Най-новата му приливна вълна, назоваваща се „евразийство”, е на път да подмокри и без това болнавата българска политика.
Не минава ден, без да чуем, с неизбежното хъмкане и мънкане, колко специални са историческите отношения между България и Русия, колко силна е зависимостта ни от Москва (енергийно и геополитически), колко малки и жалки сме ние, та да имаме правото на мнение или собствена позиция по кримската анексия.
Кои сме ние, какви „европейци” сме, че да се произнасяме за Русия – вопият леви депутати, че и цели организации на БСП, на които особено се зловиди посещението на собствения им външен министър в Украйна. Но дори да приемем (перифразирайки Ленин), че русофилството е „детската болест на българското левичарство” в неговия доморасъл вариант, пак е непонятно как същият детският паралич порази изцяло и българското патриотарство?
Вече дни наред Волен Сидеров отчаяно зове да признаем референдума в Крим и публично се кълне във вечна обич на Русия със същия плам, с който доскоро кълнеше само медии и соросоиди, цигани и турци, сиреч вразите на българското племе. Какво да говорим за разни отломки на „доброволческия национализъм” като Павел Чернев и Симеон Костадинов, които даже отскочиха до Крим, заедно с представителна извадка от сборни русофили, близки до левия официоз в. „Дума”.
Родният ни политически спектър не помни такова трогателно единодушие между червено и кафяво. Смесицата, откъдето и да се погледне, си е отблъскваща, но пък феноменът на „червено-кафявото” е добре познат, той също е типично руски. Разгърнете програмите на комунистическата партия на Зюганов, на „Единна Русия” на Путин, че даже на маргиналната „Друга Русия” на Едуард Лимонов, и навсякъде ще откриете едни и същи тезиси: „да не се допуска колонизацията на руски земи”, „защита от русофобията ”, „руският народ е държавообразуващ” и т.н., тоест имаме пълна симбиоза между национализъм и социализъм с тире между тях.
Със сигурност това е болезнен проблем на руската политика, това е и сериозен световен проблем, както и български в частност. Тъкмо, защото се заявяваме все като „малки”, „жалки”, „близки”, „зависими” и т.н. Ала какви са идеологическите аргументи зад всичко това?
Те са следните:
1. България е обвързана с „евразийството”, тоест има проблем с него, поради исторически причини и фактически обстоятелства. Защото „евразийството” възниква именно в София през 1920 г. , в 25 аудитория на Софийския университет. Тъкмо там княз Н. С. Трубецкой, известен философ и лингвист, изнася лекцията си „Европа и човечеството”, по-късно публикувана в отделна брошура, с която поставя началото на това идейно течение. В Съветска Русия все още се лее кръв, клокочи гражданската война, а в същото време в „близка София” идеен кръг от емигранти кове новия руски светоглед, щом отшуми болшевишкия терор (колкото и време да е нужно за това). Идеите на княз Трубецкой са съвсем конкретни: Европа е в криза, както е в криза и Русия, тъй че сега е моментът да се начертае новата парадигма на „руската идея”, която да се справи с „романогерманското ядро” на стара Европа и нейната водеща роля в „човечеството”. Всички предишни решения – разните му там „панславизми” и „частни национализми” отпадат. Русия, след като преживее историческия си катаклизъм, трябва да се заяви като Русия-Евразия, като обединителка на „цял кръг народи”, притежаващи „душевно сродство”, „общ икономически интерес”, и „стопанско взаимодействие”. Ето защо Трубецкой счита, че под тази идея могат да се обединят не само „славяните”, но и „туранските народи”, дори „угро-фински инородци” и тюрките от волжския басейн. Съвсем обяснимо е, защо идеите на „евразийството” легнаха така на сърцето на Владимир Путин след краха на СССР и как чрез тях той иска да инжектира липсващата идеология в постсъветската ОНД. Впрочем княз Н. С. Трубецкой в други свои текстове остро атакува и украинската култура, нарича я „карикатура”, отклонение от „задължителната норма на общоруската култура”, така че нещата си идват на мястото.
Толкоз по българските корени на руското евразийство. Днешното му българско битие е още по-ясно: то се измерва в подкрепа към Национално движение „Русофили”, което разгръща мрежа из цялата страна, към няколко университетски центрове и е задължителна „червена нишка” в официоза „Дума”. Трябва ли да се учудваме тогава защо депутатът от БСП, издател на в. „Дума” и председател на НД „Русофили” Николай Малинов честити на всички славяни „третата кримска война”, като ни напомни, че „след Крим идват Балканите по южния път”? Онези, които продължават нещо да не разбират, не е зле да направят справка с картата и тогава, както е казал Блок, всичко ще им стане „безпощадно ясно”.
2. С което стигаме до дълбокия проблем за „българското русофилство”, до една от най-болезнените разделителни линии в българската политика, разделяла брат от брата заради Русия – прословутото „филство” и „фобство”.
Видно е, че и до днес този спор продължава, продължаваме да се замерваме с едни и същи аргументи, чиито отговори би трябвало да се ясни на всички след Съединението, Балканската война и най-вече след „народната демокрация” от съветски тип, установена след 9 септември 1944 г.
Ала, уви, изглежда не е така. Щом продължаваме да си „честитим” кримски войни и да издигаме като щитове за пристрастията ни към чужда сила имена от българското Възраждане.
Така например на сайта на НД „Русофили” съзрях препратки към преп. Паисий Хилендарски и към Вазов (нито дума, че по време на Първата световна война народният ни поет коренно преосмисля отношението си към Русия).
И преди някой в отговор да е започнал да ми цитира по форумите:
„Руский цар е на земята/най-велик, над всички пръв,/русите са наши братя,/наша плът и наша кръв” (припомням: авторът е дядо Славейков, не е Вазов, противно на мненията на разни новоизлюпени русофили), искам само да попитам: добре, а какво да кажем тогава за Г. С. Раковски? И за тези негови горчиви думи, написани през 1861 г.:
„Руското правителство, кое досега лъстеше нашите добродушни българи със сякакви лукави и лъжовни обещания, днес вече открива булото си и явно показва убийствената и злобната си политика към тях. То е наумило и труди се с всичките лукави и безчестни средства да разори и опустоши милото ни Отечество България и да уникакви нашата народност, самото нам скъпоценно и свято наследие!”
Какво да кажем за всички предупреждения в публицистиката на титани на българското Възраждане като Любен Каравелов и Христо Ботев, на Стефан Стамболов и Захарий Стоянов – и от тях ли да се отречем?
И тъй като днешните русофили особено държат на емоционалната си връзка с Русия, а (по-обясними причини) най-много мразят въпроса „кой?” (въпрос на всички въпроси), ще си позволя да завърша този размисъл за българското русофилство с един по-пространен цитат от Захарий Стоянов (от статията „Кой”, в. „Свобода”, 1887 г.):
„Кой въстана срещу нашето свещено дело – съединението на Южна със Северна България? Кой отчисли нашия княз от редовете на армията си, за да го опозори и омаскари, когато той се намираше на границата срещу неприятеля? Кой насъска сърбите да ни нападнат откъм гърба, когато ние бяхме връз друга страна? Кой настояваше най-много да се пратят турски комисари в Южна България? Ами я кажете, кой ни открадна княза от софийския палат в това време, когато още не бяха изсъхнали на неговата глава лавровите венци от Сливница? Кой даваше честно и благородно слово, че ако си отиде тоя княз, то и съединението ще бъде пълно, и правата на България ще си останат непокътнати, и конституцията ще си бъде в сила, с една дума България ще цъфти и вирее? Кой прибра под свое крило всички чапкъни в България, а законните власти, в това число В. Н. Събрание, обяви за незаконни, за да продължи още безредицата в България, да се отчая и омаломощи българският народ и да си каже: „Дойдете и ни спасете” – Русия, нашата фатална освободителка и покровителка; славянската, братската, християнската и великата Русия, с която сме една вяра и една кръв!”
Наистина „кой?” – пита Захарий Стоянов и стига до заключението:
„И подир всички тия върволици жестокости и злини, които ни една държава не е направила на България, възможно ли ще е да се намерят помежду ни такива идиоти и изменници даже, които да клеветят, че Русия е наша освободителка, покровителка и доброжелателка? Мълчете и не говорете, защото и природните стихии ще въстанат и протестират срещу подобно едно престъпление!”
Спирам дотук с въпроса „кой?”. Очакваме отговора за случващото се на изток от нас, което на практика ни върна в „студената война”, от новата вълна „русофили-евразийци”.
