„Бяла изложба“ изобщо не се занимава с цвета, макар че бялото наистина преобладава. Включени са работи, които не се показват за първи път, участвали са в различни изложби и в различен контекст, но сега художничката нарочно ги събира заедно с определена цел. Бялата неонова светлина, която се излъчва от две места, е повече студена отколкото бяла. Тази изкуствена светлина се засича с идеята за фалшивата хубост, а от друга страна, с фалшивото щастие. Към това – омаж на един моден фотограф и психологически анализи на магията за любов от миналия век – всичко това прави базисните връзките между четири произведения.

Искра Благоева практикува особен вид символизъм, който понякога идва от дълбокото минало, но е употребен за разискване на съвременни теми и поставен в съвременен контекст. Нищо общо с романтичното изобразяване на голи красавици върху рогати животни, така популярно в някои бивши социалистически страни. А историите на красавиците в цялото творчество на Искра Благоева са истории за психотерапия, пластични операции, аборти, за власт и подчинение.

„Бяла изложба“ щеше да бъде съвсем невинно заглавие, дори традиционно, ако не беше за изложба на Искра Благоева. Защото тя не по-малко работи с черния цвят, и още повече работи с мрака, безпокойството и песимизма. Но откровено „черните“ й работи сега не са представени. Тук сега се демонстрира черногледство, но покрито с велатурен слой невинност, щастие, хубост и любов.
Как, например, решаваме, че работата „Какво е любовта без магия“ (2013) е „бяла работа“? Може би защото става дума за любов или защото се очаква, че психотерапевтите лекуват душата? Това е бяла магия, но знаем, че е достоверна, колкото биха били и силиконовите гърди. А терапевтичните анализи са ефективни за разбирането на магии, колкото критиката за разбирането на изкуството. Като стане дума за магии, човек прави асоциации с шарлатанство.

Скептичната нагласа на Искра Благоева е по-близо до реалността и лозунгът „Никога не се доверявай на щастливи художници“ изразява съмнение в позитивизма – не само в изкуството. Така модерният днес повсеместен оптимизъм създава усещане за времето на рококо – колкото по-захаросано е настроението, толкова повече страховете се засилват. И художниците, ако са наистина художници, нямат място на тази вълна.

Красивата геометрична абстрактна скулптура със заглавие „Красотата не успя да спаси света“ (2011) носи в сърцето си силиконова подплънка за гърда. Това може би не се вижда на пръв поглед, разбира се, тези импланти трябва да наподобяват природата. И това не е едностранчива пропаганда против хирургическото скулптиране на живи тела. Работата е двулична, тя подвежда да я припознаеш като абстракция – зависи от това дали зрителят в момента мисли за конкретното, или търси препратки към историята на изкуството. Всъщност, както вече става дума, изложбата отдава почит на Стивън Майзъл, моден фотограф.

Естетиката не е любима тема на съвременното изкуство – според историческия концептуализъм естетичното е лошо, също според тенденцията Bad Painting, както впрочем и според редица млади български художници. Аргументите за това са различни, ако въобще ги има, и обикновено идват от контекста. В „Бяла изложба“ на първо място става дума не за красота, а за хубост. Това присъства като тема, а освен това тя е и „хубаво“, и „добре“ направена. Аргументите са отново срещу контекста, но не само местния. В Homage to Steven Meisel художничката демонстративно иронизира преклонението пред високото изкуство и нарочното въздържание от недостойната лайфстайл естетика. Плъхът, винаги символизиращ грозотата, е образът, който брандира картината на Искра Благоева и поставя фотографията на Стивън Майзъл в услуга на високото изкуство.