Новият роман на Георги Тенев „Български рози” (изд. „Колибри“) е разказ за безнаказаното присвояване на капитали, идентичности и власт. Публикуваме откъс от него.
Новият роман на Георги Тенев, който излезе от печат на 2 септември, представя атмосферата на България от началото на XXI век. Той е драматична история за съдбата на интелигенцията в света на бруталните и богатите, за разбитите илюзии за невинност, за безнаказаното присвояване на капитали, идентичности и власт. Авторът прави мрачно предсказание за бъдеще на терор и политически отмъщения и ни изправя пред страховитата истина за предопределената участ на децата ни.
Георги Тенев е роден през 1969 г. в София. Завършва НГДЕК „Константин-Кирил Философ” и Софийския университет „Св. Климент Охридски“, по-късно следва и във Виенския университет. Автор е на романите „Партиен дом“ (Награда за български роман на годината на фондация „ВИК“, 2007), „Кристо и свободната любов“, „Господин М.“ и на сборника с разкази „Свещена светлина“ (отличен със стипендия за превод на Американския ПЕН център).
Романът ще бъде представен за първи път на Празниците на изкуствата Аполония 2016 – на 7 септември, сряда, от 20 часа в Художествената галерия в Созопол.
Георги Тенев, „Български рози”, изд. „Колибри“, 2016, художник на корицата Светлана Мирчева
Преди изборите
От двамата Георги Богданов беше по-едрият, почти с цяла глава по-висок. Раменете му бяха вече леко отпуснати, но в сравнение с другия мъж изглеждаше почти квадратен. Богданов дори в костюм имаше вид на борец или на боксьор. Дори в костюм и с вратовръзка Мартинов приличаше на студент. Разликата във възрастта им беше не повече от четири-пет години. Така си мислеше Мартинов, а Богданов го знаеше със сигурност: Мартинов е на четирeсет и една, с шест години и седем месеца по-млад от него.
– Чуй сега какво ще те питам – каза Богданов, – какъв е смисълът да спечелиш битката за София, ако загубиш битката за страната?
Кандидатът на „Демократите на България“ стоеше облегнат върху дървените перила на беседката. Във въображението си я разделяше на две полета и твърдо пазеше своето. Чакаше, настръхнал и черен, тъмният му костюм вече бе мокър. Бяха само двамата в беседката в гората, под дъжда, кандидатът за кмет и Богданов. Вече изглеждаше, че ще се смрачи, а още не бе станало обед. Никаква промяна в дъжда вече няколко часа. Едрият мъж се огледа за по-сухо място и седна на дъсчената пейка. Посочи гората.
– Отдавна съм тук, вече свикнах с тази светлина. Ако се загледаш, ще видиш интересни неща точно когато пада мракът.
Симеон Мартинов не беше наивен. Знаеше, че е нормално да откаже среща с най-силния човек в партията на противника. Но знаеше също, че щом Богданов иска нещо и това е нещо лично, ще намери как да го постигне. Ако Богданов има послание за Симеон Мартинов, рано или късно ще го предаде. Една среща поне даваше възможност и на Мартинов да има думата. Той гледаше на себе си със самочувствието, че може да обсъжда всякакви теми дори с човек като Богданов. Имаше увереността да го прави без санкцията на партията и на най-близките си съветници. Мартинов не разчиташе особено на мнението на хората, които го заобикаляха. Тяхната компетентност и образованието им не му вдъхваха уважение. Способностите, които показаха, бяха довели целия политически проект, общо взето, до дъното. Знаеше, че няма кой да го съветва по-добре от самия него. Неслучайно кандидатът бе той, Мартинов, а не някой друг. Затова след половин ден размисъл прие срещата. В едно беше сигурен, това не е капан. Богданов нямаше да се занимава с глупости, не би се опитвал да компрометира кандидата на опозицията, като му устрои тайни преговори, за които после да разберат всички. Не беше такъв случаят и Богданов не беше такъв човек.
Бяха минали трийсет минути, откакто започна срещата. Трябва да изчакат някого, бе казал Богданов. Дъждът не спира да вали, двамата чакат. В разредената светлина между капките и премрежените клони се появява фигура. Качва се нагоре със ситни крачки по напукания асфалт на алеята. Приближава към беседката. Мартинов разпознава този човек още щом мярва лицето му. Мъжът идва при тях, свил е глава между раменете си. Яката на шлифера е вдигната, от каскета му капе вода. Да, той е, казва си Мартинов, когато мъжът сваля шапката и изтупва дъжда от чадъра. Философът. Не би трябвало да е тук, не би трябвало философът да вижда Богданов и Мартинов заедно. A и обратното. Ако се окаже, че Богданов познава философа, доцент Памукчиев, би било изненада. И дали Памукчиев би искал „Демократите на България“ да разберат за това познанство? Защото срещата в дъжда в самотния парк е повече от познанство, тя е вид близост. Мартинов трябваше да мисли бързо. Философът не би се появил тук случайно. Богданов не определяше просто така срещи на четири очи. Всичко това можеше да отведе далеч и беше трудно да се отгатнат последствията. Но и Мартинов беше подготвил домашното си. Единственото, което свързваше него и Богданов лично, беше нещо, оставено в миналото. Една жена на име Дора Попова.
*
23 май, вечерта
Парти в Бялата къща. Най-красивият квартал на града, в подножието на планината. Дворът е част от старата борова гора, която продължава по склоновете нагоре и се губи в нощта. Светлините на центъра са далечни. Шумът, трафикът и мръсотията не стигат дотук. Къщата е цитат, архитектурно произведение, внесено от друга държава и може би от друг континент. Голямата тераса прелива във внушителна зелена морава с правилна геометрична форма. Терасата създава оптическа илюзия, сякаш виси в празното, над пейзажа на столицата. Огромният хол гледа през високи стъклени врати към подстриганата морава.
Младежът с къдрава коса е облечен като барман. Двете момичета стоят прави в центъра до издигнатия подиум. Там има телевизор и високи сферични звукови колони. Лампите са запалени, излишество от крушки и светлина. Трите фигури се губят в пространството, разпределено на две нива с разлика от половин метър във височината, с няколко абстрактни скулптури на постаменти в по-ниската част. Мебелите са овални. Таванът отразява светлината от дифузните лампи, скрити в ъглите, и изглежда прозрачен, сякаш над хола има матово стъкло. Гледана отвън, картината прилича на стандартна дизайнерска снимка в списание за рекламна фотография: фигури в голям хол, младеж с къдрава коса, скулест красавец, не може да се различи гладко избръснат ли е, или има оставена дрезгава четина по страните и по брадата, над ризата с папионка. Той е до вратата, срещу него са двете млади момичета, Лия и нейната приятелка. Приличат на небрежно облечени манекенки, едната от типа болезнено слаба, другата набита и откровена. Губят се до гигантската холна мебел, която е истинско кръстовище от дивани и кресла. Стилът е на някой от виенските конструктивисти или негов последовател. Нещо повече за момичетата, от по-близо: двете са гимназистки и са силно гримирани. Мускулите им са напрегнати от пазенето на равновесие. Гледат нахално, взират се разфокусирано в Къдравия. Забили са токчета в килима, изпънали са предизвикателно крака и ръце и се крепят една друга. Преструват се на пияни или дрогирани, а може би наистина са. Говорят дрезгаво с пресекливите си гласове. Разпитват бармана. Дали харесва къщата? Сочат му абстрактните пластики върху постаментите. Дали разбира какво е това? Изкуство, скулптура. Дали ги харесва тях двете, това искат да разберат. Къдравия побутва количката, гледа да им обърне гръб и по-бързо да излезе в коридора. Бялата къща не е точно бяла на цвят, но такова е усещането. Вратите към коридора са матирани, белезникаво продължение на млечния таван. Домът е скъпо обзаведен до всеки детайл, включително топките на вратите. В това лоби има много врати от всички страни. В този хол, който е сърцевина на втория жилищен етаж на Бялата къща. Долу някъде тече вечерята, партито. Къдравия бърза за там, измъква се. Чакай малко!
– Изнасилвали ли са те? – пита Лия.
Двете се кискат, падат на едно канапе, вдигат крака и се търкалят.
– Направи ми нещо! – крещи приятелката й.
– Хайде! – вика му другата.
– Направи ми коктейл!
– Време е да вървя – отвръща той.
– Сипи ми коктейл, барман! – крещи и се залива от смях Лия.
– Стой! – заповядват му. – Стой тук!
Къдравия ще се измъкне. Близо е до вратата, а двете са прекалено бавни.
– Трябва да отида да обслужа родителите ви. Гостите сигурно ме чакат. – Поглежда към Лия. – Госпожице…
Лия ще се пръсне от смях, той й казва „госпожице“. Колко е сладък! Нейната приятелка е съгласна, сладък е.
– Казвам се Мина, Къдрав – виква му тя, – казвам се Мина. – Изправя се и настига Къдравия, целува го по устните.
Лия протяга ръка и сочи към двамата.
– Копеле, той се черви!
Къдравият младеж се отдръпва, но приятелката все още държи ръцете си върху раменете му. После той тръгва навън, избутва количката.
– Пак ще дойде – отсича Мина.
Лия мърмори, с труд повтаря думите й: той ще дойде, той е персонал… Момичето казва още нещо, оплита език, изтъркулва се от канапето и пада на земята. Мина се навежда, изправя я, плесва й шамар. Всичко изглежда почти нормално в огромния хол. Човек не би могъл да се закълне дали се преструват, или наистина са пияни или дрогирани. От по-далеч снимката от дизайнерското списание представлява чист натюрморт. Фигури сега не се виждат, двете тийнейджърки са изчезнали зад облегалката на канапето, зад емпората с аудиоколоните. Начупената структура на хола лоби лесно прикрива всяко хоризонтално легнало тяло. Детайлите напомнят за общия стил на сградата, къща на архитект. Авторката на проекта и собственичка на дома посреща гости на първия етаж. Казва се Дора Попова…
