Базирана на архивни документи и протоколи от разпити, книгата на проф. Димитър Вацов е първото детайлно фактологично изследване по темата

В навечерието на 40-годишнината от най-тежката ядрена авария в историята излезе изследването „Българският Чернобил“, което поставя под въпрос утвърдените представи за последиците от трагедията у нас.

Изданието проследява не само реакцията на българската държава след 26 април 1986 г., но и защо българите се оказват сред най-тежко облъчените с радиация народи въпреки относително ниските нива на замърсяване, достигнали страната.

Стъпвайки върху международни доклади и български архиви, Димитър Вацов посочва, че причините за това не се коренят в природни особености или географско положение, а в чисто институционални решения – като следствие от забавени, непълни и често съзнателно изкривени мерки за защита на населението.

За първи път са събрани и анализирани:
Диспропорцията между замърсяването на околната среда и облъчването на хората – според данни на МААЕ България е едва осма по замърсена територия, но според ООН е сред най-засегнатите по облъчване на населението, включително децата.
Закъснялата и подвеждаща реакция на властта – официалното признаване на опасността идва едва седмица след радиационния облак, а мерките са отменени преждевременно.
„Вторият радиационен пик“ (1987) – уникален за България феномен, при който чрез замърсени фуражи, влезли в хранителната верига, се увеличава облъчването на населението.
Двойният стандарт на режима – докато за населението се твърди, че „опасност няма“, за номенклатурата се вземат специални защитни мерки.
Колективната отговорност – книгата проследява конкретни решения, институции и фигури.

Без да заема позиция на догматичен съдник, изследването прави разрез в една от най-дълбоките рани на близкото минало. Анализирайки феномена на „моралния дебилизъм“, авторът оставя читателя сам да прецени как е възможно държавният апарат да изложи собствения си народ на риск от болести и смърт без пряк умисъл, а просто от липса на държавническа отговорност.

Изчерпателно и прецизно в анализа си, изследването е съществен принос към историята на късния социализъм. Излагайки цялата налична фактология и възкресявайки истината за „втория пик“ след аварията, трудът обрисува система, в която етиката и моралът са напълно заменени от груповото безличие на номенклатурата.

Димитър Вацов е професор по философия, както и директор на Докторантското училище на Нов български университет. Той е председател на Фондация за хуманитарни и социални науки. Бил е главен редактор на сп. „Критика и хуманизъм“ от 1999 до 2022 г. Специализирал е като Фулбрайтов изследовател в Dartmouth College, САЩ (2014 г.). Автор е на шест монографии: „Що е онтология? Насрещни определения“(в съавторство с Боян Манчев),„Това е истина“ (2016),„Опити върху властта и истината“ (2009); „Свобода или призвание: Интерактивните извори на идентичността“ (2006); „Онтология на утвърждаването: Ницше като задача“ (2003).

„Българският Чернобил. Археология на моралната нищета“, Димитър Вацов, корица Веселин Праматаров, Институт за изследване на близкото минало „Ивайло Знеполски“, издателство „Сиела“, 2026 г.

Седма глава

ПРЕДИСТОРИЯ НА ВТОРИЯ ПИК

Припомням: медийното затъмнение, но и масовите мероприятия през май-юни 1986 г. – най-вече спортните мероприятия, селскостопанските бригади и детските лагери – водят до това, че българите поглъщат значително количество йод-131: радионуклида, с който е най-наситена природната и градската среда след дъждовете, но който поради късия си период на полуразпадане до средата на юни 1986 г. почти изчезва. Именно заради медийното затъмнение и липсата на хигиенни мерки България заема печалното първо място по натрупване на йод-131 в щитовидните жлези на децата според доклада на Научния комитет по изучаване на действието на атомната радиация на ООН; йод-131 формира и значителна част от общото облъчване, където също държим печален рекорд – радиоактивността, инкорпорирана в телата на българите след аварията, също е най-високата в Европа[1].

Но високото общо облъчване на населението се дължи и на друг голям провал на властите, който е специфично български – другаде (дори и в соц-лагера) го няма. Българските радиолози го наричат „Втори“ или „български Чернобил“ (Босевски 2016).

Става дума за това, че в края на 1986 г. и през зимата и пролетта на 1987 г. – точно година след аварията, – млеката и млечните продукти, както и месото и месните продукти в магазините на страната достигат нива на радиоактивност близки, а понякога и надвишаващи нивата по време на радиоактивните дъждове след аварията. Получава се „Втори радиационен пик“, който не е предизвикан от външни фактори. Как става това?

Още през есента на 1986 г. българските радиолози настойчиво предупреждават властите, че не трябва за изхранване на продуктивните животни да се включват радиоактивните фуражи, окосени през май 1986 г. Властите обаче не желаят нищо да изхвърлят. Не желаят да харчат пари и отказват да купят допълнителни чисти фуражи от чужбина. Те правят точно това, срещу което ги предупреждават учените – пускат за изхранване на животните най-замърсените фуражи.

Млякото по магазините отново стига до над 1000 бекерела на литър. Така по хранителната верига цезият през май-юни 1987 г. отново влиза в телата на българите и по тогавашни оценки формира около 30% от общото лъчево натоварване[2], което населението е получило след Чернобил. Именно този тъжен епизод бива наречен „втори Чернобил“ или „български Чернобил“. Той – в комбинация с информационното затъмнение от май-юни 1986 г. – дава и обяснението за печалното първо място на страната: най-висока измерена еквивалентна доза в телата на жителите на България според данните на ООН.

Всичко това – с повече подробности – ще изясним в тази глава!

1. Системата за контрол върху храните и методите за преработката им (1986–1987 г.)

Вторият радиационен пик не е случаен ефект: не става дума за някакви особени обстоятелства, нито за моментна глупост или недоглеждане от страна на властите. Напротив, той е напълно системен ефект на начина, по който от самото начало е организирана и функционира системата за радиационен контрол върху храните. Точно това, че е системен ефект, впрочем, позволява на българските учени да го предвидят преди да настъпи.
А системният ефект, простете тавтологията, се дължи на системата.
Каква е тя?
Системата за контрол върху храните, припомням, е създадена със Заповед № 148 от 4 май 1986 г. на Григор Стоичков и с допълващата я Заповед № РД-09-639 от 7 май на Любомир Шиндаров[3]. В тези заповеди се определя какви субстанции следва да се измерват за радиация и на какъв период от време: не само радиационен фон, но и проби от въздух, почви, питейна вода, фуражи, мляко и млечни продукти, месо и местни продукти, плодове и зеленчуци. Заповедите също така определят кой взима пробите: органите на Гражданска отбрана и Окръжните военни управления (ОВУ) отговарят за пробите от въздуха и водата; органите на Държавния ветеринарно-санитарен контрол (ДВСК), Дирекциите „Народно здраве и социални грижи“ (ДНЗСГ) и Хигиенно-епидемиологичните инспекции (ХЕИ) за хранителните продукти. В тези заповеди е описано и в кои лаборатории се измерва радиацията: Главно управление „Хидрология и метеорология“ (ГУХМ) измерва въздуха; пробите от водата за питейни нужди от цялата страна и млякото от Южна България се измерват от Научния институт по рентгенология и радиобиология (НИРР), а млякото от Северна България и София, както и всички други селскостопански продукти – от трите лаборатории на Селскостопанската академия (ССА).

Добре известни са и методите за третиране на храните, за които се е установило, че надхвърлят временните норми за радиоактивна замърсеност. Впрочем инструкции за деконтаминация на храните се предлагат – след съгласуване нагоре (от ППК), разбира се – от Селскостопанската академия (ССА), а за спазването им следи отново Държавният ветеринарно-санитарен контрол (ДВСК).

Всичко в общия план изглежда разумно и подредено – институционалните отговорности на пръв поглед са пределно ясни, макар в тази книга многократно да показвахме как на практика те се размиват. Досега обаче специално внимание не сме отделяли на методите за деконтаминация на храните.

2. Бракуване и загробване

Първият метод е бракуването и загробването на радиоактивната продукция.

Радиоактивността буквално не може да бъде унищожена – не е известен метод, с който радиоактивният разпад, след като веднъж е започнал, да бъде спрян. Поради това, за да бъдат предпазени хората, с различни технологични методи радиоактивните вещества биват изолирани. И най-простият метод за изолиране е загробването – закопаването им под земята.

Този метод обаче предполага преки стопански загуби – самите загробени хранителни продукти de facto биват изгубени в стопански смисъл, а и загробването им струва пари, – така че този метод е най-рядко използван. Само когато не могат да бъдат приложени други методи за деконтаминация на храните, само тогава храни биват загробвани. А на практика, дори и когато другите методи за обеззаразяване не са проработвали в достатъчна степен (за да вкарат продуктите в норма), най-често продуктите пак не са били загробвани.

Доказано бракувани са някои зеленчуци през май 1986 г. според писмо отговор на Стопанско обединение „Булгарплод“[4] до Главно следствено управление на МВР във връзка с Делото и предоставените към него доказателства „Обединението е заплатило в този период унищожени по спешност ранни зеленчуци на стойност 2423 х. лв.“: тези близо два милиона и половина лева са били компенсирани на „Булгарплод“ от Министерството на финансите. Специално назначената по Делото счетоводна експертиза потвърждава (с минимални отклонения в сумите) данните на СО „Булгарплод“ като от приложения опис на загубите се вижда, че унищожавани са били преди всичко листникови зеленчуци от май 1986 г. (марули, салати, зелен лук и чесън, магданоз, спанак и др.)

Друго голямо обединение – СО „Млечна промишленост“ – е предявило претенция за загуби от 3 милиона и 814 хиляди лв. за 1986 и 1987 г., но Министерският съвет не ги е признал и не ги е компенсирал. Все пак счетоводната експертиза по Делото от 1990 г. открива първични документи за бракувана млечна продукция за малко над 1 милион лева.

Месодобивното СО „Родопа“ не предоставя на следствието данни за директно бракувана месна продукция. Основните обявени стопански загуби са от връщането от страна на Либия на няколко кораба с радиоактивни шилета, които обаче не са унищожени, а са пренасочени към вътрешния пазар. На този случай ще се спрем специално.

На базата на документите, предоставени на следствието от Централния кооперативен съюз (ЦКС) и неговото външнотърговско дружество „Билкокооп“, загубите от загробване на радиоактивни билки са 2 милиона и 237 хиляди лева. Любопитно е, че загробването започва чак през 1988 г. и продължава в годините след смяната на режима през 1989 г. Тъй като това също е един от впечатляващите примери за дебилизма в системата, ще го разгледаме специално.

Важно е да се отбележи, с оглед на Втория пик, че следствието не изисква документи за загуби на СО „Зърнени храни и фуражна промишленост“ – стопанското обединение, което се занимава с изкупуването и обработката на зърнените култури за изхранване на населението и на продуктивните животни. Както казахме, вторият радиационен пик се дължи именно на използването на замърсени фуражи през зимата на 1986 – 87 г. за животните. Колкото и да е парадоксално обаче, точно в това обединение никакво бракуване и загробване не е проведено. Нещо повече, както специално ще видим, то дори не е натоварено с функции по радиационен контрол на зърното.

3. Преработка в трайни продукти

Преработката в трайни продукти – това са различните стандартни начини за консервиране на изходния продукт: преработка на млякото в масло, сирене, кашкавал, сухо мляко и други по-дълготрайни млечни продукти; преработка на месото в колбаси („шпеков“, „луканка“, „пастърма“ и пр.) и в консервирани месни ястия („русенско варено“ и др.); консервиране на плодове и зеленчуци – компоти и пр.

Преработката в трайни продукти, освен че е стандартен метод на производство, е и ефективна противорадиационна мярка, особено в първите месеци след аварията, тъй като позволява отлагане на консумацията на изходната суровина във времето. Припомням, че периодът на полуразпадане на йод-131 е осем дни, т.е. още в първите дни на май е било ясно, че до края на юни 1986 г. действието на този радионуклид ще е намаляло до степен на пренебрежимост. Така че да се отложи консумацията на млякото, месото и пр. с месец и половина – два чрез тяхното консервиране и складиране, това е напълно разумно! На практика така те ще се изчистят от радиоактивността, дължаща се на натрупания в тях йод-131. Тази мярка освен това е относително лесно приложима – производствените мощности са налице и не е нужно технологичното им пренастройване. Важно е да отбележим, че чрез преработката в трайни продукти изходните суровини не биват изчистени от двата изотопа на цезия (134 и 137) и от стронций-90 – те си остават в продуктите. И все пак след съответното изчакване преди консумация радиоактивността пада в пъти – след два месеца напълно изчезва тази, която се дължи на йод-131. Така че без извънредни инвестиции на средства за преработката и без загуба на изходната суровина мярката е високо ефективна. Затова тя е и най-бързо и най-широко приложена през май-юни 1986 г.

Още на 4 май 1986 г. Експертната комисия към ППК препоръчва „[д]а се спре незабавно консумацията на козе мляко“, в отговор на което Стоичков на практика веднага е забранил „консумацията от населението на прясно и кисело овче и козе мляко. Същото да продължи да се преработва в трайни млечни продукти.“

Едно пояснение: кравето мляко през май 1986 г., както многократно показвахме, също е високо радиоактивно и често надхвърля временната норма от 2000 Бк/л. Но неговата радиоактивност няма нищо общо с екзотичните десетки хиляди бекерели, редовно измервани по това време в козето и овчето мляко. Обяснението е просто: козите и овцете най-често са свободно пасящи и консумират прясна листна маса, докато кравите, особено ако за тях бъдат взети мерки, по-лесно могат да бъдат отглеждани на закрито и да не бъдат хранени с пресни фуражи. Същата корелация според типа изхранване на животните имаме и при месото: стандартно с най-високи радиационни стойности през 1986 г. са агнешкото и шилешкото, малко по-ниско от тях са телешкото и говеждото, докато почти незамърсено е свинското. Ще видим как тази корелация се взима предвид при преработката на месото.
Но да се върнем на млякото.

ДИМИТЪР АНДРЕЕВСКИ (Председател на СО „Млечна промишленост“)

„Събирането на мляко става от събирателните пунктове [които по това време са около 8000 – бел. Д.В.[5]. След това в окръжните и районни предприятия се събира в цистерни с вместимост между 12 и 18 тона. Задължение бе при вземане на пробите това да става от всяка цистерна. Фактически се касае за сборно количество мляко и за сборна проба. След това пробите се изпращаха за лабораторен анализ. Това ставаше ежедневно от службите на ДВСК. Организацията бе стегната. Самите проби се транспортираха по всеки възможен начин. Пробите пристигаха в София във вечерта на деня, в който е събрано млякото или най-късно на следващата сутрин. Отделно се вземаха, носеха и правеха лабораторни изследвания на кравето и на овчето мляко. Трите лаборатории [на ССА – бел. Д. В.] смогваха да извършват анализи на всички изпратени им проби.
[…]
Указанията бяха в първите дни след радиоактивното замърсяване млякото да се преработва в трайни продукти – масло, сирене, кашкавал, сухо мляко и др. Пазарът бе ограничен тези дни от продажбата на пресни и кисели млека.“

Т.е. партидите от краве мляко, които надхвърлят нормите, трябва да бъдат насочени към преработка в трайни продукти. Но преработката в масло, нека се пошегувам, не винаги „върви по мед и масло“. Още на 9 май Андреевски вече се оплаква на Стоичков.

ДИМИТЪР АНДРЕЕВСКИ (Председател на СО „Млечна промишленост“)

„Другарю Стоичков,
Във връзка с особената обстановка за организиране по необходимост преработката на допълнителни количества овче и краве мляко в дълготрайни млечни продукти, разкриваме резервни и сезонни заведения, максимално натоварваме всички мощности. Срещаме особена трудност с осигуряването на работници.
Моля да се отдаде разпореждане до Щабовете по окръзи за временна мобилизация на трудови ресурси за млекопреработването, за времето на особената обстановка.“

Но това – липсата на достатъчно мощности, работници, складова база – са текущи или оперативни проблеми. Големият проблем е, че самият метод – преработката в трайни продукти – макар да решава проблема с краткотрайната радиация от йод-131, все пак не постига нищо спрямо радионуклидите с по-дълъг период на полуразпадане. Значими количества цезий-134 и 137 и стронций-90 се оказват „консервирани“ в тези трайни продукти. И те ще допринесат значително за общото облъчване на населението.

Още в края на 1986 г. този проблем става отчетлив. Ето един пример от Докладна записка на Димитър Андреевски до акад. Цено Хинковски от 30 януари 1987 г.

ДИМИТЪР АНДРЕЕВСКИ (Председател на СО „Млечна промишленост“)

„Другарю Хинковски,
Във връзка с радиационната обстановка, създадена през м. май 1986 г. в поделенията от системата на СО „Млечна промишленост“ – Бургас, Хасково, Пазарджик и Ямбол, се намират в наличност 304 тона овче сирене, чиито стойности са над временно установената правителствена норма от 740 бекерела/кг.

Предвид на което молим решението на Щаба към ССА – по преценка спешната реализация на горното количество в определени окръзи на страната или предоставянето му за нуждите на БНА, съгласно утвърдените лимити за доставка през I-вото тримесечие на 1987 г.“

Нека уточним: в упоменатите 304 тона овче сирене радиацията над 740 Бк/к. се дължи изцяло на цезия и стронция – йод-131 още през юли 1986 е „изфирясал“ от сиренето. В началото на 1987 г. замърсеното сирене задръства складовете на Стопанското обединение.

Хинковски явно не може и не иска сам да се разпореди какво да се прави с него, затова пренасочва въпроса към Стоичков. Последният в крайна сметка разумно разпорежда.

ГРИГОР СТОИЧКОВ (заместник министър-председател и председател на ППК)

„Стопанското обединение „Млечна промишленост“ да не пуска в търговската мрежа произведеното през май 1986 г. 300 т овче сирене, за оползотворяването на което да се потърси подходящо решение (смесване с по-чисти продукти, претопяване и др.)“

Проблемът е, че 300 тона сирене са доста. Още повече, че ако се следват стриктно инструкциите за „претопяване“ на ССА, би трябвало от 300 тона овче сирене да бъдат произведени най-малко 3000 тона пушени и топени сирена[6]. Станало ли е това?

По-скоро не. От едно обяснително писмо до Следствието от 1990 г., в което СО „Млечна промишленост“ описват стопанските си загуби от предприетите мерки за деконтаминация на продуктите, можем да се досетим какво точно е станало.

Писмо на СО „Млечна промишленост“ до Главно следствено управление, МВР, от 18.04.1990 г.

„Отделни партиди кашкавал и сирене от овче мляко, показателите на които надвишаваха временните норми, бяха подложени на допълнителна технологична обработка, изразяваща се:
– влагане на завишени количества закваска до 2% в производството на сирене от овче мляко за постигане на деконтаминационен ефект спрямо стронций-90. По-голяма част от произведените партиди са с трошлива консистенция.
– Изкисване преди реализация на 300 тона овче сирене еднократно или за 12 часа двукратно, производство м. май 1986 г.
– Понесени загуби от фири при подготовката на кашкавала за влагането му в производството на топени и пушени сирена.“

Най-вероятно изкиснатите 300 тона от май 1986 г. са същите, за които Стоичков разпорежда претопяване. Изкисването обаче е по-лесно. То, разбира се, също има деконтаминационен ефект. Но какъв? Колко радиация е останала в сиренето? Защото, дори и след изкисване, сиренето остава радиоактивно[7]. А и кой го е изял?

Не знаем в крайна сметка къде точно са отишли нашите 300 тона. Армейските генерали Джуров и Събев едва ли са допуснали те да бъдат „пробутани“ на войската – нека припомним, че те доста внимават: взимат сериозни мерки за защита на войниците още през май 1986 г., а и на 1 април 1987 г. изпращат нови специални Указания за защита от Втория пик. Но ако не са „шитнати“ на армията, тогава остава 300-те тона просто да са били пуснати в търговската мрежа.

Остават много отворени въпроси, на които тук няма да отговорим изчерпателно. Но със сигурност въпросите не са безсмислени. Най-малкото защото – като изключим май 1986 г., когато са бракувани описаните по-горе количества марули и други листникови зеленчуци – след това нямаме данни за бракуване на каквито и да е сериозни (статистически забележими) количества млечни и местни продукти, нито на плодове и зеленчуци. Основният практически императив на властта е бил: „Нищо да не се хвърля!“ Значи почти всичко след май 1986 г. – колкото и да е било радиоактивно замърсено с цезий и стронций – чинно сме си го изяли и изпили! Преработката в трайни продукти най-често само е консервирала тези два елемента, а крайният им потребител е българското население.

4. Разреждане

Последният основен метод за деконтаминация е така нареченото „разреждане“.

Акад. ЦЕНО ХИНКОВСКИ (Председател на ССА)

„Най-оптимален в организационно отношение и прост в технологическо е начинът, основаващ се на правилото за „разреждане“ – смесване на суровини за производство на хранителни продукти с по-висока степен на замърсяване с по-чисти.“

Целта е да се смесват силно и слабо замърсени партиди от мляко, месо, зърно, така че „разреденият“ краен продукт да влезе във временните кризисни норми за допустима радиация. Всъщност този метод – за разлика от предишните – дори не е метод за реална деконтаминация. Защото радиацията чрез него не изчезва от храните – тя си остава същата, като само се разпределя по-равномерно в по-голямо количество храна. Принципът е, както при една лъжичка сол, разтворена в 200 милилитра вода или разтворена в 1 литър – количеството сол си е същото. Предимството на редкия разтвор – този с повечето вода – е, че може да бъде разпределен: не е нужно сам да изпиеш чашата със солта, а можеш да я разпределиш в 5 чаши на 5 души. Всъщност целта на разреждането е радиационното натоварване – както от йод-131 в първите месеци, така и от цезий и стронций – да се разпредели относително равномерно между крайните потребители, така че никой поотделно (изчислено статистически, разбира се) да не надскочи допустимия предел според Нормите за радиационна безопасност от 1972 г. (НРБ-72). Казано иначе, ако радиацията бъде поравно разпределена, тогава облъчването на отделния българин, както и на българите като цяло, ще са в норма – или поне това е залогът на тази биополитическа калкулация. Разбира се, трябва да припомним, че от тази калкулация са изначално изключени номенклатурчиците: тяхната храна остава напълно чиста и не участва в разреждането. Както ще видим, в тази калкулация не участват и храните за износ, които също са изключени от разреждането.

След тези уговорки можем да видим как е провеждано разреждането в България след Чернобил на практика. След като в самото начало на май 1986 г. е присъствал на заседание на ППК на Григор Стоичков, шефът на СО „Родопа“ свидетелства:

НИКОЛА СПАСОВ (Председател на СО „Родопа“)

„В обединението информирах ръководството му, уведомихме предприятията ни в страната за това, че ще се извършват изследвания за радиоактивна заразеност на месото и месните продукти и че радиоактивно заразеното месо ще бъде преработвано по указание на ДВСК в месни продукти. Създадената схема беше изградена на принципа на разреждането. Тази схема изхождаше от това, че свинското месо, поради това, че животните се отглеждат на закрито и не са под прякото облъчване на радиационния фон и консумираните от тях храни също, поради естеството си не бяха радиоактивно заразени, и добиваното месо бе с безопасно ниски стойности на радиация. Повишена радиоактивност имаше в говеждото и телешкото месо. В страната бе въведена норма за радиоактивност на месото и на хранителните продукти от месен характер – 600 Бк/кг, идентична с въведената в Европа такава. Поради това произвежданите месни произведения по това време бяха приготвяни на принципа на смесването или както се нарича „разреждане“ на радиоактивно незаразено свинско месо и радиоактивно заразено телешко или говеждо месо, с оглед на това в готовите продукти да не се получи радиоактивност, по-голяма от определената и цитирана по-горе норма. Мога да кажа с категоричност, че в страната през 1986 г. след аварията в ЧАЕЦ цялата продукция в системата на СО „Родопа“ е произвеждана по гореописания начин, поради което може да се направи и категоричния извод, че същата не е надвишавала определената норма за радиоактивна замърсеност. Това касае и продаваното за директна консумация месо за населението. При констатиране от лабораторните анализи на по-висока радиоактивност над нормата органите на ДВСК насочваха това месо за преработка на принципа на разреждането в различни месни продукти.“

Разреждането от самото начало е основен метод за радиационно третиране на месата, но то работи и в млечната промишленост. Там обаче още при събирането на продукцията се получава разреждане „по естествен път“. Защото млякото, както вече цитирахме Андреевски[8], в окръжните и районните предприятия се събира в цистерни от 12 до 18 тона, а в една цистерна се смесват млека от различни селища: т.е. млякото в една цистерна – което впрочем се брои за една партида, която подлежи на вземане на проба от ДВСК и съответно на всекидневно лабораторно измерване, – та това мляко е винаги вече „разредено“. Нещо повече, тъй като козето и овчето мляко, както коментирахме, са свръхрадиоактивни през май 1986 г., властите дори се принуждават да забранят изрично тяхното разреждане с краве мляко – както видяхме от Заповедта на Стоичков[9], козето и овчето мляко биват изцяло насочени за преработка в трайни продукти. Това е така, защото през май 1986 г., когато и кравето мляко много често е над нормата, добавянето на свръхрадиоактивните козе и овче мляко към него, дори и да е в малка пропорция, автоматично вдига радиоактивността на смеската и нормите гърмят.

Затова разреждането в млекодобивната промишленост не се прилага целенасочено при производството на прясно мляко, а при вторичните му преработки – в кисело мляко „смес“ и най-вече при производството на дълготрайни продукти. Но към това ще се върнем покрай Втория пик.

Най-впечатляващо е, че никакви форми на разреждане не се прилагат там, където това изглежда най-лесно и логично: по отношение на зърното. Поне не и през 1986 г. Нека припомним също така, че никакво зърно – хлебно или фуражно – не е загробвано. Зърното дори не е системно изследвано. Впрочем случаят със зърното е и първият от три случая на фрапиращ морален дебилизъм, които ще разгледаме. Дебилизъм на системата, но и на конкретните действащи лица в нея.

[1] UNSCEAR: Sources, Effects and Risks go Ionizing Radiation. United Nations Scientific Committee on the Effects of Atomic Radiation 1988 Report to the General Assembly, with annexes. New York: United Nations, 1988, с. 30; с. 333 – 334. Достъпно на: https:// www.unscear.org/unscear/uploads/documents/unscear-reports/UNSCEAR_1988_Report.
[2] На базата на оценката на медицинските експертизи по Делото – Архив на ВКС, Дело № 2/1991 г., Присъда 2 от 12.12.1991 г., Върховен съд на Република България, II наказателно отделение, с. 42.
[3] Виж по-подробно съдържанието на заповедите тук, с. 73–75.
[4] Стопанските обединения по това време са гигантски държавни браншови корпорации, които обединяват всички предприятия в съответния бранш в цялата страна: СО „Булгарплод“ обединява всички предприятия, които изкупуват плодове и зеленчуци от държавните (АПК) и от личните стопанства (изкупните пунктове и складове), преработват ги (консервни заводи) и ги продават на пазара (магазини за продажба на плодове и зеленчуци „Булгарплод“); СО „Млечна промишленост“ е обединение на всички изкупни пунктове, мандри и млекозаводи, които изкупуват, преработват и продават мляко и млечни продукти; и т.н.
[5] Според друго свидетелство на същия човек: Протокол от разпит от 14.12.1990 г. на Димитър Лисичаров (зам.-председател на СО „Млечна промишленост“) – Архив на ВКС, Дело № 2/1991 г., т. 51, л. 166.
[6] „Като подходящ вариант за преработване на бялото саламурено овче сирене и кашкавал „Балкан“ може да се използва смесването на 5 до 10% от тях към другите компоненти за производство на топени и пушени сирена.“ – Писмо на акад. ЦЕНО ХИНКОВСКИ до Председателите на СО „Родопа“, СО „Млечна промишленост“ и ДО „Ветеринарно дело“ от 26.02.1987 г. – Архив на ВКС, Дело № 2/1991 г., т. 10, л. 41.
[7] Изследвания за деконтаминационния ефект от изкисването със сигурност са правени и тогава, макар аз да не съм открил данни точно за сиренето. Изкисването на месото обаче с различни разтвори според ССА дава различен процент намаляване на радиацията и това е документирано: с питейна вода – деконтаминация 46 – 70%; питейна вода с добавка 8.4 г готварска сол/л. – 60–74%; питейна вода с добавка 2 г глина/л. – 60–75%; питейна вода с добавка 2 г зеолит с клиноптилолит – 67–85%. Виж Инструкция за производство на малотрайни и трайни варено-пушени колбаси с намалено съдържание на цезий-137 и стронций-90 – Архив на ВКС, Дело № 2/1991 г., т. 10, л. 109.
[8] Тук, с. 276.
[9] Тук, с. 104.