Стихосбирката на Валери Валериев „Факти” (изд. фондация „Литературен вестник”) е разделена на три части – „Археология”, „География” и „Орнитология”. Поглед към действителността, внимателен и прозорлив, съчетан с ирония. Фактите, които ни заобикалят и с които съществуваме, без заобикалки – откровено.

Какво те накара да издадеш стихосбирката „Факти” сега, след толкова години писане?

Може би две обстоятелства, моят редактор Мария Калинова беше човекът, който каза, време е, време е да направим книга, сега има възможност, сега е моментът да съберем тези текстова и да работим върху ръкописа, върху подредбата. Така че имаше и външен двигател, доброжелателна енергия и подканяне от нейна страна, да се захвана малко по-сериозно с тази задача, защото за мен дълги години не седеше необходимостта да издам книга. Напоследък се породи желанието да приключа с тези текстове, да ги събера и да ги представя пред публика в този вид. Имах убеждението, че трябва да финализирам този етап. Тези два фактора съвпаднаха по едно и също време и така се роди ръкописът на книгата „Факти”. След това с помощта на „Литературен вестник” успяхме да издадем книгата.

Първото, което ми направи впечатление, прочитайки книгата, бяха категоричността и откровеността в стиховете ти. Не правиш компромис със себе си, изказвайки света такъв, какъвто го виждаш.

Това е моето разбиране за личното ми писане, защото не претендирам, че всеки трябва да пише по този начин. Уважавам много хора, които пишат по съвсем различен начин и търсят други неща. Моето разбиране, което съм се опитал да представя, е точно такова. Старая се да избягвам от всякакви самоцелни заигравания с езика и тази директност произтича от това, че търся ясен смисъл в това, което пиша.

обикновено

обичам
завинаги

Много често, когато човек пише по този начин, достига до абсурда, защото осъзнава, че след като пресъздаде видимия свят, той е изключително абсурден. В твоите стихове това се усеща.

Не съм успял да избягам от самия себе си. До това, за добро или за лошо, съм достигнал. Защото в тази книга се занимавам преди всичко със собствената си личност, с нейните противоречия. Тази лека шутовщина, която присъства, е отражение на това, което успявам да проиграя в света, в отношенията си с хората, със ситуациите. Това е моят подход и моят почерк. Той е доста изморителен. Осъзнах, че може би ми трябва малко по-друга гледна точка. Този начин на писане вече не ми помага, не ме спасява напълно, но пък текстовете доста добре го отразяват.

Как се раждат стиховете ти – вследствие на натрупани преживявания или използваш въображението си?

Почти никога с въображението. Аз сякаш не обичам много да работя с измислици. Това е проблемът. Затова и писането, предполагам, се получава доста трудно и бавно, защото очаквам някакво категорично вътрешно натрупване, от което да мога да направя стихотворение, текст от него. Често пъти нещата започват с някаква фраза, отключваща фраза, която от много дълго време се върти в съзнанието ми. Около нея се организира самият текст. Не обичам да пиша за неща, които не познавам, които не съм преживял. Преди съм имал такива опити. Дълги години за мен основното беше някаква езикова игра. Бомбастичност в думите. Сега това, което се стремя да направя, и това, което се получава, е отражение на преживяването. Разбира се, много е опасно да се мисли, че тази книга е изцяло автобиографична, има голяма степен измислица в текстовете, но зад всеки един текст в паметта ми седи нещо конкретно. Една основа, която е истинска.

Колеги

Бог го има
но мен никакъв ме няма
не само душевно, чисто физически
аз и колегата ми Карл
напоследък не се справяме

„спокойно, началник,
това от днес ще го започнем утре,
не е толкова зле“
Карл ме нарича началник, защото
дори в най-скапаната работа
има нещо като йерархия

вечер се напиваме заедно
и си говорим

когато бил млад
Карл работил в линейка
после се разболял.
„физически ли?“, питам аз
„в главата“, отговаря той
и докато си сочи мозъка
разлива половин бира

този мой колега Карл е негър
висок е два метра, еднокрак, с протеза
всяка вечер, на път за метрото
го изпращам до неговата кола.
клатушка се и се подпира на мен
кара пиян, засега е жив.

половината истории, които знае,
се разказват за третата му жена.
всеки път се учудвам на късмета му,
защото колата наистина е червено ферари

„Бог го има но мен никакъв ме няма”, какво е това за теб?

Това всъщност е най-безспорният житейски факт, че Бог го има, обаче въпросът е, ние къде сме във всичко това. Големият човешки провал, който постоянно се осъзнава и се случва, е невъзможността да отговориш на тази любов, на Божието присъствие в живота ти. На това очакване, което той има към теб и към нещата, които се случват. Безизходицата е в тези сложни отношения на един човек, който има достатъчно съзнание, за да разбере някакви истинни положения, но му липсват останалите качества, които биха му позволили да живее по-добре в рамките на тези истини, до които е стигнал. Тоест една драма на посредствеността, така бих я определил. Това, разбира се, не са мои оригинални мисли. Мисля, че тук трябва само да повторя по-великите мислители и умове от мен, които са писали и казали доста повече по този проблем, за провалената лична святост. Повечето от нас, 99% от нас, са неслучили се светци, неслучили се вярващи, полувярващи хора, полухристияни. И това наистина е голям проблем.

Книгата е разделена на три части: „Археология”, „География” и „Орнитология”. Защо избра да я разделиш по този начин?

След като книгата излезе, осъзнах, че с наименованието е описано възходящо движение, изплуване, израстване във вертикала. Причината беше доста по-проста. Разбира се, концепцията за заглавието „Факти” изискваше енциклопедична разделеност. В едно от любимите ми стихотворения, около което се организира първата част, директно се говори за археологически открития, така че заглавието се появи естествено. Тук са събрани повечето стихотворения, които изследват отношенията с жените. Тук са всички по-любовни стихотворения. В „География” са стиховете, които се родиха от моите пътувания и разходки. Главата „Орнитология” също беше лесна за отгатване, защото в моите стихотворения има много птици. В един момент цялата тази фауна трябваше да си намери своето място в последната част на книгата. От само себе си дойдоха тези заглавия, не беше сложна инсталация, която се опитах да изградя. Мисля, че има добра спойка между отделните раздели в книгата.

Диана

снощи беше у нас
празнувахме това, че вече е студент по археология

чудесен повод за събиране

„време е – казвам – да направим първото си голям откритие”

казах това и след половин час
вече се приготвях за сън
миех чиниите мислех си
колко нерешителни са тези археолози
Шлиман
Диана, примерно
оплаках Троя на плътта ми
изгорена
ще се задушава и тази нощ
под тежестта на чаршафите
неразкопана още
погребана
само на стъпка
под повърхността

В стихотворенията ти има много екзистенциални въпроси. Как те са обвързани със смъртта?

Разбира се, човек няма с какво друго да се занимава, когато пише. Не можеш да избягаш от тези проблеми. В много ранните ми ученически години пишех само за неслучилите се трагични събития, големи катастрофи – смърт, убийства, изобщо една такава мракобесна атмосфера, която не кореспондираше с абсолютно нищо реално в душевния ми свят. Затова, когато присъстват тези теми в стихосбирката, те са обвързани с моето познание. Сякаш голямата болка на всички тези стихотворения е загубеното, сривът в комуникацията, който е, не бих казал драматичен или болезнен, по-скоро е отрезвяващ. Но се радвам, ако под някаква завоалирана форма, все пак присъстват и тези големи въпроси в стиховете ми, без да са натрапени, прекалено изкуствено поставени.

Непознат

Най-добрият човек,
е някой непознат човек,
който има да услужи с химикалка,
разчита карти и компаси,
знае къде е последната спирка на автобуса
и разчиства замръзналите стъкла,
защото много други хора
са със счупени ръце.
Такъв човек няма сянка и мирис.
Някога старците били
така ненадейно добри
като ангели.
Но днес повечето
работят като охрана
на стриптийз клуб
и са много уплашени.
Врабчета.

Какво е сега за теб тези книга, когато вече е готова? Занимава ли те нещо различно, което искаш да осъществиш?

Аз пиша много малко всъщност. След всеки продуктивен период настъпва ужасът, че никога повече няма да напиша нищо. При мен това винаги е било реално усещане. Пиша средно шест-седем текста на година. Имало е години, в които изобщо не съм могъл да напиша нищо. Имало е и такива, в които съм писал повече от това, което съм забелязвал в себе си. Но винаги, когато приключа, изпадам в едно ужасно, напрегнато и тревожно състояние, в което се питам – ще има ли някога отново и какво ще бъде то? Желанието ми, разбира се, е да продължа. За да има нещо ново, самият аз трябва да мина напред в някаква посока. Иска ми се да намеря друга гледна точка, не че тази, която до сега съм имал, е лоша, но има нещо в мен, което се поизмори, по-скоро разви глад за някакво друго представяне. В тези текстове има опит за остроумие, за дистанция, ирония, нещо цинично, в крайна сметка това е доста изтощително. Така че се опитвам да намеря по-спокоен пристан, дали оттам ще има място за поезия, или изобщо ще бъде моето автентично място, от което ще мога да давам нов поглед към нещата, които ми се случват, това вече предстои да се разбере. Откакто съм се захванал с поезия, вече толкова години, си казвам меланхолично, ех, защо не можех да пиша проза, толкова по-интересно е да напиша нещо в проза. Това винаги е било голямо изкушение за мен. Представям си как в един  момент се събуждам сутринта и започвам да пиша разкази. Но мисля, че ще съм в много по-голям мир със себе си, ако приема, че поезията е моето нещо и там трябва да работя, а не да се раздвоявам с неосъществими мисли и амбиции. Така че се надявам да има продължение. Надявам се това продължение да е по-различно, да не се връщам към неща, които вече са ме поизморили, но Божа работа, ще видим.

Валери Валериев (1984) е завършил право в СУ „Св. Климент Охридски” и работи като адвокат. Публикувал е в периодични издания („Литературен вестник”, „НО Поезия”, „Литературен клуб” и „Баница”). През 2004 г. е отличен в студентски конкурс за поезия на името на Никола Вапцаров. През 2006 г. печели наградата за къс разказ на тема „Екстаз”, организиран от сп. „Алтера”. През 2015 г. публикува стихосбирката „Факти”, издание на „Литературен вестник”.

Представянето на стихосбирката „Факти” от Валери Валериев ще бъде на 15 април (сряда), 19 часа, в Новата конферентна зала (Огледална зала) на Софийския университет.