Кое е българското дърво? Питам се сега, на Бъдни вечер, когато в огнището гори бъдникът. Това питане не е маловажно, струва ми се. От отговора му зависи донякъде от каква материя ще е бъдникът (макар да се казва, че задължително трябва да е дъб, не е всякога така, от опит знам). Прочее, сигурно ви е известно, че първото значение на думата „материя“ е дървесина: материя (materia) е латинска калка на гръцката дума ὑλη (hylo), създадена от Тит Лукреций Кар, римският последовател на Епикур. А hylo пряко сочи към дървесината, тоест дърветата, предназначени за преработка. Глаголът materie от своя страна обозначава действието „строя“, но не с какво да е, а единствено (непременно се уточнява) – с дървен материал, с никакъв друг.
Чехите в „дървесно“-символно отношение са пò в час от нас, българите – дърво им била липата, зоват я даже „дърво на републиката“. Владимир Мацура в сборника със „семи(о)фейлетони“ и есета „Обувките на Масарик“ (превод Божана Нишева, „Ерго“/Бохемия клуб, 2021) пише: „Имаме усещането, че по някакъв странен начин националният ни характер е магично обвързан с липата“. Изборът на липата според Мацура бил направен от противното през 1824 г. от чешкия (и словашки) поет Ян Колар: „В поетичното произведение на Колар на мъжествения дъб е противопоставена женствената липа като символ на чешката – и преди всичко славянската – умереност, миролюбивост, кротост. Меката, податлива дървесина на славянското дърво контрастира с твърдата дървесина на немското“.
Тази мекота на липата, изрично подчертана от Мацура, я срещаме и при Пушкин – друг славянски певец, този път великоимперски. Ето я втъкана в стихотворението „Царско село“: „Води ме на липите под сенките големи, / които бяха всякога тъй мили на сърце ми, / при хълмовете тихи, при езерния бряг!…“ (превод Давид Овадия). Пак при Пушкин наблюдаваме и неусетното превращение на липата в бреза – друго дърво с мека дървесина, което е руски символ (според самите руснаци, не според мен): „В прозорчетата бели / липите престарели / се взират и цъфтят, / по пладне с тънки клони / брезички благосклонни / прохладен лъх струят / над роза белоснежна / и теменуга нежна…“ (превод Кръстьо Станишев). За брезата – освен Александър Сергеевич, са писали още Фьодор Тютчев, Пьотър Вяземский, Афанасий Фет, Константин Балмонт, Сергей Есенин, Фьодор Сологуб, Иван Бунин, че дори и известните повече като прозаици Алексей Толстой и Владимир Набоков. А групата „Любе“ пее: „Отчего так в России берёзы шумят? („Защо ли брезите в Русия така шумолят?“). Ако прескочим още пò на изток в това наше дървоизследователско пътешествие, ще открием японския култ пред сакурата, ако пък погледнем много пò на запад, ще попаднем на агавето – символ на Мексико (макар че агавето не е дърво, а кактус). А тръгнем ли на север от Мексико, стигаме канадския клен. На изток поемем ли, в Куба, Уифредо Лам в прочутата си картина „Джунгла“ е изобразил тръстиката, макар че тя повече би могла да се приеме като проклятието, а не благословията на Острова на свободата. Тъй или иначе, народите по света си имат някакво дърво/растение, което ги олицетворява, така че съвсем резонен ми се струва въпросът: „Кое е българското дърво?“
Ако вярваме на Патриарха, ще трябва да е борът – величествен дори да е сразен:
Кат винаги борът сърдит, непокорен
се бореше храбро с туй страшно духло
и в тоз бой отчаен, изкъртен от корен,
с шум грозен простира гигантско тело.
Падна веч! И как е величествен, жален,
прострян на земята столетния бор!
До снощи той беше тъй горд и начален,
чело му летеше към синий простор.
Тогава утихна веявица люта,
гиганта надменни кат с трепет срази
и пълна от почит към жертва прочута
та място отстъпи на скръб и сълзи.
Тълкувано исторически, стихотворението на Иван Вазов може да се чете и като съдбата българска, тъй че няма да сгрешим, ако – опрени на неговия авторитет, решим, че тъкмо борът е българското дърво. Само че в една класация на сайта „Дърво с корен“, наречена „Вековните дървета говорят“, сред победителите няма бор, ни веднъж (въпреки че се посочват и по двама победители). Срещаме чинар (2010, 2014, 2019), бряст (2011, 2013), черница или дуд, както ѝ викаме по нашия край (2012, 2020), секвои (2017), топола (2018). Най-много са дъбовете (с разновидностите им цер и благун): първенци са през 2013, 2015 (дъбът на Йордан Радичков в с. Калиманица), 2016 (благун, с. Правешка Лакавица, Софийско), 2017 (цер, прокълнатия цер в с. Макреш, Видинско), 2018 (цер, с. Рани луг, Трънско), 2019. Сред тримата финалисти през 2021 г. отново няма бор: чинарът на Чучура, с. Годешево, Сатовча; Яворовият дъб в с. Скобелево, Димитровградско; черницата-столетница в с. Воден, Димитровградско. Така че – независимо от факта, че дядо Вазов ни е с много митове заредил, с бора нещо не е уцелил – не го предпочитаме твърде. Пък като знаем воюването му с Пенчо Славейков и враждата, която синът на Петко е изпитвал към него, вероятно не бихме били твърде далеч от истината, ако предположим, че знаменитата балада „Неразделни“ („Стройна се Калина вие над брегът усамотени, / кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени) е написана включително като контрапункт на Вазовото „Борът“ – стихотворение, дълго мислено за негов литературен дебют. Един вид майсторът Пенчо да се нахвърли връз дебютанта Ванчо и да го посрами довеки…
От друга страна обаче, ако се обърнем към именната ни система, струва ми се, че имената Борян и Боряна отдават почит тъкмо на бора. Е, някои го извеждат от „буря“ и твърдят, че трябва да се пише с „у“ – Бурян, Буряна. И ако женското Боряна е все пак често срещано, то при мъжете твърде рядко може да чуем Борян; по-разпространено е друго „дървесно“ име, с по-широк обхват – Горан. Явор и Ясен също са сравнително популярни, в детството ми двама от най-близките ми приятели – братя, с които непрекъснато играехме заедно с брат ми на какво ли не, носеха тези имена. За Дъбо/Дъба или Дъбчо/Дъбка не се сещам – освен, разбира се, за Лазар Дъбака от знаменития и толкова ведър разказ на Елин Пелин „Ветрената мелница“. Но това все пак е прякор, макар и красноречив. Виж, Калин и Калина колкото щеш, въпреки че в сравнение с дъба калината е дърво крехко и уязвимо. За дъбово име обаче може да приемем Благун – има го тук-таме из Българията, макар и рядко.
В народните песни букът е сякаш пò на почит. Няма комай българин, който да не я знае за войводата-капетан Костадин: „Кога зашумят шумите, буките…“ В моя край гората е предимно букова (срещат се и дъб, и габър, и леска, и елша, но букът преобладава), така че бъдникът ни беше буков – яко и твърдо дърво. Като дете бях много сърдит на Николай Хайтов, който в неговите „Шумки от габър“ хич не се произнасяше ласкаво за буковата гора, провъзгласяваше я за враждебна на всяка растителност. Но той има едни от най-прекрасните страници на преклонение пред гората: „Габри, буки и шипки, черни борове, трепетлики, осики и брези – всичко се беше втурнало с еднакъв устрем да засели, да завладее „Пърдулак“. // Дори леските на това място бяха загубили вродената си боязливост и пошибваха с дългите си пръти съседните буки. Отстъпчивият габър се надваряше с дъба, свенливата бреза въвираше клони в ребрата на явора. Беше любопитно да се наблюдава как черният бор врязваше тъмнозелените си тумби в разноликия гъстак, за да изтика няколко бухлати кленове. А глогът – кривият и уродливият, се надварваше с трепетликата и като не успяваше да я настигне, драскаше кората ѝ с яките си тръни – коварен и жесток. // В тая гора всичко беше диво“. Прочее, ако помислим, може би тъкмо гората като цяло се явява българския символ: неслучайно всеки път, като стане дума, че алчни и ненаситни ръце ѝ посягат, недоволството и съпротивата е всеобща. Любен Каравелов добре го е знаел, когато е написал „Хубава си, моя горо…“
Това за гората личи и от отговорите на мои приятели и колеги, когато им зададох тоя въпрос за българското дърво. Един посочи благуна, друга мурата, трети се сетиха за бора. Разни дървета – цяла гора… Никой обаче не посочи елхата – новогодишното дърво, за чието първенство в България се смята накичването ѝ от войници на генерал Гурко на 27 декември 1877 г. (Царица Клементина пък, майката на Фердинанд І, устроила коледно тържество с елха през 1879 г.) Като че ли най-точен за българското дърво ще излезе Тони Николов – дрянът, каза. Жилаво дърво е, държеливо, не се дава лесно – бая зор се иска да го пречупиш. И също като българина оцелява в превратностите. От него се правят и сурвачките, с които децата бият възрастните по гърбината за здраве и берекет. Получаваме: бъдникът в огнището – колкото по-чворест, жилест и усукан, толкова по-дълго ще гори – отлично предзнаменование за новата година; с колкото по-челичен дрян те сурвакат – толкова повече ще си крепък и късметлия през новата година. Тоест българското дърво не е някакво нежно и с мека дървесина – като липата, като брезата; трябва да е кораво и чепато, за да го признаем за свое. Длъжно е да неугледно, че да го харесаме…
В тая връзка последен въпрос: а дали българското дърво не е гьостерицата? Хем е здрава, хем е яка, хем не жали, когато/когото удря – първоначално е била важен инструмент при упражняване на политическото по български, ала и сега някои не я изпускат из ръка, макар и вече не толкова буквално.
Гьонсурати с гьостерица – чуден сюжет за коледна картичка…
