капиталистическия ред, но с една свойствена метаморфоза става типичен и за социализма, та дори и след смяната на реда в българското общество до наши дни, защото олицетворява този човешки тип, който сложните обществени взаимоотношения, системата от социални връзки между роднини, приятели, колеги и въобще всичко свежда до ползата като единица мярка“ – стр. 103.
Същото явление в мандата си на министър-председател Иван Костов определи като ,,в България всички са братовчеди“. Поради това у нас трудно се отстояват принципи и морални каузи.
Не на последно място за спасяването на евреите е ролята и на лидера: ,,България, благодарение на лавиранията и дипломатическия талант на цар Борис III, си запази суверинитета до края на войната, за разлика от Унгария, страната не е окупирана от нацистките войски“ – стр. 117.
Дали лавиранията не са и оптималният вариант на българските водачи, резултантна от въздействието на обстоятелствата и силите на политическия терен?! Унгария бе окупирана и след 1956, но извоюва по мек режим, за разлика от снишаването и послушанието на Живков, които се превърнаха в траен поведенчески модел на нашата държавност до днес.
Ако Живковата външна политика и сегашната могат да се определят със снишаване, то за политиката на цар Борис не виждам по подходящо определение от бамбашка (читателят да я търси в речниците): хем сме съюзник с Хитлер, хем не скъсваме дипломатически отношения със СССР и отгоре на всичко сме единственият съюзник, който не изпраща войски там (за благодарност, и от славянска солидарност, СССР пък ни обяви война?!), включи ни в Трети украински фронт, за да ни пусне кръвчица, 30 000 убити, и за да ни приобщи към човекоядния стил на комунизма си, но все пак в сравнение с всички останали народи минахме метър, дори придобихме територия. (Може би поради това, че разполагаме с малък демографски ресурс, покорството, снишаването, търпеливостта, в името на оцеляването са ни средствата за самосъхранение). Българинът вече векове опитва да мине между капките и понякога, вижда се, успява. Все още не е успял да постигне оптималния си вариант, въжделеното: ,,И вълкът сит, и агнето цяло“! Дали поради идеализъм или прагматизъм, но със спасяването на евреите той има своите бели действия за черни дни във вселенската банка на добродетелите и един ден може би ще получи своите дивиденти, при това даром, защото не знае как да си вземе заслуженото – изкупление за минали или откупление за бъдещи грехове?
Една книга е ценна не само с мислите на автора, но и с мислите, които ще порои у читателя, те също са й съпринадлежни, както невидимата част на айсберга. След непреклонното непокорство на Стамболов пред Освободителя, стореното от цар Борис III в други времена и в не по-малко критична ситуация е вторият външнополитически шедьовър с български патент спрямо империята, която не се шегува с васалите – обезличава ги, всмуква ги, до пълното им изчезване; измамни са всички илюзии за надхитряне в стил Живков в новите времена, както и реанимирането на вечната дружба: следващата ще е гибелна за България! Според мен третият външнополитически акт на отстояване на националното достойнство е несъгласието на Иван Костов под натиска на САЩ да приеме 50 000 албански бежанци, а под натиска на Русия – да й предостави въздушен коридор, вероятно за да изпревари войските на НАТО в Прищина, за което бе наказан, и е наказван още, подобаващо!
Всеки излиза със своите победи от войната. Ето една от българските:,,България е единствената европейска страна, в която в края на войната еврейското население е по-многочислено в сравнение с началото на войната.“ – стр. 70, Предговор на Андраш Клейн, посланик на Унгария в София.
Но въпреки това евреите продължават да предпочитат да живеят и се осъществяват в нетолерантната Европа пред толерантната България.
Дали от разказите на Тошо, или от разговор с него, но помня казаното от баща му: „Българите са по-добри търговци от евреите“. (Ако това е така, то вече имаме обяснение защо българите през 40-те години на миналия век в една антисемитска Европа са били толкова толерантни към тях: защото са от един дол дренки.)
И да си траем, за да не се разчуе кой е по-добрият търговец, разчуе ли се – тогава гонените по света ще са българите.
Макар че така се самоуправляваме, че сами се гоним от родината си. Често съм се питал: дали робството не е по-здравословно за българина от свободата? – справка: демографският ни срив след 1990.
Бившият посланик с български произход уместно отбелязва и още един характерологичен факт:,,България по традиция е страна, която трудно отстоява собствените си интереси…“ И неволно си спомням едно пътуване с влак в началото на 80-те години на XX век: случихме се в купето с български евреи от Варна, преселили се в Израел, дошли да навестят родината. В ония години не посмяха да споделят причините за напускането й, но помня и до днес тези им думи: ,,Вие не знаете да си правите реклама, обиколили сме света – България е по-красива от Швейцария!“ Не знам, не съм ходил, може и да е така и навярно е така, защото подобни оценки съм чувал и от други наши сънародници, напуснали по различни причини най-красивата страна.
Тошо Дончев не изкара пълен мандат като директор на Унгарския културен институт, но директорството му бе характерно и със засилване на вниманието към еврейската тема и ежегодното отбелязване на Международния ден на Холокоста. На какво е израз това: на превенция да помним уроците на миналото, за да не повтаряме като човечество грешките си в бъдеще, или на гузна съвест за минали деяния на унгарската държава срещу еврейството? Такова пристрастие към отбелязването на Холкоста в България няма. Вероятно защото и не е участвала в него.
Освен на съпричастност към изстрадалите, книгата е резултат и на родолюбивост, на гордост направо, на Дончев, че бащиният му корен е български, че е наследник на такива толерантни люде.
Дори само инстинктът стига да разбереш, че когато си сред чужда народност, колкото и да обичаш предците си, в края на краищата постепенно се разтваряш в новата среда и ставаш неин. Никой не се връща от по-доброто място за живот, с по-висока култура и сигурност. Дончев това го и съзнава.
И въпреки това, той се връща назад, към предците.
Тази книга я виждам и като поклон към баща му и бащинията, синовен дълг за съхраняване на духовното им и нравствено наследство.