…Последвалите български въстания покрусиха двете страни на средния Балкан и северозападната част на Родопите, т.е. средището на България. Ужаси се цялото племе и изпадна в дълбоко униние. Така създадената от русите само след две години българска държава беше главоломна изненада за всички българи. И мнозина вече не допущаха, че народът никога не ще може да се освободи от руското обаяние, да намери своята самобитност и да я въплоти в държава сама за себе си. А и така би било това, ако да имаше каква да е психична общност между двата народа – руси и българи. Но тях дели психична бездна. И се разкри тя в създаденото българско княжество още при първите стъпки. В подзетите политически борби изеднаж възбуя българското своеглавие: всеки разсъждава, критикува, отрича, гаври…никаква дисциплина! Де можеха да търпят това руските генерали…Те се сдушиха с българските нотабили. А тези бяха компрометирани в страната си. При административното разтление в Турция и през българските въстания нашите заможни слоеве се бяха отказали от политическата си воля и изпаднаха в себична инертност: в спекулациите си те боравеха с простени и непростени средства, поддържани от изпадналите в злодеяния властници. И угнетените народни маси прегърнаха революцията, – потръгнаха с „хъшовете”. Сега, в свободна България, руските генерали се сдушиха с този компрометиран заможен слой, привиха към същото и доведения княз, суспендираха учредената конституция и се заловиха да създадат държава по руски образец… А къде можеше това! Възбуя цялата страна така неистово, че сам известният шеф на русофилството в България Драган Цанков пръв хвърли по адрес на Русия паметните думи: „не щем й ни жилото, ни меда”.

Народът спечели на своя страна княза си, а отритна руските генерали, които вече враждуваха и с младото българско офицерство.

Враждата между руските инструктори и нашите офицери идеше от сблъскването на българската самобитност  с психично чуждото й руско опекунство. Нашето поколение бърже живя, та епохални прояви в живота ни минаха като едвам доловими моменти. А първичното психично отблъскване – което беше повсеместно и наглед съвсем безпричинно – между руските инструктори и младото българско офицерство би основно осветлило последвалите събития. – Руските инструктори се видяха изолирани в страната; самите българи не биха могли да прецизират тогава основните причини. И се доживя исторически извънредно красноречива изненада: освободените от Русия българи само след  седем години подготвиха и извършиха Румелийския преврат, а нито един русин не бе посветен в него, макар че властта в страната все още беше в ръцете на руските консули и на руските войнски началници!

Конфузията беше голяма. В Петербург се разсърдиха и се забъркаха. Не им оставаше нищо друго, освен да повикат своите – изолирани от народа в България – инструктори назад. Но българите и без тях биха сърбите на Сливница. Туй преля чашата и от Петербург прибягнаха до радикална мярка: устроиха детронирането на Батемберга. А то се последва от нова и по-съкрушителна конфузия: българите потушиха руския комплот и си повърнаха княза…

…И после – дълго стоя отворен един върховен въпрос на държавен престиж и на далечни схващания условията за българска политическа независимост. Признаването на новия княз трябваше да стане при зачитане моралната и историческа същност на контра-преврата. Примирението ни с Русия трябваше да е не снизхождение и милост от нея към българските патриоти и към избрания от тях „узурпатор” княз, а наопаки това примирене трябваше да носи снизхождение и милост от България към тези от изменилите й синове, които бяха осквернили държавния й престиж и бяха убили радостта на народа си. Точно изразено: княз Фердинанд трябваше да постигне признаването си, като победител на руската дипломация, за да освети с това правото на българския народ да има държава сама за себе си. – Но въпроси на държавен престиж и на далечни политически схващания са за тълпите непостижности. Прочие историческият момент изискваше да се отбие общественото внимание в България от трънливите въпроси на международното положение и да се ангажира то семпло във вътрешните борби. А един нециментиран народ не е тъкмо в пътя на нормалното си развитие, когато се разяде в изключително вътрешни борби. Тези борби особено когато умишлено се отклоняват от международното положение в незакрепнала държава, не може да не избият в идейни сектантства и ексцентричности…

Из книгата на Антон Страшимиров „Войни и освобождение”, 1916, Първа глава: „Ние, българите”

Антон Тодоров Страшимиров (1872- 1937) е роден във Варна. Участник в македонското освободително движение като четник на Яне Сандански. През 1902 г. е един от основателите и редактор на сп. „Демократически преглед”.  В същата година е народен представител от Демократическата партия, депутат и през 1911 г. и 1929 г. Участва в Балканската война като редник, а в Междусъюзническата и Първата световна война е военен кореспондент. Най-вече познат с романа „Хоро” и пиесите си „Свекърва” и „Вампир. Все още непреоткрит е белетристът Страшимиров (повестите  „Щастието на един век” и „Кръстопът”, недовършеният роман „Роби”). Недооценен е и талантът му на драматург („Прилепски светци”, „Отвъд”, „Свети Иван Рилски”, „На безкръстни гробове”). За съвременния читател остават абсолютно непознати народоведските студии на писателя, събрани в „Книга за българите” (1917), „Българи, гърци и сърби” (1918), „Палач и злодей” (1924) или разпръснати из периодиката.