„Даскал“ от Жан-Пиер Допан, превод Снежина Здравкова, режисура Георги Михалков, сценография и костюми Жанет Иванова, мултимедия Теодор Киряков и Георги Добрянски, музика Деян Балев и Иван Драголов, в ролята Валентин Танев, „Сити Марк Арт Център“, премиера на 15 февруари 2026 г.
Текстът на Жан-Пиер Допан се появява през 1994 г. като сценичен монолог под името „Учител“ (L’Enseigneur). Преработен в началото на века в пиеса, озаглавена вече „Prof !“ (бълг.: „Даскал“), той превзема рой престижни сцени. В България е поставян на два пъти в Народния театър: от Борислав Чакринов през 2004 г. (паметна роля на Велко Кънев) и през 2018 г. от Юрий Дачев със Стоян Пепеланов.
Преди повече от тридесет години визията на Допан е по-скоро дистопия, мрачно гадание. Преди двадесет години описваната ситуация започва да се очертава смътно в плът – в Чакринововата постановка Велко Кънев извежда напред една по-скоро меланхолна нагласа на изоставащия от съвремието си носител на високата култура. Дачев работи във вече чувствително по-избистрена социална ситуация и изостря интерпретацията, ала неговият персонаж стреля все още във въздуха.
Невъобразимото допреди две-три години развитие на технологиите и съответните медии, тяхната масова употреба или по-точно злоупотреба превръща историята на Допан в едва ли не репортажна: тя като нищо би могла да е част от съвременния новинарски поток. Даскалът на Валентин Танев действително разстрелва цял клас, почти всички ученици в него – заради техните празни очи, мъртвите им погледи, съчетани с празноглава арогантност и насилие – „учениците са като животни: те действат не с разум, а с инстинкт“. Еднопистов инстинкт, самодоволно унищожаващ всичко, което традицията именува култура и цивилизация.
В постановката на Михалков даскалът не е назидателен, даже не е просто възмутен и гневен. Той преминава в радикална съпротива. Сблъсъкът е, разбира се, и за ценности, макар самият даскал да не е догматично втренчен в своите. Сблъсъкът е между несъизмерими светове. Проблемът не е просто поколенчески. „Жителите“ на „другия“ свят са масата от учениците, повечето от учителите, правителствата, тълпите, титулувани „общество“. Тук „даскалът“ е бойна единица в гигантската битка за битието – съвсем по Платон.
Валентин Танев изгражда мощна роля, силно открояваща се на фона не просто на театралната продукция от последните няколко сезона. Това не е само перфектна актьорска работа, а артистичен и социален жест от перспективата на осмислена мисия. Перспектива, все по-видимо изчезваща не само в театъра, а в цялата култура на България. Или във всеки случай в онова, което се величае масово под това име.
Танев отстоява кауза, мобилизираща екстраординарния му актьорски талант и неговия огромен опит. Той не просто е убедителен във всеки миг от спектакъла. Във всеки детайл той е едновременно трагичен и смешен, концентриран и разпръскващ се, величав и злощастен. Не му се „опира“ нищо: монологичната форма, симулираният диалог, иронията и автоиронията, директните атаки към публиката, полемиката, социалната „проповед“. Резултатът: мащабно културно събитие.
„Даскал“ е моноспектакъл, но Валентин Танев е на сцената не буквално сам. Ролята на стряскащо младия екип е съществена. Тя се изпълнява и от аскетичната сценография и костюмография на Жанет Иванова, и от музикалната картина на Деян Балев и Иван Драголов, и – особено впечатляващо – от мултимедийната работа на Теодор Киряков и Георги Добрянски. Те „разиграват“ черната дъска, на която се активират изображения, които не илюстрират словото в неговото действие (както би могло да изглежда). Изящно, ненатрапчиво, изобретателно, с ведър хумор се сътворява комуникационна среда – кореспондираща колкото с актьора, толкова и с публиката, добавяйки ценност или по-скоро довеждайки ценността на спектакъла до завършеност.
Крупна част от публиката на премиерата формираха ученици от художественото училище „Свети Лука“, неколцина от тях изработили плакати за спектакъла (експонирани във фоайето), сиреч предварително запознали се с текста. Това обаче едва ли може да бъде единственото обяснение за тяхното адекватно възприемане на спектакъла. Да, битката, водена от „Даскал“ на Валентин Танев и Георги Михалков, не е сблъсък между поколения. А неговото поставяне е предизвикателство, което „Сити Марк Арт Център“ издига пред държавните и общинските специализирани сценични пространства.
