1. Най-характерният роден политически синдром е разделението. Не се дели в България само човек от сянката си. Нея поне, чисто физически, никой няма как да прежали (освен във фолклорните балади). Мнозина, недоотчитайки този синдром, са пробвали да вградят себе си в разни обществени начинания, ала резултатът, трябва да признаем, е бил пагубен за тях, че и за политическите им кроежи. Характерен пример е съдбата на Петко Каравелов, един от основателите на Либералната партия след Освобождението (три пъти министър-председател на България), който бива прогонен от собствената си политическа формация, вкаран в затвора от довчерашните си съмишленици, бит с торбички с пясък в Черната джамия (в подземието на днешния столичен храм „Св. Седмочисленици”), докато му съсипят дробовете, и накрая е погребан зад същата тази църква, та да помнят поколенията патилата му.
Кой каква поука си е извадил от неговата съдба, е спорно, най-вече в средите на днешните ни етнически „либерали”, които комай претендират да му се явяват следовници. Както е тръгнало, последното скоро ще се изясни.
Работата обаче е там, че жалонът на разделението в родната ни политика е побит отдавна, ама много отдавна. И за мнозинства, и за малцинства. И за тукашни, и за пришълци. За волжки прабългари и местни славяни, за кумани и татари, за турци, арменци и всякакви други, понечили да се омесят в тестото на общностния живот по тези земи.
Причините са също най-различни. Въпросът е на чие обяснение да се доверим. Убеден съм, че всезнаещият проф. Божидар Димитров има поне три типа обяснения на тази нерадива българска участ: заговори отвън, предателства отвътре и най-вече – индивидуалната ни генетична изключителност, правеща ни несъвместими в рамките на какъвто и да е, но що-годе читав общ проект. Последното се доказва и с прокобата на анти-вампира, открит в подножието на созополската крепост, която все пак скоро ще се разсее чрез инициативата на споменатия наш общественик за издигане на 13 метров колос на бог Аполон (от едната страна на анти-вампира), в съчетание с друг вече неезически колос в посока към остров св. Иван.
Лично аз в това отношение съм по-склонен да се доверя на историка И.З.Мишльот, изнамерен от видния български сатирик Димитър Подвързачов, според когото в основата на всичките ни беди е превратното разбиране на легендата за снопа с пръчки на хан Кубрат. А тя, в най-чист вид, била следната. Верен на прастария обичай, този достоен мъж, макар и „хан”, редовно отупвал с пръчки петимата си синове, щом те сбъркали в нещо. Кубрат, приел библейската мъдрост в сърцето си, не жалел пръчките, защото жалел чадата си. Ала един ден заболял тежко и усетил, че вече не ще може да направлява с мъдрост размирните прабългарски родове. Като разбрали, че престарелият им баща е немощен, синовете му взели всички пръчки, с които досега ги наказвал, свързали ги в един сноп и ги оставили до одъра му, като доказателство, че никога повече той не ще може да ги накаже. Тогава старият владетел се надигнал с последно усилие, взел снопа, пречупил една-две пръчки и рекъл: „Както тия пръчки се счупиха на десетина непотребни късчета и никога няма да станат пак цели и полезни – така и вие, и вашите поданици, никога да нямате сговор и да не видите едно и силно царство” (Д. Подвързачов, „Българите в своята хумористична история”).
Дали проклятието на пречупените пръчки от снопа на хан Кубрат продължава да следва българската политика по петите и до ден днешен? Нека всеки отсъди по свое усмотрение.
2. Животът в българската политика силно наподобява на съвместяване на несводими по своето естество противоположности. Сякаш там продължават да вилнеят някакви тъмни сили, утаили се в подсъзнанието на българина като дух на пределно отрицание. Тъй че човек неминуемо (освен за прокоба) се сеща и за двуетническото замесване на българската народност, разразило се в същностно двумислие по всеки съществен за страната въпрос. И тук отново ще си позволя да се позова не на проф. Васил Златарски или на проф. Петър Мутафчиев, а на цитирания по-горе виден български историк И.З.Мишльот, чиито задълбочени проучвания показват, че най-характерна черта на българите е да се забъркват в чужди работи, да бъркат в обществените съкровища или в окото на някой, намислил да им стори добро, накратко да объркват и конците, и вълната, и пътя, и най-сетне – да се побъркват лесно и поддават бързо на всякакви слабости и увлечения. Етногенетичните изследвания на И.З.Мишльот, предхождащи някои днешни анализи на пулсациите на времето в неговия „морфически резонанс”, показват, че в основата на всичко е бил урбулешкият темперамент на племето на хан Аспарух, прибързало да се размеси сред модрооките славянки и забъркало се с тях, което по този начин е моделирало характерните особености на националния ни дух. Оттук произлиза не само днешното име на етноса ни (забързали-бъркали-българи, според етимологията на Димитър Подвързачов), но се отчленява и изначалното ни желание да се забъркваме в чужди нам работи (на съседни империи) или да забъркваме такива каши, че всеки наш гост скоро се хваща за носа, готов да бяга през девет земи в десета.
3. Потвърждение на което е и синдромът във всяка наша политическа партия нещата да се свеждат до лично надмощие и съответно до цепене. Незадължително в смисъла на диалектическо двумислие, а най-вече в духа на махленската кавга и клюка, когато от едната страна се изважда националният речник на псувните, а пък от другата се изкарва цялата фолклорна гама на клетвите. Тогава стъписаната общественост бива обременена да научи как председателят на дадена етническа партия бил не високопарен оратор, ами най-долен предател; как лидерът на европейски интернационал бил извратен нескопосник; как мускулестият крепител на националния консенсус бил ако не пълен будала, то друга „буда”; как безпомощният водач на разбитата опозиция бил лидер на чашката, а пък кокаиновобелият предводител на уличните щурмове – пудел на каишка, умело придърпван от задморски сили. И т.н. И т.н. Поради което и „политическата психика на българина, проявяваща се най-вече по време на избори, схваща цялостната политика като повсеместен поход на лъжата”. Обобщението не е мое, а на народопсихолога д-р Найден Шейтанов и то датира от средата на 30-те години на ХХ в. Колко и какво се е променило оттогава до наши дни, всеки сам да си отговори.
Онова, което остава след делението на българското двумислие, не са просто вечните български разцепления – пижовци и пендовци, тесни и широки, центристи и екстремисти, пеевисти и трактористи. Остава една зейнала пропаст между граждани и държава, град и село, между хора, които не могат да бъдат съмишленици, защото най-малко вярват във възможността да се постигне единомислие даже в нещо, което би могло да е от полза за всички, пребиваващи в границите на тази държава. А в основата на нещата лежи комай богомилската ерес, че тук долу, във видимото, може да има само зло, а пък добро има в невидимия свят, където всичко е прекрасно, защото ние не пребиваваме там.
