Новата книга на издателство Омофор е посветена на фреските от Софийската Света гора, свързани с делото на свети Пимен Зографски. Изданието съдържа 125 цветни фотографии на Джонатан Дън от 26 манастира, съпътствани от десет есета на християнска тематика. Публикуваме едно от тях.
Книгата е резултат от поклонничество до 140 манастира, чиито стенописи, датиращи от XIV-XIX век, са с уникална документална стойност. Според изследователя на иконописта Павел Евдокимов българската иконография, сравнена с тази на останалите православни народи, е най-силно пропита от „трагичното влияние на Сирия заедно със семитското измерение на Православието”.
Цветанка Еленкова е поет, есеист и преводач. Има издадени четири стихосбирки и книга с есета за Балканите. Две от книгите й са излизали във Великобритания и САЩ: Седмият жест и Изкривяване. Редактор е на антологията: На края на света: Съвременна поезия от България за английското издателство Шиърсмън Буукс.
„Български фрески: празник на корена”, Цветанка Еленкова, фотографии Джонатан Дън, ИК „Омофор” 2013
ВЪЗКРЕСЕНИЕ: ОГЪНЯТ НА ЛЮБОВТА
„Отец е любов, която разпва, Синът е разпнатата любов, а Светият Дух е кръстът на Любовта, нейната непобедима сила”, пише митрополит Филарет Московски. Слово, което провокира неподготвения читател с жестокостта на Отческата мисия, на Бащинството, на бащинството въобще, и я отнася по някакъв тъждествен начин към една от най-често изографисваните сцени от Стария завет – Жертвата на Авраам. Но докато Авраам е подложен на изпитание заради любовта и вярата си към Бога, заради Кого е изпитанието на Бог Отец и защо не спира ръката Си, ако е спрял ръката Авраамова и ако това е едно от пророчествата за идването на Спасителя, за което самият Той казва: „Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня.” (Мат. 5:17). Или пък: „… остави сега, защото тъй нам подобава да изпълним всяка правда.” (Мат. 3:15).
Тези въпроси, както и други – например за конусовидната форма на жертвения огън и на ангела-какавида (Струпецкия манастир), който идва, за да възвести заместването на огнения стълб и ножа с Възкръсващата Светлина, са рамкиращи за темата.
Разпятие Христово е нейният център – какво всъщност е кръстът, какво е Любовта, която се разпъва. Не е ли сянката на птицата в гората, която винаги я изпреварва. Или отворената прегръдка на майката към детето, което се втурва. Или на любимата, дочакала своя любим. Не е ли най-накрая, но не последно – ръката, с която прегръщаш приятел зад гърба, или ръката, опъната в леглото, върху която малкият ти син отпуска глава, потъвайки в дълбок сън.
И ако това е Любовта, която се разпъва – тази крайна екстензия на прегръдката, чрез която Христос е искал да обхване целия свят, и Неговият Отец – целия Христос, то тогава Разпятието няма много общо с ножа, нито с жестокостта. Но с нежността, с агапията, с живота. Кръстът всъщност представлява безкрайната любов и нежност на Богочовека Христос към Неговото човечество, на Бог Отец към Сина и Неговото човечество. Отец не спира ръката Си, за да се превърне огънят от къпиновия храст във Великденска свещ, да се смири любовта, да стане Светлина, която през Небесната пролука осветява цялото битие.
Тази точно любов е провидил и иконописецът от Бобошевския манастир, рисувайки тялото на Спасителя с извивката на осмица с една всеосветяваща светлина на светилник, който свети в мрака. В Господа няма зло. Дори, когато проклина, Той всъщност благославя. Така в единствената за България фреска Проклинане на смоковницата (Сеславския манастир) от ръката Му се излива светлина, която възкресява празната утроба на дървото. Хвърляйки отблясъци като слънчева пътека по вода. Пътеводна светлина.
Виждаме Христос-Светлина от фреската Изцеряване на болните (Сеславския манастир), заобиколен от разслабени, хроми и слепи, където с една триизмерна Троична десница благославя. От приседналото Му тяло, от болезнената гримаса, от дрехите струи усещането за прозрачност, сякаш вече е преодолял съпротивлението на този свят. Виждаме Христос-Светлина от фреската Умиване на нозете (Алинския манастир), очите Му – преливаща синева и вглъбеност като на високопланински езера, като на статуята на Колесничаря от Делфи (475 пр. Хр.), обърнати сякаш навън и навътре.
Виждаме Христос-Светлина от фреската Залавянето на Христос (Илиянския манастир), където, притиснат от тълпата, развиделява мрака, подобно на снежна нощ или северно сияние. Виждаме Го във фреската Бичуване (Илиянския манастир), вече стълб от светлина, струяща, но и преминаваща през Него. Една пророческа сцена преди тази на Слизане в Ада. Същата от Рождество, Кръщение и Преображение. Виждаме го с блеснал поглед от фреската Възкачване на кръста (Алинския манастир), в немощта Си – кеносис, но в синхрон на жест и изражение (Струпецкия манастир), защото какво друго е външната проява на вътрешната сила, ако не спускане по Светлината. Виждаме го в заслепяваща белота от фреската Полагане в гроба (Беренде), където повитото Му тяло наподобява какавида, досущ като онова в яслата от Рождество. Виждаме как дрехата му от фреската Слизане в Ада (Сеславския манастир) образува сърце в долния ляв ъгъл, Неговото сърце – дар за нас, децата Му (с тялото възкръсват и дрехите по начина, по който кръвотечивата се докосва до края на робата Му и бива изцерена, или след кръщение обличаме нови дрехи).
На всички фрески Слизане в Ада Спасителят е хванал Адам и Ева, или само Адам, с един жест на майката, която държи детето, но не ръка за ръка, а когато я е страх да не го изгуби – неговата ръка в шепата й. По същия начин, по който и Богородица вероятно е държала Христос, преди да възлезе в храма. Бащинството на Христос е свързано с майчинството на Богородица и с бащинството на Отец. „На бащинството на Отец без майка на божествено ниво съответства Богородичното майчинство без баща на човешко ниво и това майчинство е образ на майчинското девство на Църквата”, пише Павел Евдокимов. И така както Христос се е отскубнал, възкачвайки се в храма, Той отскубва Адам и Ева за Небесното царство. Не случайно кръстът в другата му ръка (на някои фрески Спасителят държи свитък или показва раните на ръцете си – XVIII в., НХГ, Крипта) е с повече от една пресечни греди подобно на Иакововата стълба към небето.
Светлината в стенописите е предадена най-често чрез прозрачност на образа (защото светлото на бялото е прозрачността!) или чрез бели и сиви тонове (често срещани във фрески като Кръщение Христово, Изкушението на Христос, Успение на Пресвета Богородица). Светлината, проявяваща се в отделните сцени от живота на Христос, всъщност ни сочи пътя към Спасението. Тя, подобно на звездата от Рождество, ни води към яслата на Спасителя и към Възкресението.
В българската иконопис светлината силно струи от сюжетите на изцеряване, на умиване на нозете, на мъченията на Христос, понеже „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели” (Иоан. 15:13). Това е светлината, която българските зографи са явили – на отнемане на болката, на служенето и на приемане на болката. Тази именно трансформация от болка на множеството в болка на Единия, от преминаване на болката от хората в Човешкия Син се нарича Служене. Служенето е, което ни осветлява и посредством него фреските се наслагват една в друга, за да нарисуват формата на Божието име.
Христос е Рождествената звезда. Той се ражда Светлина, в земния си път на Богочовек носи светлината и я явява, за да ни я вмени. Той е еманация на Троичната светлина – ипостасна, богочовешка и обожена, най-висше изражение на която е Неговото Преображение на Тавор. Христос в човешкия си път повтаря пътя на Своята Рождествена звезда. Той, предвечният и животворящият източник на Светлината, я приземява в себе си, за да ни я дари, така както в Стария завет Отец се е явявал под формата на облак или огнен стълб. Светлината на Христос е пътеводната звезда от Новия завет.
Огненият стълб и облакът с цялата семиотика на своето предназначение – за правда и нож, са се превърнали в благодатната Светлина от Бъдни вечер, която изпълва докрай думите на Спасителя: „идете и се научете що значи: „милост искам, а не жертва”. (Мат. 9:13). Всеосветяващата света милост.
„В същността си всяка душа, както и пейзаж са християнски”, пише Туртелиан. Така средновековната индийска поетеса отшелничка Махадевиакка завършва всяко свое стихотворение с рефрена си, посветен на Бога-Светлина: „О, Господарю, бял като жасмин”, а в анимационния си филм „Подвижният замък на Хоул” Хаяо Миядзаки ни среща с една от най-красивите метафори за светлината. Главният герой поема с дланта си падаща звезда, която преглъща – само за да я извади след минута, превърнала се в малко огънче – сърцето му. Светлината, която е смиреният предвечен огън и опложда сърцата ни с душа. Душата, която, отдадена на Бога, е огън, същият, с който Спасителят е дошъл да ни кръсти и за който казва: „Дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви” (Мат. 6:21). Смирената сивкава светлина на свещта, склопена около фитила на вехтото тяло, над което лумва яркият огън на Възкресението, предаван от ръка на ръка.
