Въпросът е на Исак Гозес: „Само черното ли обичате?“, отговорът е на Иван Газдов: „Не само го обичам. Обожавам го. Изпадам в екстаз от него. Или, както казва художникът Христо Елезов: „Графикатурата си е чиста африкатура. Иван рисува негри“. Но не само негри, Иван Газдов рисува и (в/с) бяло. Бели мечки. Бели ескимоси. Ледено бели. „Графикатурата си е чиста африкатура“ – да, но заедно с това: „Графикатурата си е чиста арктикатура“.

Защото черното без бялото не може. За да го има черното, трябва да го има и бялото…

В своето представяне на акад. Иван Газдов (Национален дарителски фонд „13 века България“, „Българско изкуство. Имена. Иван Газдов. Графикатура®“, 2020) проф. Георги Каприев цитира: „Според Газдовия Епидермален канон за възприемане на графикатурата тя е черно върху бяло, водещи до образ кривундел, в необходима заедност с фантазия и хумор“; тоест бялото е основа, фундамент, темел, който отпуска, дарява, позволява на черното свободата да се вихри, да се кривунди, да гримасничи. Затова малко не съм съгласен с Иван Газдов, когато казва: „В графикатурата черното и бялото са в такава взаимност, че бялото често е само фонът, който участва в изображението чрез фантазията на зрителя“. Не, не е само фон бялото, път и тур е също, графикатура/арктикатура; ето защо напълно съзнателно върху бялото ще стъпя аз, него ще застъпя, по бял маршрут ще потегля. Бял маршрут с черни знаци указан. За разлика от мнозина други, избирам тур, криволичещ подир бялото, не подир черното слънце на графикатурата…

Изборът обаче е подвеждащ; черният път и белият път не са различни пътища. Или, както казва Хераклит: „Пътят нагоре и пътят надолу са едно“. И малко по-иначе, но пак същото в „Дао дъ дзин“: „Битието и небитието взаимно се пораждат; трудното и лесното взаимно се създават, дългото и късото взаимно се сравняват; високото и ниското взаимно се склоняват; гласните и съгласните взаимно хармонират; предишното и следващото взаимно се редуват“. Допълнение към „Дао дъ дзин” от мен; допълнение, подсказано от графикатурата: пълното и празното взаимно се показват, черното и бялото взаимно се рисуват. Като ръцете на Ешер, знаете ги…

Първото заглавие на този текст беше друго, именуваше се „Газдов и пустота”. Газдов си е Газдов, Газдов не можеш го смени, той си е подръка, но защо пък пустота? – вежди ще повдигнете. Първо, заради алюзията: „Газдов и пустота” като „Чапаев и пустота”, тази толкова добра книга на Виктор Пелевин, текстилецът на думи и идеи. Второ, заради метафората: бялото като quid pro quo на празнотата, на пустотата, на шунятата от източната философия. Но не нихилистичната празнота, а оптимистичната; както казва Дайсецо Судзуки: „Буда разкрива себе си тогава, когато спрат да го утвърждават; с други думи, за да намериш Буда, трябва да се откажеш от Буда. Само по този начин може да се постигне истината на Дзен“. Или, както казва Иван Газдов: „Моите работи не са в добре лансираната територия на покруса, всеобщо отрицание, отчаяние, гнусота и комерсиалност. Изкуството е единствената човешка дейност, която може да окриля. Войнстващото отчаяние е формулата за липса на талант“. Да, нищо случайно няма във факта, че Иван Газдов е толкова харесван на изток, в Япония, родината на Дзен. И, трето, заради техниката: графикатурата се създава и с пустота, сиреч и с бяло; черно върху бяло, черно и бяло, черно заедно с бяло: „цветът е най-голямата „измама” в областта на изкуството“. Твърдение, което е абсолютна изненада за всеки български зрител, свикнал с изобилието на боите…

Изразено с думите на Георги Каприев, последните първо, второ, трето звучат така: „Както в магията, и в графикатурата основното средство е „възелът”: колкото повече се опитваш да раздалечаваш краищата му, толкова повече се стяга и става неотделимост. Докато упорито се опитва да разчлени всички неща, съществени за живота, Газдов ги свързва ведно”. Как става това свързване? Различно. В цикъла „Майковци и татки” например, графикатурата „Мама и аз” (2015), бялото е вътре в черното, празнотата е вътре в пълнотата; шунятата се е сдобила с образа на малко момче. И се получава една целеустремена сочна женска фигура, с красноречиво телосложение, тръгнала с решителна крачка нанякъде, а малкият слабичък отрочък потичва до нея, задъхан както от бързане, така и от страх да не го зарежат. Пък мухата зад тях е не за друго, а за да обозначи, че празното е пълно, сиреч бялото може да е пусто, но тази пустота е съдържателна. Солидна…

Ама то тя, мухата, на ямболии май им е севда; „Естествен роман“ на Георги Господинов…

Инак е в цикъла „Черни докосвания”, графикатурата „Закачка” (1988). Автопортрет е (нарисуван на 16 август като всеки друг, обаче: „Нека това да си остане загадка“), но изработен така, че върху бялото да изпъква черното, ала заедно с това бялото и консолидира черното, съсредоточава го и го организира. Без него, бялото, автопортретът не би могъл да се получи, с него се получава цялостен и изпълнен. В „Кавъркласик графикатури”, „Мона Лиза” (2001), тази игра с бялото, това, ако щете, настояване върху бялото е още по-отчетливо: от Мона Лиза са останали едни очи, нос и усмивката – изчезва тя, като Чешърски котарак изчезва. И в същото време уж изчезва, а е цялата тук – видима и разпознаваема. Графикатурата е употребила празното, за да създаде пълно, за да изгради образ и този образ да е осезаем, тактилно даже осезаем. А колкото е осезаем, толкова е и ироничен – сплавта на бяло и черно ражда иронията, ражда „закачката“…

Всъщност новаторството на графикатурата, запазената марка на акад. Иван Газдов, е тъкмо тази виртуозна игра с празното, ироничната игра с празното; виртуозната игра с пустотата, ироничната игра с пустотата. Игра-пътешествие: графикатурата не идва от карикатурата, а идва и се отправя на тур, на пътешествие; контурът на графикатурата е пътешествие в страната на ироничната фантазия, а зрителят е призован да го сподели този тур всред черно-белите „кривундели“ на въображението. В българското изкуство личности като Иван Газдов, изкусници на бялото като пълноценно средство за/на изображение, са изключително малко, на пръсти се броят. Хайде да си спомним тук шишковските моми на Владимир Димитров-Майстора: цялото платно е напълнено, запълнено, покрито; не се открива нийде празно място, пусто място, бяло място. Horror vacui. Няма сякаш друг в българското изкуство художник, който да е също така умел като художниците на Изтока – китайци, корейци, японци, във вписването на празнотата в конструкцията на рисунката; в измъкването на естетическа печалба от уж пустото място, пък то говорещо, казващо и показващо. Георги Каприев слови за знаци: „Остава да се напомни, че възелът в мрежата „култура” е знакът: базисната характеристика на културата е комуникацията със знаци. При Газдов всеки образ е знак на самия себе си. Графикатурата е по своята основа уникална и автентична символна образна система (Иванка Мурджева)”; аз ще говоря за неща, разбрани през истината на Дао, през пустотата на Дао: „Дао е пусто, но използването му е неизчерпаемо. О, бездънно, сякаш е праотец на всички неща”. Графикатурите на Иван Газдов са неща, родени от неизчерпаемата бездънност и от бездънната неизчерпаемост на неговата фантазия: „Единствената революция в историята на изобразителното изкуство е преминаването от рисуване по натура в рисуване по фантазия”. Родени в ритъм и хармония: тъпанът в оркестъра е ритмичното и хармонично Дао на съществуването. Графикатурата го изчиства това съществуване от всякакви наноси, от всякакви налепи и финтифлюшки, за да го изяви в неговата най-чиста, най-съвършена и най-възприемаема форма. То и затова се прави тя така – с моливи, но и с гума: „Аз рисувам с петдесет наострени моливи, като карфици и изхарчвам огромно количество гума“. А се изхарчват тези „огромни количества гума“, за да се получи накрая формата като образец, но и като източник. Непресъхващ източник, вечен източник, непрестанно светещ и избликващ източник…

Както слънцето е източник, на живота източник. Бялото слънце на графикатурата…

Георги Каприев: „Газдов не може да влезе два пъти в реката Газдов. Технически му е невъзможно. Защото пътят, ако ще е път, е винаги новост, винаги изненада. Пътят не е истински път, ако не е adventura – рисковано и изненадващо приключение, което поради това преобразява. Преобразява и обновява с необходимост, следва да се добави”.

Път. Приключение. Белота.

Дао. Слънце. Пустота.

Графикатура.