Американецът Райън Джонсън има потенциал за обновяване на сюжетни структури и жанрови модели. Като изключим неуместното му бърникане из митологията на Star Wars с „Последните джедаи“ – сценарно-режисьорските му упражнения – както „Тарикатите Блум“ (2008), така и „Looper: Убиец във времето“, се отличават с иновативни идеи и умело манипулиране на разказа, които предизвикват съжаление, че за петнайсет години е режисирал едва пет пълнометражни филма. Последният от тях „Вади ножовете“ е полудраматична, полусмешна кримка а ла Агата Кристи, справяща се отлично с предизвикателството за оригиналност в жанра, със звездния актьорски състав и забавлението на публиката.
След трагикомична история за мошеници, която се превръща в играчка-плачка и екшън сюжет за наемни убийци, пътуващи във времето, интересът на Джонсън към криминалната интрига акостира в по-класически води, при разследване на престъпление в british стил. Но отвъд задължителните обрати за следствие от подобен тип, „Вади ножовете“ предлага също добра доза ирония, интересни психологически портрети, ненатрапчив социален анализ и неочакван политически подтекст.
Особнякът Харлън Тромби, прочут автор на криминални романи, е открит с прерязано гърло в кабинета на внушителното си имение в нощта след партито по случай 85-ия му рожден ден и официалната версия е… самоубийство. Но анонимно наетият частен детектив Беноа Бланк не мисли така и събира за повторен разпит в къщата децата и внуците на Тромби. Сред семейни дрязги, компромати, лъжливи свидетелства и подвеждащи следи, действието напредва, първоначално по предизвестена схема, но скоро поема в неизвестна посока. А дали не сме се озовали в роман на Харлън Тромби?
Ключовото определение за „Вади ножовете“ е непринуденост. От подхода на Райън Джонсън при разказване на историята, до метода на Беноа Бланк за изясняване на престъплението, всеки ход почива на естественост, насмешка и експлозивна откровеност (чак до физиологичната непоносимост към лъжата на Марта – медицинската сестра емигрантка, която се грижи за Харлън и е основен заподозрян). Сценарият е непринудено оригинален и само имитира екранизация по стар роман, макар че не отрича вдъхновението си от големите класици на криминалната литература. А интригата се оказва непринудено заплетена, макар и не по стандарта, който предполага самият избор на жанр.
Филмовият разказ стартира с разпитите на заподозрените, което ни вкарва директно в епицентъра на взаимоотношенията в семейството, с подчертано отсъствие на контекст и видим стремеж на фабулата да се впише в рамките на изпитаното „кой е убиецът?“. Ретроспекциите са умело преплетени с настоящия момент, за да подчертаят разминаването между „показания“ и истина, а с натрупването на фактите режисьорът неусетно ни измъква от предполагаемата схема на разследване и с дискретен хумор динамизира жанра отвътре.
Горе-долу по това време зрителят е заподозрял, че въпреки очебийните симптоми, няма да се наслаждава на класическа кримка, и започва да се взира по-внимателно в персонажите. Семейство Тромби – син, дъщеря, две снахи, зет, трима внуци и прабаба, предлага широк спектър от характери и темпераменти, индивидуализирани със старание и намерение да представят възможно най-голямо разнообразие от човешки мотиви и емоции. Райън Джонсън е вложил фино психологическо умение в изграждането на образите, а неизменно присъстващата ирония варира от кротък хумор до разяждаща сатира.
Подборът на актьорите напомня за кралски кастинг и именитите изпълнители често са впримчени в контра-амплоа, като например ролята, поверена на Даниъл Крейг – проницателния детектив Бланк, едновременно прям, прагматичен и леко отнесен, много далеч от силовите изпълнения, с които се налага в киното още преди агент 007. Сред дамите се открояват „властната“ Джейми Лий Къртис и „хлъзгавата“ Тони Колет, чиито превъплъщения доставят истинско удоволствие и рискуват да отвлекат вниманието от интригата, което впрочем не е в разрез с намеренията на режисьора. Защото „Вади ножовете“ все по-ясно се оформя като коктейл от идеи и послания, в който съвсем на място се вписват както подигравката с класата на богатите наследници, така и острият коментар към антиимигрантската политика, водена от Доналд Тръмп от самото начало на пребиваването му в Белия дом.
Всеки от персонажите в историята може да бъде припознат като архетип на социален статус и човешко поведение, без това да нарушава общия ход на разследването, за което сме се събрали. И това превръща „Вади ножовете“ във филм на няколко нива, който дава възможност за разножанрово забавление за зрителите. При все това отделните пластове са обединени в компактна история, която звучи непринудено заедно, провокативно различно и същевременно е достатъчно оригинална, за да се запитаме дали не е възможно да постави началото на ново разклонение в кримисюжетите в киното, поне що се отнася до общите усилия на разказвача Райън Джонсън и частния детектив Беноа Бланк – двойка чешити, които очевидно заслужават по-широко поле за изява.
