Ако съберете заедно на една кръгла маса културолози, философи, историци, социолози, антрополози, политолози, литератори, изкуствоведи и архитекти и им възложите задачата да изработят общоприемливо за всички участници в дискусията определение за „модерност“, начинанието със сигурност ще претърпи провал. В следващите редове ще се ограничим само до кратък размисъл върху актуалните политически рефлексии на проблема за българския сблъсък с модерността, тъй като в дадения случай е непосилна задача да се опитваме да изясняваме смисъла на понятието в неговите разнородни парадигматични полета. Нека в началото да маркираме двете основни спекулации, които доминират в публичното пространство.
Първата спекулация се подхранва от средите на днешния руски традиционализъм и отеква шумно в България под всякакви форми – от злободневни медийни публикации до сериозни научни изследвания. При нея традиционализмът се отъждествява с консерватизма, с православието, със съхраняването на миналото, което винаги е по- добро от настоящето. Ако използваме тривиалната метафора, всички беди на човечеството започват след изгонването на Адам и Ева от Рая. А настоящето се характеризира с триумфа на либерализма в света на глобализацията и на американския империализъм. Така този съвременен „консерватизъм“ е в състояние да легитимира политически всяка носталгия по миналото, в това число преди всичко се поставя носталгията по Съветския съюз и времето на комунизма.
Втората спекулация е ситуирана в нашето локално измерение. Поставен е знак за равенство между пътя на България към Модерността (тук използваме главна буква, за да означим наименованието на културно-историческата епоха) и пътя на България към модерна Европа. Един бегъл поглед върху родната ни история би могъл да хвърли малко повече светлина върху темата: днес „Продължаваме Промяната“ се бори да превърне България в „нормална европейска държава“; самото наименование на партия ГЕРБ дефинира нейния основен приоритет – „европейското развитие на България“. В първите години след Освобождението покрай дебата за Търновската конституция и нейното суспендиране, либералите отстояват тезата, че тя е най-прогресивната конституция в модерна Европа, а консерваторите и князът я отменят по насилствен път, защото искат да ускорят процеса по модернизацията на страната. През 1879 г. на заседанията на Учредителното събрание се чуват призиви за неговото саморазпускане и за изпращане на искане до Великите сили за ревизия на решенията на Берлинския конгрес и възстановяване на териториалните граници от Санстефанския договор. През 1991 г. групата на 39-те депутати в VII ВНС също настоява то да се саморазпусне, а новата конституция да бъде приета след провеждане на честни и свободни избори. Конституционните изменения са обект на ожесточени спорове между партиите и в актуалната политическа ситуация. Голяма част от тях касаят съдебната реформа в контекста на задълженията, произтичащи от европейската интеграция. Така отново се озоваваме в затворения кръг, в който Европа се отъждествява с модерността, а България – с неадаптивността си към модерността.
Без да навлизаме в конкретиката на историческата фактология и на идеологическите доктрини и техните разнопосочни интерпретации, ще акцентираме върху основното противоречие между току-що очертаните спекулативни позиции: ако екстраполираме тезата, че миналото винаги е по-добро от настоящето, връщайки се към зората на човешката история, бихме могли да стигнем до заключението, че първобитният човек е живял по-добре от съвременния. В този смисъл интерес представлява аргументът на Александър Дугин за негативната роля на пералнята в нашето ежедневие, развит в монографията „Четвъртият път“[1]. В постмодерната ситуация на разпад на смисли и значения, изглежда, че е достатъчно да се разграничим от подобни аргументи, за да приемем, че консерватизмът не противостои на модерността и не е тъждествен с модифицираната версия на традиционализма, придобила актуалност сред апологетите на руското православие от ерата на Путин. Нещата стават още по-заплетени, когато насочим вниманието си към втората позиция: ако духът на консерватизма наистина не противостои на духа на модерността, както показва класическата западна традиция, то в българската история и в актуалната политическа ситуация перманентно доминират революционните тежнения, които често пъти разклащат институционалните устои на държавността. България е осъдена (без да влагаме негативна конотация в думата) да извърви трудния път от патриархалност към модерност под ръководството на либерали, комунисти и популисти, но не и на консерватори. Автентичният консервативен традиционализъм е чужд на нашия манталитет и на нашата народопсихология. Той не може да бъде обяснен в кратък текст, но в най-общ смисъл той приема еволюционния, а не революционния път на развитие.
Тук стигаме до същината на противоречието: то е трудно разбираемо, защото двете концепции тръгват от една и съща предпоставка – а именно отношението към революционната промяна. Путинизираната версия на „руския православен консерватизъм“ е готова да приеме всяка революция, всяка война и форма на физическо насилие, която придава политическа легитимност на режима, завоалирана зад възкресяването на миналото и на традицията. Определени партии в България се придържат към аналогична стратегия, която обвързва православието и патриотизма с русофилството, историята и традицията, за да изгради съвременния националистически мит, който е антилиберален, а мнозина по инерция го класифицират като консервативен. От другата страна стои позицията на българската либерално-демократична общност. Нейното отношение към революционната промяна е симптом за идейни колебания. Основните предимства на тази позиция в условията на актуалните рискове пред глобалната и националната сигурност се изразяват в това, че тя приема преимуществата на либерализма, не противостои на неговите фундаментални ценности и така се превръща в гарант за стабилността на политическата система, за функционирането на свободата и демокрацията. Същевременно спецификата на постмодерната ситуация позволява да се релативизира идеологическото позициониране на онези, които по силата на определени обстоятелства наричаме част от „либерално-демократичната общност“. Това предизвиква особено задоволство у българските православни консерватори, които се упражняват реторически върху нищетата на либералната философия. Крайният резултат е, че в случая на преден план изпъква политическият контекст, а идеологическият остава извън фокуса на вниманието. Всъщност автентичните основания за споменатата релативизация касаят радикалното отношение на българската десница към идеята за промяна. А радикализмът неизбежно се доближава до революцията; идеята за еволюционна промяна му е чужда и непонятна. От друга страна, силните институции винаги са давали мощен тласък на процеса на модернизацията. Тяхната стабилност е зададена от приемствеността и традицията. Либералният подход става уязвим, когато радикалният революционен патос го ситуира в несвойствен идеологически модус. В същото време институциите се намират в състояние на перманентна деградация – пропити са от корупция, разтърсени са от серията от политически кризи. Може да се каже, че в исторически план българският сблъсък с модерността дължи немалко на институционалната безпомощност, на невъзможността да се вземат адекватни и своевременни решения. Така (поне на теория) консерватизмът се явява единственият адекватен отговор на предизвикателствата на средата, защото неговият фундамент е естественият ред, придържането към хармоничните отношения между човека и Бога, въплъщението на християнските принципи в политиката. Ако тази теза не бъде разгърната в един достатъчно задълбочен научен текст, тя би могла да се възприеме като идентична с тезата на Дугин, без да са откроени фундаменталните разлики. У нас се е утвърдила историческата закономерност, според която хармоничният ред винаги се разрушава под въздействието на революционните тежнения. Оттук следва, че консерватизмът е неадаптивен към българската среда (политическа, социална, културна, психологическа). В същото време и родният либерализъм не успява да устои на модерната пропагандна война, защото е обграден отвсякъде от враждебни сили (външни и вътрешни). Либералната общност е изправена пред изкушение – тя трябва да съществува в ежедневна битка със своите противници, които не подбират оръжията на идеологическия фронт; тази битка нанася рана на либерализма, поставя го в неравностойно положение, принуждава го да мисли на първо място за собственото си оцеляване, а след това – за принципите си. Дебатът за либералните ценности потъва в злободневието на политическите противопоставяния така, както дебатът за консервативните ценности потъва в лоното на руския православен традиционализъм. Идеологическата сянка надвисва върху разбирането за модерност в един сложен свят, в който често пъти и професионалистът успява да се подведе от многобройните словосъчетания, обозначаващи различните политически идеологии. Достатъчно е да поставим едно прилагателно (а изборът е твърде голям) пред думите „консерватизъм“ и „либерализъм“, за да изпаднем в затруднение да дефинираме понятието. Може да се обобщи, че първата голяма жертва на българския сблъсък с модерността се оказа идеологията. Идеята за промяна реферира към прогреса, към пътя напред. Но не става ясно как трябва да бъде изминат този път – чрез средствата на революцията или на еволюцията.
––––
[1] В книгата Дугин отбелязва следното: „Пералнята се явява абсолютен аргумент на привържениците на прогреса. Защото всички – и негрите, и индианците, и консерваторите, и православните искат да имат пералня. И комунистите също, по друга логика, говореха за необходимостта и необратимостта на смяната на формацията. Те казаха, че социализмът ще настъпи след капитализма. Социализмът настъпи, макар че при нас капитализъм в същинския смисъл на понятието не е имало. Същото е и с пералнята. Ако се замислим върху метафизиката на пералнята, доколкото тя е свързана с ценностите на философската система, то ще можем да достигнем до извода, че в общи линии човешкият живот е възможен и без пералня и може да бъде напълно щастлив. Но за либералното общество това е страшно нещо, това е почти светотатство. Всичко може да се приеме, но живот без пералня?…“ Дугин, А. Четвъртият път. София: „Изток-Запад“, 2021, с. 121.
Ако в дадения случай приемем именно пералнята като символ на прогреса, то в известен смисъл тя се явява и символ на модерността и технологичните иновации. Тя е продукт на физиката, а не на метафизиката. Но Дугин отклонява въпроса, като поставя темата за „метафизиката на пералнята“ в контекста на границите на човешката свобода. Така метафизиката на човека внезапно изчезва, сякаш е центрофугирана от метафизиката на пералнята. Размяната на местата на физиката и метафизиката стеснява неговия онтологически хоризонт. Бунтът срещу модерността не е реакцията на консерватора, който се отнася благосклонно към подобен тип ограничения. Свободата не е категория, подлежаща на опредметяване, тя е възможна в света на идеите, а не в света на предметите. Примерът с пералнята няма никакво отношение към същността на политическите идеологии. Ако беше вярно противното, вероятно щяхме да мислим за консерваторите като за хора, проявяващи склонност да перат на ръка. Използваме този пример, за да покажем, че профанацията на темата за сблъсъка с модерността дава благодатна почва за всевъзможни идеологически злоупотреби, а липсата на адекватна рефлексия върху проблематиката улеснява процеса на транслация на манипулативни послания.
