Дали и доколко наличието на литературен талант, дори да е той гениален, те освобождава от морална отговорност към съчовеците ти? Или напротив – талантът предпоставя и откроява тази отговорност? „Колко ли Силистри има още в България?”
Несправедливостта невинаги е свързана с някакво действие.
Често тя се състои именно в бездействие.
Марк Аврелий, „Мисли”
Беше като че ли не преди години, а преди цели животи, преди епохи като че ли беше – толкова недостъпни за представите, толкова чужди и непонятни са днес онези груби и зли политически практики. Демокрацията току-що прохождаше на родна земя. Прохождаше с нетърпеливи и бързи, с поривисти стъпки, след което само за две-три години началната й инерция се стопи, поривът окуця, обществото ни поспря, стъписано, насред път, позамисли се и свърна неофициално, почти инкогнито обратно към комунистическото ни минало. Което междувременно вече ни владее, завладя ни и ни овладя отново и като манталитет, и като личен състав на парламентарно представените ни партии и партийки, и като дискретна общонародна носталгия по измамните блаженства на тоталитаризма. Но през началото на 90-те съвсем не бе така, тогава антикомунизмът бе пришпорил душите ни, а краката ни препускаха неудържимо към неясното демократично бъдеще. Доколкото биографията ми се оказа не по мое желание политизирана, а комунизмът и посткомунизмът в национално ни битие придобиха за мен екзистенциален смисъл. Очаквах битие антикомунистическо, а посткомунистическо, неокомунистическо битие получих най-неочаквано…
Макар че е общоизвестно, в текст като настоящия съм длъжен да го припомня: след многократни арести и изключвания от Софийския университет, където следвах във Философско-историческия (така се казваше тогава) факултет на СУ, всемогъщата Държавна сигурност ми надяна белезниците, изпрати ме по етапен ред в родната Силистра и ме запря там, казано с думите на Пастернак, „как зверь в загоне”[1], сиреч без право да напускам града. Американците вече на луната бяха стъпили без паспорт и виза, а аз града нямах право да напускам. Какво да се прави – всеки с правата си. И с безправието си всеки. Тогава аз реших на своя глава да се самоизключа и от нацията. Избягах по един авантюристичен, по един безумен начин и се загнездих право в бърлогата на класовия враг – започнах да пиша (рамо до рамо с Георги Марков) литературни есета за българската емисия на Радио Германия („Deutsche Welle”), преди в началото на 1975 г. да оглавя като програмен редактор културната програма на българската емисия на Радио „Свободна Европа”. Поведох, с други думи, Студената война срещу комунизма. Изглежда съм я водил успешно, защото още в началото на идеологическата битка, нейде през средата на 1976 г., в задочен наказателен процес бях осъден в името на народа (как иначе?) на 10 (словом: десет) години затвор. Които, за прискърбие на палачите си, аз така и не излежах. Сигурно много са се докачили, горките – издават присъди, а осъдените отказват да ги лежат! Тъй като не можеха да мъстят на мен, родните чекисти мъстяха на воля на останалите в родината мои близки. Изпоуволниха ги от работа, отнеха им пенсиите, арестуваха ги и ги разпитваха ден през ден, а понеже отхвърли ултиматума на ДС да стане прокурорски свидетел на процеса срещу мен, майка ми бе пребита (физически, съвсем физически пребита – не с морални аргументи) в местното управление на Народната милиция. Част от възмездието бе отказът на властите да пуснат близките ми да ме посетят в Мюнхен. И след като майка ми се разболя тежко от рак, а ние със (западно) германската ми съпруга Клаудиа Бочев (родена Мюлер), която беше лекарка, уредихме операция в мюнхенската университетска болница, българските стожери на правата вяра останаха непреклонни, въпреки застъпничеството на Международния червен кръст. След като изчаках търпеливо почти три петилетки, грабнах перото и започнах да пиша на свързани с НР България интелектуалци, политици и държавници от целия Свободен свят с молба да се застъпят пред правителството в София за правото на близките ми да ме посетят. Разпратих общо десетина хиляди писма по четирите посоки, получих хиляди окуражаващи отговори, много от моите адресати се обърнаха лично към Тодор Живков: кои – гневно, кои – умолително, кои – със смесица от недоумение и възмущение. Изготвих на цели страници списък с имената на моите благодетели – от Митеран до Вили Бранд, от Гор Видал до Хайнрих Бьол и Йожен Йонеско. В писмо до външното ни министерство отбелязах, че както е видно от приложения и далеч непълен списък, за правата на близките ми са се застъпили много повече известни световни имена, отколкото за Георги Димитров на Лайпцигския процес. След което българският консул в Мюнхен (Райчев ли се казваше?) ми заяви, че ако е останала капка българска кръв в жилите ми, трябва веднага да престана с писмата, защото компрометирам родината пред света и провалям цялата външна политика на НР България. Отговорих му, че родината компрометират не моите писма, а издевателствата на неговите ортаци в Партийния дом. После го запитах каква ли ще да е тази държавна политика, след като един нищо и никакъв Димитър Бочев може да я подкопае.
Тъй като съм разказвал за всичко това по кръчми и есета, сега няма да навлизам в подробности. Целта ми е по-скоро да проследя как фронтовете на Студената война, в чиято епицентър се оказа семейство Бочеви, рефлектираха върху полемиката между Греъм Грийн и Любомир Левчев. Първо, защото тази полемика е знакова и явление, което говори за противоречивостта на онези драматични времена от двете страни на Желязната завеса, и второ, защото успешното реанимиране и реактивиране на комунистическия тоталитаризъм от неокомунистическите сили днес е факт, факт е и произтичащото от този регресивен процес триумфално завръщане на Левчев в гражданското ни битие – както еднопартийният деспотизъм, така и демокрацията го обсипа щедро с държавни награди и отличия. На всички творци като Любомир Левчев, Антон Дончев и Хайтов, които са отрупани с лаври както от диктатурата, така и от демокрацията, аз гледам с презрение и погнуса. Бързам да уверя читателя, че и в предстоящите редове няма да си спестя нито презрението, нито погнусата, случаят, за който ще разкажа обаче, е по-многозначен, по-симптоматичен и показателен за епохата от всеки друг.
И така, издирвам аз нейде през средата на 80-те адреса на Греъм Грийн и се обръщам към него с прочувствено писмо. В тази си международна акция към случайни имена аз не съм апелирал – най-малко случайно бе името на Грийн. Първо, той беше световно име, автор с непоклатим литературен и граждански авторитет. Второ, като много западни интелектуалци, Грийн левееше – един от романите му („Нашият човек в Хавана”) говореше с нескрити симпатии за Куба на Кастро и с открита ирония за западните разузнавателни служби. Трето, много от творбите му бяха политизирани и насочени срещу еднолични десни режими в Третия свят. И четвърто, и най-важното, като следствие от споменатите три фактора, за разлика от други, не по-малко значими литературно имена, Греъм Грийн беше охотно превеждан и високо ценен в целия източноевропейски лагер и особено в НР България. Като негов редовен читател аз знаех всичко това. След като разказах цялата си семейна история на писателя, помолих го да се застъпи пред българските власти за потъпканите права на близките ми. Грийн се съгласи начаса, но тъй като не познаваше българската комунистическа действителност, ме помоли да му изпратя адреси в София, към които да се обърне. Изпратих му адресите на Любомир Левчев и Георги Джагаров – и двамата талантливи литератори, но и не по-малко талантливи лакеи на комунистическия режим. На своя глава Грийн включи в кореспонденцията си и българския посланик във Великобритания, запретна ръкави, седна да пише и колелото се завъртя. Първите му писма до тримата бяха внимателно обмислени, тонът им беше толкова предпазлив, а намеците – толкова деликатни, че се поядосах. Не му казах обаче нищо – така решил тактикът Грийн, така написал. Пък и, откровено казано, много се страхувах, защото зависех изцяло от неговото благоразположение – ако го упрекна с яростта, която кипеше в мен, той можеше да вдигне ръце от случая и аз да увисна като паяк. След като мина време, Грийн получи някакви мижави, сконфузени отговори от българския посланик в Лондон и от Джагаров, но отговор от Левчев не се задаваше. Тогава тонът на Грийн стана по-остър. След като и остротата му остана глас без ехо, думите на Грийн така се разгневиха, че сега пък се уплаших от безкомпромисността им, която може така да вбеси сталинчетата в София и Силистра, че те отново да си го изкарат на близките ми. Размяната на реплики продължи цели месеци без видим резултат – декларациите на родителите ми да ме посетят бяха все така последователно отхвърляни от милицията, а издевателствата над тях не секваха. Едва ли има смисъл да цитирам цялата кореспонденция, копия от която Грийн ми изпращаше най-съвестно. Ще спомена само последното му, останало също без отговор, писмо до Левчев. То гласеше дословно:
„Уважаеми г-н Левчев,
Преди доста време писах на Вас, на Вашия колега Павел Матев и, доколкото сте български гражданин, на Вашия представител в моята родина – българския посланик в Лондон. Ако сега се обръщам само към Вас, то е, защото досега само от Вас не съм получил отговор. Тъй като считам, че половин година е време, достатъчно и за най-дълбокомисленото писмо, реших, че тази половин година е време, достатъчно и за Вашето дълбокомислено мълчание. Ваше право е, разбира се, сам да решите на кои от отправените към Вас писма да отговаряте и на кои – не. Аз безусловно зачитам това Ви право и съм готов да се примиря с мисълта, че просто нямам късмета да принадлежа към привилегированата група щастливци, на които отговаряте. Но след като зачетох това Ви право, разчитам на същото великодушие и от Ваша страна, великодушие, което ще зачете моето човешко и моето авторско право да реагирам съответно на Вашето мълчание.
Сериозно ли вярвате, г-н Левчев, че дори като облагодетелствани избраници на музата ние сме в състояние убедително да защитаваме принципното си човеколюбие по литературни страници, след като в личните си отношения оставаме безразлични за конкретната човешка болка? Ако и Вие като мен сте на мнение, че в името на онази гигантска сила, която ни е изправила от четири на два крака, никой от нас няма право да държи отговорно едно лице за мнимите или дори действителни прегрешения на неговите роднини, не считате ли, че Вашите сънародници, които вече 13 години държат брата на г-н Димитър Бочев и неговото семейство като заложници зад географските граници на НР България, са престъпници? И достойно ли е според Вас ние двамата да наблюдаваме безучастно развоя на подобно престъпление? И не възниква ли у Вас поне едно плахо съмнение, че подобно мълчание може да се превърне в съучастие? От г-н Матев научих, че произведенията ми са обичани и четени в България. Това, разбира се, не може да не ме радва. Представете си обаче парадокса на създалата се ситуация: българските издателства ме издават, милиони български читатели ме четат, официалните български власти ме канят да участвам в провеждани в България мероприятия, официалният орган на СБП, в. „Литературен фронт”, публикува моите изявления, а председателят на същия съюз не благоволи да ме удостои дори с капка внимание, отказва да ми даде дори един закодиран сигнал, че е получил писмото ми.
Г-н Левчев, преди повече от половин година аз се обърнах към Вас с човешки думи по един човешки въпрос, който би трябвало да ни вълнува еднакво. Може би, сравнен с великите обществени цели, които Вие служебно и стихотворно преследвате, този въпрос да изглежда незначителен и жалък, но възможно е също нашите потомци (пък и нашите съвременници) да съдят за нас не по триумфалните заглавия и многохилядните тиражи на нашите произведения, а по отговора, който даваме или който премълчаваме на подобни незначителни и дребни като нашето земно битие въпроси…
Греъм Грийн”
Както вече споменах, това беше последното, останало също без отговор, послание на английския писател до Левчев, но с него случаят не приключи – поне за Грийн. Под заглавие „Българско коравосърдечие” той публикува в престижния британски ежедневник „Индепендънт” открито писмо за горчивата съдба на моето разкъсано от Желязната завеса семейство. Отбелязвайки, че всичко разказано става в малкия град Силистра, в заключение Грийн пита: „Колко ли Силистри има още в България?”. Откритото писмо бе кратичко, но под него стоеше име с внушителен авторитет. Колегите от всички българоезични емисии начаса излъчиха писмото на Грийн и така журналистическата намеса реши случая в полза на нашето семейство, международният хуманизъм победи българското коравосърдечие. Историята не свършва обаче и с това – тя си има послепис на родна земя, който е не по-малко вълнуващ. Веднага след промените аз се завърнах в България. Не, не да излежавам произнесената в името на народа присъда – на бял кон се завърнах. Дочул за кореспонденцията ми с Греъм Грийн, Тончо Жечев, който вече сътрудничеше с културно-политически есета в радиопрограмата ми, ми поиска разрешението да публикува в сп. „Септември”, чийто главен редактор бе, писмата на английския писател до Любомир Левчев. Предоставих му ги с готовност. Публикацията на списанието взриви гнева на Левчев. Разгневи се на Тончо и особено на мен, а трябваше на себе си да се разгневи, на собственото си малодушие, на собствения си дългогодишен слугинаж на една престъпна организация, наречена БКП. Пламналия си гняв поетът изля на страниците на в. „Литературен фронт”, чийто главен редактор тогава бе, доколкото си спомням, Наско Свиленов. Отговорих му (също на страниците на „Литературен фронт”) незабавно под заглавие „Удар под пояса”. Ще се опитам да съпоставя двете публикации.
Първият упрек на поета беше, че изобщо сме обнародвали писмата. Левчев цитираше даже Висоцки, който в една песен пее, че не обича някой да му чете писмата, надничайки крадешком зад рамото му. Отговорих, че когато по силата на обстоятелствата една кореспонденция придобие обществена значимост, демократичността предполага тя да стане обществено достояние. А случаят е точно такъв – споделените с Левчев размисли на Грийн коментират не интимни копнежи, а моралните ориентири на епохата и мястото на интелектуалеца в нея. Левчев пише също как научил, че за миналата Коледа някой подарил на Грийн една дузина бутилки първокласно българско вино. Левчев не знаел името на дарителя, но намекът, че това съм аз бе недвусмислен. Този намек има и друг един, още по-грозен смисъл: той загатва подкупността на Грийн, който, видите ли, за кашон вино е готов да продава морал и съвест. Без да уточнявам дали аз стоя зад коледния жест, отговорих, че, тъй като зная, че е ценител на благородни напитки, с чиста съвест бих подарил на Грийн от най-благородните. За разликата от размяната на граждански идеи, размяната на лични подаръци си е лична работа – тъкмо затова отказах да я обсъждам публично. Пък и ми беше драго да държа Левчев в неведение – всеки пострадал има право на злорадство и аз се възползвах от моето. Вбеси ме наглостта на Левчев, който в цялата си многословна статия не продума ни дума за това дали след интервенцията на Грийн изобщо е поставил въпроса за съдбата на семейството ми пред личните си приятели Людмила и Тодор Живкови, да речем. И наглостта, с която месеци наред Левчев не намери време да реагира и с две думи на многократните апели на автор от формата на Грийн, ме вбеси. Толкова гняв се бе натрупал в изтерзаната ми душа, че завърших статията си с думите, че драмата на Левчев е драма на крепостник, загубил господаря си, при това не поради собствен бунт, а поради нещастно стечение на външни, независещи от него обстоятелства. Приключих публикацията си с уверението, че ден и нощ съм мислил за него. Като за огън.
Левчев не ми отговори – още по-малко на Грийн. Нещо повече: изчезна безследно, скри се от света, вдън земя се потули. Тогава все още водех културната програма на РСЕ от Мюнхен, но литературни колеги в София ми разказаха, че след публикацията ми Левчев не се е мярвал цели месеци по литературните форуми и кафенета.
След всичко, сторено за мен и семейството ми, се почувствах морално длъжен да уведомя Грийн за разприте ми с Левчев на българска земя – неговата личност беше в центъра на полемиката ни. Но след като поразмислих, не го сторих. Знаех, че отскоро е сериозно болен – диспутът ни се разигра само броени месеци преди смъртта му, не беше време да товаря Грийн с ожесточеността на един спор, в който той не бе вече физически в състояние да вземе позиция.
Така за един-единствен, за пръв и последен път името на страната ни влезе в речника на великия английски писател. Това можеше и да не стане, а можеше и да стане по един по-достоен, по-подобаващ и за България, и за Грийн, и за Левчев, и за мен начин – не е моя вината, че стана по този. При малко по-далновидно, при малко по-доблестно отношение на държавника Левчев публикацията на Греъм Грийн можеше да носи заглавието „Българско великодушие”, вместо „Българско коравосърдечие”. А за един многократно декларирал родолюбие държавник от ранга на Левчев това не би трябвало да бъде без значение.
Сюжетът на всичко, споделено досега, подсказва друг съществен сюжет – съотношението между литературния талант, между литературната мисия на писателя Левчев и политическата кауза на държавника Левчев. Това съотношение е не по-малко вълнуващо. В него става дума не за Левчев – Левчев, левчевци и Греъм Грийн са частен случай, частен случай е и Георги Димитров на Лайпцигския процес, и семейство Бочеви е частен случай. Става дума по-скоро за принципната и за конкретната, за персоналната съвместимост и несъвместимост между поета и гражданина, между твореца и човека. Дали и доколко наличието на литературен талант, дори да е той гениален, те освобождава от морална отговорност към съчовеците ти? Или напротив – талантът предпоставя и откроява тази отговорност? Това са въпроси извечни и фундаментални, а на фона на актуалните обществено-политически дадености те придобиват актуална значимост. От тях няма надеждно скривалище, от тях не може нийде никога никой да избяга. Проследяването на техните нелеки отговори ми предстои…
[1] Цитат от стихотворението на Борис Пастернак „Нобелевская премия“, 1959 г. Б. ред.
