„Judgment on Delchev“, Eric Ambler, London, 1951
Попаднах на тази книга съвсем случайно в средата на 90-те в Париж. Берлинската стена бе рухнала преди пет години, но литературата от Студената война, макар и в отлив, все още присъстваше в книжарниците, особено чрез ветерани в жанра като Джон льо Каре.
Така се сдобих с „Процесът на Делчев“, чието заглавие подсказваше, че действието би трябвало да се случва в България, въпреки че още от първите страници бе зададено „някъде на Балканите“. Бях чувал за нейния автор Ерик Амблър (1909–1998), признат майстор на шпионски трилъри, от които ранният Греъм Грийн се учи на съспенс, но не бях чел нищо от него. Биографичната справка в книгата препращаше към две от най-прочутите му книги – „Маската на Димитриос“, роман, който агент 007 чете в „От Русия с любов“, и „Топкапъ“ – екранизиран от Жул Дасен през 1964 г. с участието на Мелина Меркури и Питър Устинов (през 80-те години черно-бяло копие на филма от време на време се показваше във Филмотечното кино „Дружба“).
Често казано, бях забравил за „Процесът на Делчев“, докато тези дни случайно не попаднах на него, търсейки съвсем друга книга из библиотеката си. Зачетох се и не оставих този трилър до края. Явно Студената война се завръща. Странно, че тази книга няма български превод.
Но ако предварителните ви очаквания са за хора с шлифери, фатални жени или зашеметяващи преследвания, бързам да уточня, че сте сбъркали адреса. Трилърът при Амблър е преди всичко литература, както личи от самото начало на книгата:
Навсякъде, където обичайното противопоставяне на властта на място се разглежда като престъпление и върховна измяна, осъденият политически лидер не губи изцяло доверието на народа. Ако народът го обича или тачи, неговата смърт, поради делата на тираничното управление, би могла дори да придаде на живота му достойнство, останало скрито преди това. В този случай противниците му ще се окажат впоследствие изправени не срещу спомена за едно човешко същество с неизбежните му грешки, а срещу един мит, какъвто този уязвим човек няма как да е бил. Процесът срещу подобен човек не е формалност, а церемония и най-важното: предупреждение.
Следват описания на процедурите на смачкванията и самообвиненията при подобни процеси; на използваните „юридически доказателства“ при скалъпените процеси и на традиционните обвинения: „чуждестранни агенти“, „платени лица“, „недоубити остатъци от…“, които трябва да бъдат пратени на лагер… Добре позната реторика, уви, до ден днешен.
Онова, което Ерик Амблър успява да постигне в книгите си, е „съспенсът“ (при това без секс и насилие). Той създава атмосфера, вписва в нея персонажите си, пропити със страховете на настоящето, движи ги като умел кукловод. Греъм Грийн признава колко много атмосферата на следвоенна Виена в „Десетият човек“ дължи на уроците на Амблър. А що се отнася до формулата на този „съспенс“, тя е чисто Дикенсова: „Накарайте ги да се смеят, накарайте ги да плачат, накарайте ги да чакат“.
Останалото го носи епохата. Още от първите страници на „Процесът на Делчев“ става ясно, че главният герой Фостър, така и не научаваме малкото му име, е известен лондонски драматург, който внезапно получава предложение от голям британски вестник да отрази процеса срещу Йордан Делчев, подготвен „някъде на Балканите“. Където точно, така и не става ясно. Но е ясно какво се очаква:
Онова, което се случи с Никола Петков в България, с Юлиус Маниу и Йон Михалаке в Румъния и с други либерали в цяла Източна Европа. Петков беше обесен; Маниу и Михалаке бяха осъдени на доживотен затвор. Когато се отвори процесът срещу Йордан Делчев, архетипът на този род церемонии вече бе ясен.
Дали по тази причина британските издатели не предпочитат да изпратят на процеса професионален драматург вместо репортер с опит? Самият Фостър е убеден в това още докато проучва в Лондон предварителните материали по делото. Всички знаят, че цензурата на място е свирепа и че западните журналисти, дошли за процеса, ще са под пълен контрол по „съветски образец“. Затова важно е друго: не какво ще изпратят от „София“, а онова, което ще усетят или узнаят по време на самите събития и което впоследствие би могло да прерасне в серия от репортажи и дори в книга.
Такъв е и замисълът на „мистър Фостър“, който в края на лятото, под обилните дъждове, пристига с влака. Въздухът е влажен, носи се дъх на „гнили листа“, обстановката е тягостна. Не само заради следвоенната немотия и оскъдица или заради военните патрули на гарата. В самата душа на „драматурга кореспондент“ цари несигурност. Той знае, че трябва да е особено предпазлив, че не бива да се доверява на никого. Дори на техния „човек на място“ – директора на Евразийската информационна агенция Георги Пашик, който го чака на перона.
Пашик е странен персонаж, който не му вдъхва доверие. Завежда го в офиса си в центъра на града, на един булевард, покрит с кестенови дървета, и веднага го предупреждава за най-главното: да внимава и да не си мисли, че може да „прокара“ друга информация. Дори през съседна страна, примерно, Гърция? Пашик клати глава: имало е арестувани кореспонденти, поели по тази писта. Държали са ги с дни, оковани с белезници в затвора.
Фостър решава, че ще действа като драматург, а не като истински репортер, и кима с глава. След което взема „досието Делчев“ с преводи от местната преса и се оттегля да го чете в хотелската си стая. Схемата на процеса се оказва до болка позната.
През 1940 г. страната се ориентира към сътрудничество с Третия райх, но има политици, обявили се категорично против това. Йордан Делчев, водачът на Социално-аграрната партия, е най-яркото лице на тази политическа опозиция. За което бива задържан и дори пратен за известно време в лагер. Той обаче не се отказва от позициите си. През 1944 г. е един от инициаторите за обединение на опозицията, но иска да се сключи незабавно примирие с англо-американците, за да се изпревари навлизането на Червената армия в страната. Не успява, блокиран от комунистите и от развоя на събитията. Все пак става министър на правосъдието в първото правителство след промените. Но негова мечта е връщането на демократичните свободи и провеждането на свободни парламентарни избори, което все се отлага. Веднъж, възползвайки се от тържественото откриване на новия голям стадион в столицата, на място, където дотогава е бил разквартируван съветски гарнизон, той взима думата и в речта си, която се предава директно по радиото, отново настоява за избори. Микрофонът му е прекъснат, а прякото излъчване по радиото е преустановено.
Скоро след това Йордан Делчев е арестуван и обвинен в държавна измяна. Бил подготвил преврат срещу „законното правителство“ с помощта на профашистката военна лига.
Фостър прелиства лист по лист предварителните информации и съкрушено клати глава: все едно чете материали от сталинските процеси през 30-те години. Проблемът е, че на чуждестранните кореспонденти е отредена най-незавидната роля – да препращат по телеграфа прессъобщенията, които са подготвили властите.
Точно това, което той не иска да прави. Иска сам да събере информация, да разговаря с близки и съмишленици на Делчев. Иска да се ориентира в случващото се. Добре съзнава какво може да му коства това, съдбата на западния кореспондент също е незавидна.
И тук, докато четях романа на Амблър, си спомних една моя среща в Париж, за която не съм разказвал никога. Бях журналист в RFI и моят тогавашен шеф Патрис Перен веднъж ме заведе на годишната среща на Парижкия пресклуб, където по традиция присъстват всички доайени, а и чужди кореспонденти във Франция. Там, между другото, ме представи на възрастна дама, която независимо от годините бе съхранила проницателен поглед и буден ум. Но щом чу, че идвам от София, лицето ѝ се промени. Необходимо ѝ бе нещо за пиене, преди да продължи разговорът ни. Честно казано, доста се притесних. Но тя махна с ръка и ненадейно ми каза, че като съвсем млада журналистка била пратена от комунистическия в. „Юманите“ да отразява процеса срещу Никола Петков. През 1947 г.? Възможно ли е това? Да, била на двадесет години. Трудно се ориентирала в обстановката, заместила по-опитен колега. Първото ѝ пътуване зад граница, при това в „социалистическа страна“, а тя вярвала в тези идеали… Написала, каквото написала, но шокът дошъл след завръщането ѝ в Париж, когато прочела собствениците си „кореспонденции“, допълнени с чудовищни сравнения и отявлени клевети. Дали били „преиначени“ от София? Или пратени директно от Москва, което оправдавало и изпращането на толкова младо момиче? На всичкото отгоре ги включили в сборник, финансиран от „съветските другари“ и издаден на различни езици. Това я сломило вътрешно, напуснала „Юманите“, мислела да се откаже от журналистиката… Насочила се към друга тематика, но никога не забравила този свой срам.
Този реален разказ ненадейно изникна в съзнанието ми, когато стигнах до „реалната дилема“ на Фостър. Той обаче поема риска. Настоява Пашик да му уреди среща с близък съратник на Делчев, както и с неговата съпруга. След известни колебания онзи се съгласява.
Така една вечер на рецепцията в хотела – този хотел, в който са настанени всички чуждестранни кореспонденти – му казват, че го е търсил някой си Станоев. Името не му говори нищо. Ненадейно в коридора пред стаята му изниква една сянка. Човекът се представя като Петларов, близък приятел на Делчев, чието име Фостър е срещал из статиите в пресата.
Петларов е видимо притеснен. Влизат в стаята и започват разговор. Фостър му предлага глътка уиски, има в куфара си цяла бутилка. Човекът срещу него му признава, че е гладен. От месеци наред той и жена му са лишени от купони. Разрешават му да работи само на строежите, а той е болнав и вкъщи мизерстват. Това също е част от инструментариума на политическия натиск.
Така Фостър узнава много неща, които може да използва някой ден. Но иска среща с г-жа Делчева. И Петларов му пише записка, в която я моли да го приеме.
След дълги перипетии Фостър се озовава пред семеен дом, който почти не се вижда зад високите стени, с каквито ограждат къщите на Балканите. Отвън има въоръжена охрана. Властта е изолирала семейството на Делчев под домашен арест. И все пак акредитацията му на чуждестранен кореспондент му помага да проникне в дома. Без той да има представа какво ще му коства всичко това.
На излизане от дома кореспондентът Фостър продължава да мисли за тези високи и непристъпни стени, зад които сякаш се крие някаква тайна. Какво бе смайването ми, докато търсех материали за Ерик Амблър из интернет, когато установих от единственото дадено от него интервю в „Гардиън“, че сам той е прекарал последните години от живота си зад също толкова високи стени в една резиденция в „Кенсингтън“. Неуловимо и дискретно.
И тук „българските съвпадения“ не свършват. В последната си, при това мемоарна книга „Тук лежи“ той споделя друга невероятна история, случила се с него през 1934 г. в Марсилия.
Тогава Амблър работи в рекламата. Отчаяно търси интересен сюжет, смята, че се е изписал. Обикаля из Марсилия, завира се на най-странни места. В една пристанищна „дупка“ барманът му предлага да го научи да играе на специален покер. Мамят го и Амблър губи всичките си пари. Остават му два дни, докато се качи отново на парахода, за който предварително си е купил билет. Той е без пукната пара и прекарва това време в стаята си, която гледа към прочутия булевард „Ла Канебиер“. От скука чете „Портрет на художника като млад“ на Джойс и от време на време надзърта от прозореца, обкован в желязо. Има чувството, че е „на прицел“, че може да напише роман или е в състояние да замисли убийство. Представя си мястото, откъдето „някой“ трябва да стреля с винтовка, като през цялото време „помества“ там ненавистния му барман.
Сетне се качва на парахода, с който обикаля из Средиземноморието, и след две седмици се връща в Англия. Тогава научава от пресата и вижда в кинохрониката кадри от убийството на сръбския крал Александър на същото това място на булевард „Ла Канабиер“.
Не знае какво да каже. Отначало обявяват атентатора за хърватин, после става ясно, че това е терористът на ВМРО Владо Черноземски. Амблър е убеден, че убиецът е „сбъркал“ и не е намерил „удачното място“, затова е бил съсечен със сабя от френския ескорт. „Ако беше заел моята стая, мислех си аз, и използвал винтовка, вероятно щеше да избяга…“
Тази история продължава да витае из въображението му и заляга в основата на някои от неговите книги. Амблър е убеден, че „из цяла Европа бродят хора, които не само на думи са готови да убиват“.
А как завършва „Процесът на Делчев“? Драматургът Фостър е обявен за британски шпионин, арестуват го и му дават срок от 24 часа, в който да напусне страната. Малко преди това на организирана от правителството манифестация той става свидетел на убийството на министъра на пропагандата. А вече в Лондон редакцията на неговото издание му организира прожекция с кадри от процеса, разпратени за международната кинохроника. Там Делчев, напълно побелял и едва държащ се на крака, чака произнасянето на присъдата си. Фостър знае, че той е диабетик и че в затвора го лишават от инсулин.
Не гледа последната бобина. Краят на това дело му е известен още от „апологията на Сократ“.
