Добре де, кое е българското пиле? Птицата, олицетворяваща Родината? За дървото установихме – дрянът, за животното също – биволът. Но пилето, българското пиле? Което носи все женски имена: Петруна, Лиляна, Гергана… И все е шарено. А като дойде дума за „шарени“ женски имена, дали пилето ни няма да излезе облаче, както преди време изпя Силви Вартан в Зала 1 на НДК: „Я, кажи ми, облаче ле бяло, от где идеш, где си ми летяло…“? Носталгията, излъчвана от песента, си е направо болезнена, да не река патологична. Пък като изрекох „патологична“, се сетих за великия роман на Уилям Уортън „Пилето“ (1978), преведен на български от Тодор Вълчев през 1981 г., направен на филм от Алън Паркър (1984) с музика от Питър Гейбриъл, в една от ролите (Алфонсо „Ал“ Колумбато, добрият приятел) – от първите негови, е Никълъс Кейдж. Пилето играе Матю Модайн. Ние в Бързия такива като героя на Уилям Уортън с посттравматични стресове вследствие война (Виетнамската), дето се броят за пилета, нямахме, имахме си обаче човек с посттравматичен стрес, превзет от дромоманията; мереше улиците на селото, че и до Берковица и до Монтана ходеше пеш, мърморейки нещо под нос, което единствен си разбираше. Разправяха ония, дето всичко знаят, че се върнал тъй от казармата, след като бил част от българския корпус, участвал в агресията срещу Чехословакия през 1968-а. Така ли е, не ли – не мога да кажа; с този мъж не съм разменил ни дума, да не споменавам, че ме и беше малко страх от него – де да знам накъде ще му избият чивиите?… Май Николай се казваше, Кольо му викаха. Страшен Кольо…

Та този страшен Кольо като вървеше, погледът му все в земята забит. Висок някъде към 1.80 м, прегърбен, с остра глава, плешив – крачи и надолу гледа. Съвсем различно от моите връстници, повечето от които погледите им в небето вперени. Но не като мен – аз обичах да гледам небето заради облаците, представях си как се качвам на тях и ме носят към далечни земи и пространства, не; те наблюдаваха небето заради гълъбите, които въдеха и им се радваха. Мода по едно време беше станало, всички гледаха гълъби, включително поотрасналите дечурлига, най-вече те. Аз също си направих устата пред баща ми, но той ме отряза – само щели да цвъкат по тавана. Не настоях, пък и да си призная, не се натисках чак толкоз, по-скоро меракът ми идеше от желанието да не се деля от съучениците. А и книгите ме привличаха повече. Мен книгите, брат ми техниката – гълъби у нас никога не сме въдили. Ама ела да видиш другите момчетии – някои имаха по 20–30, че и свръх. Всякакви породи: пощенски, преметачи, гушести, паунести, качулати… Гледам в нета – 45 вида питомни вида гълъби изреждат, но аз само тези знам. Пощенските ясно, макар че да са прехвърляли тайни послания моите аверчета – не вярвам; преметачите са атрактивни в полет – издигат се високо, след което се премятат, спускайки се към земята; гушестите надуваха гуша и тя ставаше кръгла, като балон; паунестите с разкошни опашки, които гордо виреха, същи пауни, а качулатите на главата си с нещо като качулка (или гребенче), за да се харесат на женските… Голяма хвалба падаше с тия гълъби, ходил съм по таваните – прав бе баща ми, наистина цвъкаха много, но пък така гургуляха, че ти ставаше драго. Та ако ги събера тия мои преживявания от детството, може тъкмо гълъбът да излезе българската птица, най-милата ни. Нали и Емилиян Станев пише за ято гълъби („На залез слънце“) – вярно, диви, не питомни, ала все пак…

Само че не е май баш тъй. Първо, гълъбът е глобален символ, не единствен български. Всички знаят „Гълъбът на мира“ на Пикасо, да не споменавам знаменитата песен на групата от Холандия „George Baker Selection“ Una paloma blanca, превърнала се в тотален хит през 1975 г.( в България включително), преди да я изместят шведите от ABBA с SOS. След това, второ, гълъбът е еврейска птица, важна част от Стария и Новия завет, където е определен като „незлоблив“ (Мат. 10:16): „Ето, Аз ви пращам като овци посред вълци: и тъй, бъдете мъдри като змии и незлобиви като гълъби“ (което, ако съдим по поведението им, не е точно тъй, ама да не придиряме). Книга Левит (5:7) препоръчва на бедните евреи: „Ако пък не е в състояние да принесе овца, то за греха си, с който е съгрешил, нека принесе Господу две гургулици, или два млади гълъба, единия – в жертва за грях, а другия – за всесъжение“. Да не почвам за Ной и неговия Ковчег, с който спасил човечеството от потопа, когато именно гълъбът донесъл маслинена клонка, за да разбере, че водите оттекли и Господ смирил гнева си. Накрая, трето, гълъбът е символ на мира и в древногръцката митология: разказват за Арес, богът на войната, че веднъж, когато поел на бой, посегнал към шлема си, но намерил там гнездо на гълъби с току-що излюпени пиленца. Сърцето на иначе кръвожадния бог се смилило и отложил битката. Оттогава гълъбът се превърнал в птицата на мира. Така че нека не отнемаме на света неговия миротворен символ, колкото и инак да си падаме по гълъбите, градски и селски…

Тогава щъркелът? Ако питате мен – да, определено, това е любимата ми птица. Обаче на Нане Стоичко не е, а и в други български истории към това „пролетно пиле“ сме повече жестоки, отколкото благосклонни. Моят внук Александър беше абсолютно възмутен от разказа на Константин Константинов „Старият щърк“, в който стигналият вече преклонна възраст водач на ятото остава тук, за да „прекара последните си дни в гнездото, дето се бе родил“, а не тръгва със събратята си на юг, към топлите страни. Прочее, в разказите на класиците за щъркели се говори все през есента, не пролетес, напролет сякаш не са им интересни. Тъй и щъркелът на Константинов изобщо не му беше интересен на внука ми, който хич не вдяваше как така ще остане птицата тук да мре, а няма да разчита на другарите си, че ще му помогнат с трудното пътешествие. Отказа да го разказва, запъна се като магаре на мост. Или пък като щъркел есенес, може и така да кажем. Да, щъркеловата постъпка е благородна, безспорно, както благородни са щъркелите и в детската книжка на Йордан Милтенов „Приключенията на Чипоноско“ (притичат му се на помощ и прогонват хищни орли), но благородството сякаш не ни е баш таман на нас, българите, дискомфортно ни идва. Пак притичваме за помощ при анималистиката на Емилиян Станев, разказът „Старци“: там друг стар щъркел, Вежко Белодрешко, споделя на 102-годишния местен гарван, че „ние живеем задружно и аз не мога да се отделям от другите. Ако тръгна сам, доникъде няма да стигна. Ще ме убие някой орел, или ще се удавя в морето“. Това обаче не може да се каже за нас като народ, нашето съдружие кучета го яли (или кокошки кълвали, все тая). Нали тъкмо заради тази наша „задружност“ българският ад Бог оставил без дяволи – тръгне ли някой да се измъква от казана, придърпваме го… Как така няма да ври и кипи с нас, откъде накъде?!… Така че зарязваме щъркелите, не са те нашата птица (за мое най-голямо огорчение). А и от побратимките им лястовичките изглежда ще трябва да се откажем: бързат те да изоставят нашите земи, да не говорим, че като ни потрябват, все не смогваме да ги намерим (вж. Йордан Йовков, „По жицата“).

Тогава орлите, на щъркелите вразите? Ако стъпим на народните приказки, особено на най-известната за тримата братя и златната ябълка, нали тъкмо орел изважда най-малкия брат от Долната земя, че да се прибере вкъщи. Та дори великодушно изплюва мръвките от бедрата му, с които тоя го хранил, понеже му свършило овчето месо. Любомир Далчев – вероятно като далечен фолклорен отглас, е сътворил една бронзова пластика на орел, изключително въздействаща. Птицата е с могъщ торс, с яки крака, вдигнала е глава към небето, човката ѝ отворена. Крилете ѝ са здраво опрени на земята и – виждайки орела в тази поза, се сещаш за знаменитото стихотворение на Шарл Бодлер „Албатросът“: „Крилата си влече като гребла встрани“ (превод Пенчо Симов). Хем е плашещ, хем е сякаш безпомощен: Любомир Далчев е изобразил орела едновременно и като величествена птица, и като беззащитна; едно двойствено отношение, което няма как да ни привлече към идеята, че точно орелът е българската птица. А и от друга страна, той вече е зает: на руснаците е двуглав, а сърби, австрийци и поляци си го имат с една глава, ама той така се е сраснал с нациите им, че е някак неудобно да се натискаме. Отвъд Атлантика също: белоглавият орел гордо е разперил на четири страни крила и нозе, макар че – ако питаме Бенджамин Франклин, пуйката повече би им отивала на характера – лакома и горделива…

Ох, че затруднение, в задънена улица сме. И за съжаление, не сме птици, че да хвръкнем в простора и да се спасим от безизходицата. Като онази на Бранкузи (или Брънкуш, както го зоват северните ни съседи, неговите сънародници), „Птица в космоса“, дето нищо не спира вселенския ѝ полет. Въпреки всичко нека не се отчайваме, хайде да изреждаме: сладкопойната чучулига, дето в небето се издига?; совата (бухалът), тъй като сме хтоничен народ (това според Андрей Райчев), би ни прилягала нощна птица?; кълвачът, този неуморен труженик, който не спира да трака из гората? Не, не и не! Три пъти не! Чучулигата понякога така се прехласва в песента си, че се самозабравя и пада мъртва на земята – ние не сме чак толкова всеотдайни, винаги си правим тънките сметки (дето понякога излизат криви); совата (бухалът) е мъдра птица, такава ни я представят детските книжки, а и Атина Палада я има за своя – може да е кацнала на ръката на нашата София, ама май не ѝ отива твърде, не сме чак толкоз мъдри ние; колкото до кълвача – би могло, макар че това неспирно чукане и тракане без миг почивка не си го представяме за нас си, не случайно производителността българска е на последно място в Европейския съюз. Така че и тук ударихме на камък, запъна ни се това българско пиле здравата…

Запъна се, я, щото не можем да го видим, свряло се е в гъстака. Защото мъничко е българското пиле, по-мъничко от врабче, въпреки че и то е от врабчовото семейство (за врабчетата е писал Йордан Радичков, „Ние, врабчетата“). Толкова е мъничко (9–11 см, 10 г) това пиле, че затова името му е орехче (troglodytes troglodytes). Друго название, синоним – мушитрънче. А е наше, българско, не само поради това, че се среща в цяла България, а и защото по поведение много ни прилича. Първо, мъничко, вече казахме, а ние, българите, много обичаме да се жалваме, че сме ей такива мънички, дребнички, нищожнички, поради което никой не се съобразява с нас и грам не ни зачита. Вярно, друго е било преди 150 години, левове балкански сме били тогаз, но идва Ньойският договор и ни смачква самочувствието. Оттогава все се свираме из трънаците, че да не ни набройкат Великите сили и да ни нашляпат по дупето. Второ, може орехчето да е мъничко, ама е лютичко: присвои ли си територия, пиле не може да припари, воюва юнашки. Абсолютно развит частнособственически инстинкт, по него също си мязаме. Трето, то е мушитрънче не само защото се вре из трънаците, а и защото понякога нанизва връз шиповете насекоми и други буболечки за трудни времена, гладни. Нещо като нашите български туршии, кисело зеле и компоти. Зимнина демек. И накрая, четвърто, и то си пада тарикат: известна е легендата, че като си избирали птиците цар, тази щели да коронясат, която излети най-високо. Разбира се, орелът бил първи, само че не си направил добре сметката: свряло се орехчето в перата му (не мушитрънче, мушиперце направо) и когато оня се запъчил като победител, излетяло и го надвило. Аристотел и Плутарх така му и викали – basiliskos, кралче. Ние по идентичен начин се свираме в яките, белким станем и ние яки. Тарикатчета-мушитрънчета. Но инак добре знаем, че сме слабички, много слабички. Орехчета…

Затова все се спотайваме, затова все се снишаваме, че да не ни открие голямата история в нашето трънливо и бодливо „времеубежище“. Да не ни открие и да ни връхлети…