Ученичка от Английската гимназия в Бургас, творец и бунтар по душа, е готова да се жертва за благото на своите приятели. Когато един от тях се озовава в инвалидна количка след инцидент, Петя Монова решава, че трябва да направи всичко по силите си, така че приятелят ѝ да може да продължи да ходи на училище наравно със съучениците си. Междувременно тя, с подкрепата на най-верните си другари, се захваща да организира пърформанс, с който иска да почете паметта на любимата си поетеса, Петя Дубарова, 40 години след нейната смърт.
Българска театрална режисьорка влага сърце и душа в работата си, но вътрешно не спира да се измъчва, защото каквото и да правят с любимия, тя така и не може да зачене. Когато попада на група момичета и момчета от дом за деца, лишени от родителски грижи, в Широка лъка, тя им подава ръка, като създава лятната програма „Артисти за деца“. След успеха на програмата тя получава покана да приложи методиката си сред деца в Кения. Мечтаещата да стане майка наша сънародничка не сбъдва мечтата си, но намира сили да трансформира болката си в безусловна обич и подкрепа за момичета и момчета на хиляди километри от родината ѝ, за чието съществуване по-рано дори не е подозирала.
Лятото на 1978 г., завод „Кремиковци“. Насред сивотата и студенината, обгърнали това царство на машините, група затворници имат възможност за няколко часа на ден да се откъснат от още по-потискащата действителност зад решетките. В един най-обичаен ден те отиват на работа, без да подозират, че часове по-късно ще бъдат коренно различни хора. Неочакван проблем с един от струговете отприщва у затворниците необясним и за тях самите прилив на милосърдие към нуждаеща се от помощ птица, което ги кара да се барикадират в цеха заедно с двама полицаи, които вземат за заложници.
Тези три истории са в основата на сюжетните линии на три български игрални филма от последната година. На пръв поглед може да ви се струва, че между тях няма нищо общо, но всъщност има. Свързващият елемент се изразява в търсенето на човешкото в човека чрез разказването на необикновените истории на обикновени хора, в разглеждането на вечни и универсални въпроси от морално и философско естество и в разкриването на силата на всеки от нас да се пребори с вътрешните си демони, така че да може да проявява по-добрата страна на своята природа по-често, по-смело и по-пълноценно.
Задоволяване на повишеното търсене
Фокусът върху добрия пример, върху куража да поемеш инициативата, върху силата да признаеш грешките си и да впрегнеш човечността си в градивна посока е общата нишка, около която са изградени сюжетите на три от най-гледаните български филми, излезли от началото на 2022 г. насам – „Петя на моята Петя“, „В сърцето на машината“ и „Майка“. Същия фокус откриваме и в други нови филми, в чието създаване са замесени българи – като испанско-българската копродукция „Васил“ (с Иван Бърнев в една от двете главни роли) и документалния филм „Моралът е доброто“, който ни запознава с житейския път, ценностите и разбиранията на юриста и университетски преподавател доц. Кристиан Таков, отишъл си от този свят през 2017 г.
Осветляването на човечността в контекста на изначалната борба между доброто и злото, която се води в душите на всеки от нас, едва ли е самоцелно решение на режисьорите на споменатите филми. По-скоро то идва в отговор на нарасналата потребност от истории, които могат да ни помогнат да съхраним надеждата и вярата си в Човека, а и здравето си. Тази нужда е съвсем разбираема в контекста на нестихващите новини за вируси, войната в Украйна, мигранти, превозвани в автобуси ковчези, междусъседски спорове с фатален край, прегазени хора по пътищата, опустошителни природни стихии като наводненията в Карловско през миналата година и неотдавнашните земетресения в Турция и Сирия, инфлация, корупция и демонстрираните от родните политици егоизъм, безотговорност и чиновническо мислене, които доведоха до (скъп) маратон от предсрочни парламентарни избори и повсеместно (и болезнено) усещане за безизходица.
Трябва да се признае, че през последните години, наред с новините за трагедии и други плашещи явления, немалко телевизии, радиа, уеб сайтове и печатни издания в България започнаха да дават по-голяма гласност на позитивни новини и вдъхновяващи истории за отделни личности и каузи. Появиха се и множество инициативи на медии, граждански организации и държавни институции, които правят публично достояние заслужаващите уважение дела на ежедневните будители и добротворци измежду нас – такива примери са кампанията „Будител на годината“ на Българското национално радио (БНР), наградите „Човек на годината“ на Българския хелзинкски комитет (БХК), „Посланик на доброто“ на Държавната агенция за закрила на детето (ДАЗД), „ГЕРОИТЕ“ на TimeHeroes.org и др. Беше въпрос на време българските творци също да отговарят на повишеното търсене на истории за Човеците сред нас, защото търсенето обичайно води до по-голямо предлагане. Другото обяснение на това явление е, че изкуството докосва сърцето и душата така, както сухите числа, анализи и коментари не могат.
Реалността като извор на вдъхновение
Безспорен и добре известен факт е, че една вълнуваща история, разказана по увлекателен начин, било то във вид на филм, роман или пиеса, е ефективно средство за бягство от стреса, тревожността и несигурността, съпътстващи живота в реалния свят. В бягството от реалността, стига да е в здравословни дози, няма нищо лошо, но трансформиращата сила на изкуството се проявява най-красиво, когато представената история е вдъхновена от реални личности и събития и вдъхновява зрителя/читателя към действие в реалния свят. Това важи с още по-голяма сила днес, тъй като информационният поток създава впечатлението, че в света, в който живеем, властват насилието, омразата и егоизмът. А както показват „Петя на моята Петя“, „В сърцето на машината“, „Майка“, „Моралът е доброто“ и „Васил“, сред нас има мъже и жени, които активно се съпротивляват на мрака, като предприемат действия, от които струи светлина. И тези хора никак не са малко.
Макар и в различна степен, тези пет филма са вдъхновени от реални личности и събития. Макар и плод на художествена измислица (с изключение на „Моралът е доброто“, който спада към категорията на документалното кино), историите в тях са много близки до нас. Това ги прави по-достъпни и същевременно ни подтиква да се запитаме какво и защо бихме направили на мястото на героите. Макар и тъжни в някои отношения, тези истории действат успокояващо и окриляващо, защото показват, че каквито и слабости да имаме и каквито и грешки да сме допускали, ние сме способни да бъдем по-добри – и към себе си, и към околните.
Както пише Георги Марков в есето си „Мисли по Възкресение“:
Ние всички толкова много желаем да бъдем добри, да изпълним сърцата си с кротост и разбиране, да приемаме света с любов и търпение. Ние така добре знаем, че тук е действителното начало на достойния и смислен човешки живот, че тук, а не в тиранията, терора и убийствата е истината. Ние искаме да бъдем добри, а не сме, и не знаем дали можем да бъдем. Казано е, че добротата не е хрумване, нито само дар небесен, нито музикален момент, а воля. Волята не само да не причиняваш зло, не само да не се гневиш и бунтуваш срещу хората, а да не допускаш зла мисъл и зло чувство каквато и жертва да си. А такава воля ти нямаш, и не я търсиш. Ти толкова често осъждаш, без да разбираш, без да приемаш. Добротата е възпитание, което ти нямаш и на което сам трябва да се учиш. Ще можеш ли?
Добротата е възпитание, казват ни и авторите на „Петя на моята Петя“, „В сърцето на машината“, „Майка“, „Моралът е доброто“ и „Васил“, но за да се научим на него, трябва съзнателно да изберем пътя на израстването и ежедневно да се стараем да бъдем добри. Не съвършени, а по-добри от вчера. Като начало можем да изгледаме тези филми и да препоръчаме на наши близки и приятели да сторят същото.
Даниел Пенев е журналист, преводач и редактор. Автор на книгите „Хората, които променят България“ (част I – 2019 г., част II – 2022 г.), „От нас зависи“ (2020) и „Да тичаш към себе си“ (в съавторство с Краси Георгиев, 2021). Като преводач от английски език работи по книги като „Дарът“ на Едит Егер, „Забави темпото!“ на Карл Онорè и „Обещанието на един молив“ на Адам Браун.
На главната страница: кадър от филма „Васил“
