Този роман започва с една автомобилна катастрофа, с мъртвото тяло на водачката на автомобила, с други думи – с един край. Пътят напред в действието ни е отказан още в самото начало, по дефиниция, защото никакъв такъв път не предстои в състоянието на катастрофичност. Независимо дали я приемаме буквално, или метафорично, всичко, което можем да направим след една катастрофа и едно мъртво тяло, е да се връщаме повече или по-малко назад в спомена или към мига на брейкинга, на фаталното счупване, след което нещата вече са необратими. Камъкът на тази необратимост е хвърлен и от него като концентрични кръгове се понасят спомените, тълкуванията, съмненията, въобразените или реални вини на познати, приятели, роднини и любовници на покойната героиня.
Авторката Цвета Делчева ни въвлича в този криминален сюжет, за да ни поднесе нещо доста повече от стандартна кримка. Определянето на романа като криминален в случая е по-скоро търговски похват. Написан в пестелив, обран стил, облъхнат на моменти от една почти патрикмодиановска мека здрачевина, „Цяло тяло“ е по-скоро психологически роман, правещ обаче много внимателни, много деликатни и същевременно дълбоки социални разрези, разлюшкани в амплитудата от проникновеното вникване в киноиндустрията до демографската криза и употребата на дрога. Това са своеобразни мигновени светкавици, осветяващи сякаш доста обърканата, доста сюрреалистична и гротескна парадигма на съвременното ни съществуване. В повишеното внимание към света на киното поне за мен се промъква сякаш известно допълващо реприликиране на Шекспировата теза, че светът е театрална сцена, на която всички сме актьори. Светът, съзнателно или интуитивно, сякаш ни подсказва авторката, междувременно е станал кинематографичен, забързан, разкадрован, лишен от реално присъстващи актьори и от единство на място, време и действие. Сега това е свят на манипулативността на втория дубъл, на бързо сменящите се образи, свят, който вече не е толкова сцена, колкото екран, на който ние прожектираме и гледаме едновременно собствените си въжделения.
Във всеки случай тъкмо тези социални разрези, изключително прецизно дозирани, са най-показателни за писателското майсторство на Делчева, защото най-лесно биха могли да я подхлъзнат, да я изкушат в прекалена словоохотливост. Но не. Тя удържа наистина висока авторска мяра и вкус, като хвърля просто по един лъч – достатъчно ясен и достатъчно многозначителен – върху дадена проблематика.
Психологическата обрисовка на цялата галерия от герои – спътници, интерпретатори, съприкосновенци на мъртвата героиня, също е на ниво. „Реконструкцията на тялото“, неговото действително оцелостяване като че ли се оказват възможно само и единствено чрез множествеността на различните погледи, но и през личната едностранчивост на всеки от интерпретаторите.
До голяма степен може да се каже, че това е роман за фона, за непосилността на фоновата интерпретация, която „чете“ една по същество стремяща се към духовното героиня през призмата на собствената си духовна недостатъчност и в резултат не стига по-далеч от възстановка на собственото си възприятие за телесност, което обаче ще припише на нея. Ще вижда в героинята преди всичко тялото, защото всъщност е неспособна да види нещо повече. В този смисъл, това е и роман за неразбирането, за абсолютното разминаване и заблуда в познанието ни за човек, когото уж сме познавали, за озоваването ни на съвсем различно „място“ от онова, на което той действително е пребивавал, за един фикционален, ала автоубедителен и приемлив телесен конструкт, който фонът привижда като задоволителна и изчерпателна истина за „другостта“.
Чрез абсолютно отсъстващата в текста, освен в спомените на обкръжението си, героиня, от една страна, и в изобилието от гледни точки към нея, от друга, книгата сякаш върви по две линии. На фасадно равнище тече линията на вече споменатата реконструкция – какво стана, защо стана така, какво се случи? Но в един латентен план върви сякаш една линия на обратното течение, на рикошета. Защото в известен смисъл това е и роман за гузността – с която и в която живеем всички ние по какви ли не причини. За бумеранговите ефекти, които тя невъзвратимото предизвиква у нас, внезапно подсилвайки оптиката за собствените ни вини, грешки и недостатъци, за собствената ни нецялостност и несъвършенство. И не че утре ще се събудим различни – не. Но е минутка истина пред лицето на катастрофата. Истина в нас и за нас. Може би минутка катарзис дори. Може би минутка „цяло тяло“. Във всеки случай, като че ли именно гузността е водещият мотив в интереса на всички интерпретатори това дело да бъде приключено веднъж завинаги, това тяло да придобие завършеност в спомена и тълкуванието, за да бъде погребано в ритуалността и оксиморона на едно разбиращо неразбиране.
Не зная дали изобщо е уместно книги като тази на Цвета Делчева да се определят с някакъв словесен фойерверк като „литературно събитие“, например. Но със сигурност мога да кажа, че „Цяло тяло“ е сериозен, професионално написан роман с висок литературен прицел и висока литературна стойност. За читателите, търсещи тъкмо тези височини, той би бил отличен избор.
