0
3070

Валентин Ангелов на 60

На 27 февруари художникът Валентин Ангелов навърши 60 години. През годините съм писал многократно за него – интервюта, отзиви за изложбите му. Ето например какво съм написал през 2013 г. за изложбата му „Истории с ангели”:

Има ли ангели? Като деца стискахме силно очи и под клепачите ни се появяваха малки прозрачни същества с крилца. После пораснахме и забравихме за този сигурен начин да викаш ангелите.

Великденската изложба на Валентин Ангелов се опитва отново да повика ангелите в нашия неангелски свят по онзи сигурен детски начин.

Очите ни вече са очи на възрастни хора – зачервени, болящи, уморени очи. Не сме виждали ангели от сто години. Не знаем има ли ги, няма ли ги?

А художникът Валентин Ангелов просто ги вика в своите картини. Той прави това с чувство за хумор, защото знае, че чувството за хумор е дар Божи.

Полският поет и свещеник Ян Твардовски в едно свое стихотворение пише за ангела-пазител – кой от нас ще го прегърне през рамо и ще му каже – чуй, промениха се времената, сега от света аз ще те пазя.

Тъкмо това е главното послание в изложбата „Истории с ангели” – чуй, промениха се времената, сега от света аз ще те пазя.

И през този април Валентин Ангелов, верен на неистовия си творчески нрав, ще подреди нова, юбилейна изложба. В която, доколкото успях да зърна някои от нещата в ателието му преди дни, ще бъдат затворени като в кехлибар основните му търсения и прозрения на зрял художник.

Но сега, докато чакаме това да се случи, навръх 60-годишнината му, нека да ви запозная с един наш разговор, който съм направил с него преди цели 30 години. Може би ще ви е интересно да видите как е разсъждавал той тогава, може би и на самия него ще му е интересно да си припомни своите думи. Но преди това, едно въведение:

С Вальо служихме заедно в поделението в с. Мусачево. В една безлунна нощ двамата прескочихме оградата на поделението и стигнахме на автостоп до София. Към 2.00 след полунощ си тръгнахме от купона и поехме тичешком по Ботевградското шосе обратно към казармата. Имахме 4 часа, за да изминем 35 километра. На 4-ия километър в устата ми замириса на кръв. „Тичай – викаше Вальо. – Мисли си за нещо хубаво и тичай!” В казармата бяхме точно в 6.00. Никога друг път не съм пробягвал такова разстояние.

И така, вече е време да пуснем старото охлузено журналистическо касетофонче и да чуем 30-годишният Валентин Ангелов:

Успехите

Досега имам 4–5 изложби в България и по една в Германия и Испания. Имам награди от конкурси в Испания и Канада. Мои картинки има в Националната галерия, в Градската галерия, както и в частни колекции в Ярония, Швейцария, Испания, Англия и Германия. Освен това имам отпечатани по вестниците над 100 политически рисунки и още над 200–300 по-малки неща.

Политическата рисунка

Политическата рисунка е моята позиция. За мен не е нужно да ходя на митинг. За мен не е нужно да съм член на СДС или на БСП. С една политическа рисунка във вестника аз бих изразил много по-ясно позицията си. Мисля, че това е едно фантастично преимущество на твореца. Преди Десети ноември не съм се опитвал да правя такива рисунки. Тогава това беше невъзможно, а си беше и страшничко. Единственият разрешен типаж беше Пиночет. След Десети се отвори голям вакуум в тази вестникарска рамка и аз се опитах да привнеса и да побългаря това, което се прави по цял свят. Шаржовете и карикатурите на политици неизменно присъстват по страниците на големите списания и вестници на Запад. Те служат като подсещане, като жегване. От това, че на някой му е по-дълъг носът или по-къси краката, на Запад никой не прави трагедии. Аз възприемам моите политически рисунки като една визуална история на времето. Но още в началото разбрах, че българските политици са съвсем зелени при възприемането на политическата карикатура и на себе си. Така че заедно с опита ми да направя летопис на времето се опитах да проведа и една възпитателна кампания. Всичките персонажи рисувах съвсем академично, без деформации, като се стараех чисто визуално политиците да нямат повод за обида. Исках закачката и убождането да бъдат в самата идея на рисунката.

Политиците

Хората, които един народ избира да го ръководят, трябва да са много добри професионалисти. Те трябва освен това да са цветът на нацията. Те трябва да са, ако щеш, и най-богатите хора, и най-умните. Сега обаче времето позволява да се издигат хора от абсолютното нищо до най-високите политически върхове, което неминуемо води тези хора до главозамайване.

Емиграцията

Честно казано, в чужбина е много трудно. Ти там започваш не от нула, а от минус. Аз не знам какво има на 10 метра дълбочина в пръстта на Канада, докато тук, в България, докато тук, в България, знам, че и на двеста метра под земята има много ценни неща. И на моменти усещам това. Усещам как, без да се напъвам, това ме повдига, това ми влияе. Ти си роден тук. Под теб има пластове, пластове и ти си последният пласт. Мисля, че отивайки в една чужда страна, един художник автоматично се отказва от възможността да се нарече български художник. И дори без да усеща, той губи страшно много – той губи вековете зад себе си, цялата култура на това малко парче земя, където е роден. Бих се чувствал много по-горд, ако отида в чужда страна да направя изложба и мога да кажа: аз съм български художник, тези картини са рисувани в България, това е моята култура, това е всичко, което имам.

Бохемството

Все си мисля, че е по-добре да вървиш от грешника към отшелника, отколкото обратното. Това удължава твоя творчески път. В художника-бохем, в художника-пияница, в художника, който скандализира обществото по кръчми и вертепи, има много чар и много живот, но това е до време. Алкохолът може да бъде навик, може да бъде повод, може да бъде импулс, може да бъде и успокоение. Но може да бъде и крах, може да бъде и наклонената плоскост, по която да не можеш да се изкачиш обратно.

Професионализмът

Сега ми се струва, че най-важното е бързо да се научим да бъдем професионалисти. И всеки със своята професия да си намери много точно мястото и намирайки си го, да вложи всичките си сили само в това, което може да прави добре. Преди Десети ни възпитаваха, че всички трябва да станем рембрандовци или вангоговци, че всички трябва да станем световноизвестни. Всеки ученик мечтаеше да бъде Юрий Гагарин, а всяка ученичка – Валентина Терешкова. Мисля, че това беше много глупаво, защото раждаше много комплекси. И затова аз издигам в култ професионализма. Аз не храня никакви илюзии, че съм Ван Гог или Салвадор Дали, или Пикасо. Аз просто се радвам от това, което правя. Мисля, че имам щастието да се занимавам точно с това, което искам. Има ли го това при всички, нещата ще дойдат на мястото си.

Творецът

Правил съм всичко, свързано с рисуването – карикатура, шарж, детска илюстрация, комикс, кавалетна графика, живопис, пастели, стенописи, мозайки. Само паметник още не съм правил. И доскоро си мислех, че няма проблем, свързан с рисуването, който да не ми е интересен и полезен за онова другото – важното, голямото. Но отскоро усещам, че тази сръчност, рутината, която имам, ме превръщат в един еквилибрист, който вече започва да прави нещата по инерция. Успокоява ме това, че аз съм много любопитен човек. Аз постоянно търся себе си, но същевременно и се страхувам от едно „намиране на себе си”. Защото какво значи това: да рисуваш само в една топла оранжева гама; какво значи това да рисуваш графика само с успоредни чертички, без да ги кръстосваш. Това не е стил, това е хватка. Какво значи това да рисуваш само в пясък; какво означава това да правиш само пакетаж дори? Това са занаятчийски хватки. Свободата на твореца се състои именно в това да има много пера, много четки. Не всичко може да се разкаже с формули и модули. С един модул не можеш да разкажеш за грозната жена и за красивата жена, за дебелата жена и за слабата жена. И затова аз много внимателно продължавам да търся себе си. Знам, че това време ще дойде. Усещам една страхотна сила в мен. А това е най-щастливият период за твореца – когато ще започне не просто да показва какво е видял, а да разказва за живота.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияГеорги Черкин за езика на музиката и шахмата
Следваща статияСрамният съдебен случай „Александър Дзивгов“ (I)