Оня ден, по празниците, като се прибирахме с жена ми с колата от село, зърнах, че една от рушащите се сгради на стопанството е оживяла. Покривът беше стегнат, край сградата беше насипан чакъл и беше опъната мрежа. А вътре, в затвореното пространство, се кипреха едни хубави кози, от невиждана по тези места порода, дългокосмести, със завити красиви рога. Пръчът се разхождаше встрани, в собствена малка зала под небето, като княз с дългата си до земята като мантия козина.
Спрях колата и слязохме да погледаме хубавите животинки. Една черно-бяла каракачанка се беше опънала на прага, слава Богу, от вътрешната страна на заключената със синджир и катинар порта. Като ни видя, само изхърхори нещо и млъкна, като обаче продължаваше да ни следи с поглед. Изведнъж видях, че са се родили вече и яренцата. Бяха като от картинка, кафеви, като шоколадени, черно-бели, като шахматни дъсчици, имаше едно бяло, с черно петно на челото и с черни чизми. А имаше едно чисто сиво, графитено. Яренцата се бутаха в майките си да сучат, но след малко забравяха, че са гладни и хукваха да си играят. Чуваха се птици, по голите вейки на дърветата се виждаше как отвътре вече бият зелените сокове.
Като потеглихме отново с колата, покрай козите и яренцата, се сетих за нещо, прочетено в една книга.
Кланове на два източни народа воюват за пасища в пустинята. Братът на единия главатар е загинал по време на боен поход. И той, разбира се, трябва да отмъсти. Затова пленява шест момчета и шест момичета от землището на враговете си. Заменя момичетата срещу бялото камилче-годиначе, родило се в съседния аул. Камилчето му трябва за помена на брат му. Денят на помена идва. Двама конници докарват камилчето до гроба на загиналия, лъскавата му като коприна гривичка се развява над красиво извитата му шия. Шестимата юноши също са доведени тук. Няколко джигита ги карат да коленичат и заравят лицата им в земята. Младежите си мислят, че това е последният им час. Но острите кинжали само обръсват до кожа косата им. Палачите се оказват само бръснари.
Други от джигитите, истински батър дудурга, през това време налягат камилчето и го заколват за миг. Сетне бързо и сръчно го одират, това за тях е по-лесно, отколкото да изпият чаша чай. Хвърлят месото му да ври в казаните. А старците се захващат да кроят кожата му на фаши. Когато са готови, махват с ръка да им доведат юношите. И завиват на голите им глави тези бели, мокри още от кръвта парчета кожа и ги стягат с ремъци. След час юношите започват да вият от болка. Бялата камилска кожа се е спекла на главите им от страшния пек и се е превърнала в менгеме.
Писъците на юношите продължават цяла седмица. Накрая болката утихва. Но косата им не може да пробие твърдата камилска кожа и започва да расте навътре. И прораслите навътре косми ги превръщат в идиоти, които вече не могат да говорят и са забравили кои са и къде са родени, но виж, за работа стават, могат да събират например тезек.
Тази сцена, която си припомних, бе описана в книгата на писател от бившите средноазиатски републики на СССР. Коя е книгата ли? Търсете сами. Така е по-сладко.
Мисля, че тази сцена много подхожда да онагледи днешната медийна среда в България. Зад бялата камилска кожа, стегната върху главите на хората, зад нейната чистота и красота, се крият приказки за най-чисти и високи намерения. Но същинското положение е по-друго.
Отделните парчета истина са лъжа.
Истината е жива и топла, това знам аз.
Истината е жива и топла. Това искам да кажа.
Останалото е тезек. И събирачи на тезек.